В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (17)

III

Лайла проследи групата побойници през криволичещите лондонски улици. Изчакваше всеки да поеме по своя път. Барън беше прав: нямаше особен шанс срещу тримата накуп, но си набеляза единия. И когато тримата се разделиха на две и двамата на свой ред — