В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (22)

III

Кел се свести, вързан за някакво легло.

Китките му бяха увити с грубо въже и приковани към дъската на леглото. Главата му пулсираше и при опита да помръдне през ребрата го сряза притъпена болка, но поне кървенето беше спряло и когато се пресегна за силата си, с облекчение я усети да се надига в отговор. Заклинанието на кралското острие се беше разсеяло.

След няколко мига на самопреценка Кел осъзна, че не е сам в стаята. Надигна глава от възглавницата и откри крадлата, кацнала в кресло до долния край на леглото, да навива сребърен джобен часовник и да наблюдава пленника над свитите си колене. Беше свалила маскировката и Кел се изненада да види лицето отдолу. Тъмната й коса бе подрязана до брадичката, която се оказа заострена. Момичето изглеждаше младо, но опасно и беше по-кокалесто от изпосталяла птица. Единственото обло нещо в нея бяха очите — и двете кафяви, но с не съвсем еднакъв цвят. Кел отвори уста с намерение да започне разговора им с въпрос от рода на „Ще ме отвържеш ли“ или „Къде е камъкът“, но вместо това взе, та каза:

— Едното ти око е по-светло от другото.

— А едното от твоите е черно — върна му го момичето. Съобщи го предпазливо, но на Кел не му се стори уплашена. Или пък се прикриваше много добре. Уточни: — Какво си ти?

— Чудовище — отвърна Кел дрезгаво. — Така че по-добре ме пусни.

Момичето се изсмя късо и подигравателно.

— Чудовищата не припадат в присъствието на дами.

— Дамите не се обличат като мъже и не джебчийстват — възрази Кел.

Усмивката й само се заостри.

— Какво си ти всъщност?

— Вързан за леглото ти — отвърна Кел спокойно.

— И?

Той сбърчи чело:

— И съм в беда.

Това поне му спечели изненадано ококорване.

— По-сериозна от очевидното, че си вързан за леглото ми ли?

— Да — отвърна Кел и независимо от въжетата се помъчи да седне по-изправен, за да гледа домакинята си в очите. — Трябва да ме пуснеш и да ми върнеш откраднатото… — Огледа стаята с надежда да забележи камъка, но той вече не се намираше върху скрина. — Виж, няма да те издам. Ще се престорим, че нищо не се е случвало, но онова ми е нужно.

Надяваше се момичето да погледне, да посегне, даже да се наведе към амулета, ала тя остана напълно спокойна и дори не трепна.

— Как влезе тук?

Кел подъвка бузата си и пренебрежително отвърна:

— Няма да ми повярваш.

Момичето сви рамене.

— Лесно ще разберем.

Той се поколеба. Окото му не я плашеше, а и не го беше предала на ченгетата, нито пък беше повикала помощ, когато премина окървавен през стената и нахлу в спалнята й. Сивият свят знаеше толкова малко за магията и бе забравил ужасно много, но в погледа на момичето имаше нещо — някакво предизвикателство, което го накара да се почуди дали тя няма да му докаже, че греши. Стига да можеше.

— Как се казваш? — попита Кел.

— Не сменяй темата.

— Не я сменям — размърда пръсти под въжетата, придържащи го към леглото. — Искам просто да знам кой ме е заловил.

Девойката го измери с поглед, преди да отговори:

— Делайла Бард. Лайла е достатъчно.

Лайла.

Меко име, но тя го въртеше като нож, режеше с върха на първата сричка и превръщаше втората в съскане на метал във въздуха.

— А пленникът ми е…?

— Кел — представи се младежът. — Казвам се Кел и идвам от друг Лондон, а в стаята ти влязох с помощта на магия.

Естествено, усмихна му се насмешливо. Повтори сухо след него:

— Магия.

— Да. Магия… — този път, изричайки думата, стисна здраво въжетата, те се запалиха и на мига се превърнаха в пепел. Може да беше бавен метод, но предизвика желания ефект. Лайла се вцепени потресена, докато Кел предпазливо сядаше изправен на леглото й. Заля го вълна от замайване и той се спря, за да разтрие китки в очакване стаята да спре да се върти. Обясни:

— По-точно, използвах магия, за да си отворя врата.

Опипа се и откри, че ножът му е изчезнал. Момичето го беше обезоръжило. Намръщи се и полека преметна крака през ръба на леглото; ботушите му тупнаха на пода.

— Когато ми пребърка джобовете в уличката, ми даде кърпичката си. Успях да я използвам, за да отворя врата, която да ме доведе при теб…

По случайност това се оказа много по-трудно, отколкото прозвуча. Вратите бяха предназначени да водят към места, не към хора. Това беше едва втория читав опит на Кел успешно да използва магията си, за да намери път до някого. Да не споменаваме, че с всяка крачка силата му изтичаше. Прекалено много му дойде. Последните останки от магията го доведоха дотук и…

— Друг Лондон — повтори Лайла.

— Да.

— И си направи врата.

— Да.

— С помощта на магия.

— Да… — Кел я погледна в очите в очакване да види объркване, скептицизъм, невяра — и откри нещо друго. Тя се взираше в него с празен поглед — не, не с празен. Погледът й беше настоятелен. Преценяващ. Кел се надяваше да не го помоли за друга демонстрация. Силата му едва бе започнала да прокапва обратно и се налагаше да я пести.

Лайла вдигна пръст към стената, където все още витаеше призрачното ехо на вратата му.

— Това, предполагам, обяснява следата.

Кел се намръщи леко. Повечето хора не бяха способни да виждат ехото от вълшебствата или поне не го забелязваха. Следите — като повечето прояви на магията — оставаха под спектъра на сетивата им.

— А камъкът? — попита момичето.

— Магия — отвърна Кел. Черна магия. Силна магия. Мъртва магия. — Лоша магия.

И най-сетне Лайла се издаде. Само за миг стрелна с очи скрина по протежение на стената. Кел не се поколеба. Хвърли се към горното чекмедже, но преди да успее да докосне дървото, в гърлото му се опря нож. Беше изникнал от нищото. От джоба. От ръкава. Тънко острие, опряно точно под брадичката му. Усмивката на Лайла беше остра като металния му ръб.

— Седни, преди да паднеш, магьоснико.

Девойката свали ножа, а Кел внимателно се намести в края на леглото. И тогава домакинята му го изненада втори път: измъкна талисмана, но не от горното чекмедже на скрина, както беше намекнала, а от нищото. Дланта й уж беше празна, а след миг камъкът просто се озова там, с безгрешно фокусническо умение. Кел преглътна, замислен. Би могъл да изтръгне ножа от ръката на похитителката си, но тя вероятно имаше друг и, по-лошо, камъкът беше в нея. Тя беше простосмъртна и не познаваше магията, но ако си пожелаеше нещо, камъкът спокойно би могъл да й отговори. Кел се сети за главореза, закован в камък.

Лайла прокара палец по черния камък.

— Какво му е толкова лошото?

Младежът се поколеба и внимателно подбра думите си.

— Не бива да съществува.

— Колко струва?

— Живота ти — отвърна Кел и сви юмруци. — Понеже, повярвай ми, който и да ме преследва, ще те убие за нула време, за да си го върне.

Лайла стрелна прозореца с поглед.

— Проследили ли са те?

Антари поклати глава и отвърна предпазливо:

— Не. Тук не могат да ме проследят.

— Тогава нямам от какво да се притеснявам… — Девойката отново съсредоточи вниманието си върху талисмана. Кел виждаше как любопитството си прогаря път в нея и се почуди дали камъкът й въздейства по същия начин както на него.

— Лайла — призова я внимателно. — Моля те, остави го.

Тя присви очи срещу символа от предната страна, сякаш това с нещо щеше да й помогне да го прочете.

— Какво означава?

Кел не отговори.

— Ако ми кажеш, ще ти го върна.

Той не й повярва, но въпреки това отговори.

— Това е символът за магия. Витари.

— Магически камък, наречен „магия“? Не е особено оригинално. Какво може да прави?

— Не знам…

Което си беше един вид истина.

— Не ти вярвам.

— И какво от това?

Лайла се намръщи.

— Започвам да си мисля, че не си го искаш.

— Не го искам — отвърна Кел и като цяло каза истината, макар че дълбоко в себе си копнееше повече от всичко да го държи отново. — Но ми е нужен. И отговорих на въпроса ти.

Девойката премери амулета с поглед. Търкулна го в шепата си и промърмори:

— Магически камък, наречен на магията. Което ме навежда на мисълта, че какво? Прави магия? Или прави разни неща от магия? — Сигурно бе прочела отговора в притесненото изражение на Кел, понеже се усмихна триумфално. — Източник на сила, значи… — продължи, сякаш водеше разговор сама със себе си. — Може ли да направи нещо? Чудя се как раб…

Кел се хвърли към талисмана. Успя да се пресегне на средата на разстоянието, преди ножът на Лайла да изсвисти през въздуха в посока на дланта му. Антари изпъшка, а по пода прокапа кръв.

— Предупредих те — момичето размаха ножа като показалец.

— Лайла — каза Кел уморено, притиснал длан към гърдите си. — Моля те. Върни го.

Но знаеше, че тя няма да го стори. В окото й светеше искрица лукавство — поглед, който той знаеше, че е присъщ и за него самия — и тя се вкопчи в камъка. Какво ли щеше да призове? Какво можеше да пожелае тази кльощава девойчица? Тя церемониално протегна ръце пред себе си и Кел проследи със смес от любопитство и загриженост как изпод пръстите й бликва дим. Уви се около свободната й ръка, усука се и се втвърди, и накрая се оказа, че Лайла държи прекрасен меч в лъскава ножница.

Тя се ококори от почуда и задоволство. Прошепна, по-скоро на себе си:

— Подейства!

Дръжката сияеше в същото лачено черно като окото на Кел и крадения камък, а когато Лайла извади меча от канията му, металът също заблестя в черно — на светлината на свещта беше плътен сякаш изкован от стомана. Девойката възкликна възхитено. Кел изпусна облекчено дъх при вида на меча — можеше да е и по-зле — и проследи как тя го обляга на стената.

— Ето, видя ли — каза й младежът. — А сега ми го подай…

Тя не осъзнаваше — не би могла да осъзнае — нито че този вид магия е грешен, нито че камъкът се храни с енергията й.

— Моля те. Преди да се нараниш!

Лайла погледна недоволно „госта“ си и гушна камъка. Отвърна:

— Нищо подобно. Та аз тъкмо започвам…

— Лайла… — поде Кел, ала се оказа твърде късно. Черен дим вече се лееше между пръстите й — много повече отпреди — и взе да се оформя в стаята помежду им. Този път вместо оръжие, димът се събра в силует на младеж. И не просто на непознат, осъзна Кел, докато чертите се изглаждаха от дим в плът.

Беше Кел.

Имаше почти съвършена прилика — от сюртука с изтъркания му подгъв до червеникавата коса, която падаше пред лицето му и скриваше черното око. Само че този Кел нямаше синьо око. И двете сияеха лъскави и черни като камъка в ръката на Лайла. Видението не помръдна, поне в началото — стоеше неподвижно и чакаше.

Кел, който беше Кел, се втренчи злостно в Кел, който не беше Кел.

— Какво смяташ, че правиш? — въпросът беше отправен към Лайла.

— Просто се забавлявам — отвърна тя.

— Не можеш да се въртиш наоколо и да създаваш хора.

— Очевидно мога.

В този момент черноокият двойник се размърда. Смъкна си палтото и го запрати на най-близкия стол. Кел с ужас проследи как отражението му започва да си разкопчава туниката, копче след копче.

Антари се изсмя тихо и задавено:

— Шегуваш ли се?

Лайла само се усмихна и търкулна камъка в шепата си, а Кел Подобието полека и закачливо смъкна туниката си и застана гологръд. Взе да разкопчава колана на кръста си.

— Добре, стига толкова — възмути се Кел. — Разпръсни го.

Девойката въздъхна.

— Изобщо не си забавен.

— Това не е забавление.

— За теб може и да не е… — отвърна тя с подигравателна усмивчица, докато новосъздаденият Кел продължаваше със стриптийза и изниза колана от гайките.

Лайла обаче не видя онова, което виждаше антари: как доскоро празното лице на отражението започваше да се променя. Съвсем леко изменение в структурата на магията — кух съд, който започва да се пълни.

— Лайла — настоя Кел, — послушай ме. Разпръсни го веднага.

— Добре, добре — отвърна тя и погледна черноокия Кел в очите. — Ами… как да го направя?

— Ти пожела да се появи — младият антари се изправи на крака. — А сега пожелай да се махне.

Момичето свъси вежди, а фантомът спря да си сваля дрехите, но не изчезна.

— Лайла!

— Опитвам се. — Тя стисна по-здраво камъка.

В същия момент призрачният Кел се намръщи и изражението му бързо премина от празно до осъзнато и гневно. Все едно знаеше какво се случва. Премести поглед от лицето на Лайла към ръката й и обратно. След това й се нахвърли. Движеше се много бързо — същинска светкавица — и я връхлетя. Камъкът се изтърколи от ръката на Лайла, когато гърбом в стената я блъсна Кел — имитацията. Той отвори уста да заговори, но, преди да го стори, ръцете му се разтвориха — той целият се разтвори — внезапно отново на дим и след това в нищото, а Лайла се озова лице в лице с Кел, истинският, с окървавена длан, вдигната към мястото, заемано доскоро от илюзията, а заповедта му — Ас анаси — още отекваше в стаята.

Девойката се олюля и се облегна върху скрина с чекмеджетата — очевидно краткото притежание на камъка вземаше своя дан, както бе направило и с Кел. Тя успя да си поеме едничък разтреперан дъх, преди антари да я стисне с окървавената си ръка за гърлото.

— Къде ми е ножът? — изръмжа.

— Горното чекмедже — изпъшка Лайла.

Кел кимна, но не я пусна. Вместо това я хвана за ръката и я прикова за стената до главата й.

— Какво правиш? — възпротиви се момичето, но той не отговори. Съсредоточи се върху дървото и то започна да пука и да се огъва, да се бели и да расте около китката на пленничката му. Лайла се гърчеше, но след миг всичко свърши. Кел я пусна, стената обаче не последва примера му. Той си прибра камъка от пода, а девойката се мяташе и се бореше със самоделните окови.

— Какво, дяволите да го вземат…? — Тя не спря да се мъчи да се освободи от дървените белезници, докато Кел бе зает да прибере камъка в джоба си. — Съсипа стената. Как според теб ще платя щетата? Изобщо как ще я обясня?

Младежът отиде до чекмеджето. Там намери по-голямата част от съдържанието на джобовете си — за щастие крадлата беше преджобила само черното лице на палтото му — и ножа си.

— Не може да ме оставиш така — възмути се Лайла.

Кел върна вещите в джобовете си и прокара пръст по познатите букви на острието, преди да го прибере в канията под мишницата си. Сепна го хлъзгането на метал в кожа — девойката бе извадила нов кинжал от кания на гърба си.

— На твое място не бих го хвърлил — подметна Кел и се упъти към прозореца.

— Защо? — изръмжа му тя.

— Понеже — той вдигна стъклото, — ще го ползваш вместо трион, за да се освободиш.

С тези думи стъпи на корниза и скочи от него.

Падането продължи по-дълго, отколкото очакваше, но се приземи приклекнал, а въздухът в уличката се втурна да омекоти скока му. Прозорецът му се беше сторил най-сигурния изход, защото всъщност не беше сигурен къде точно в Сивия Лондон се намира или дори в що за къща са го вкарали. Вече навън, осъзна, че това изобщо не е къща, а пивница и, когато зави зад ъгъла, откри и табелата, полюляваща се на вечерния ветрец. Поклащаше се от тъмното под светлината на фенера и обратно в тъмнината, но Кел от пръв поглед разпозна какво пише на нея.

НА ХВЪРЛЕЙ КАМЪК

Изобщо не биваше да се изненадва да я види — явно всички пътища водеха дотук, — но въпреки това му прималя. Каква ли беше вероятността? — помисли си той, макар да знаеше, че магията по принцип изкривява вероятностите. И все пак.

Странно предчувствие относно девойката обзе Кел, но той го изтри от мислите си.

Тя не беше от значение. Камъкът отново беше в ръцете му.

Сега трябваше само да измисли какво да прави с него.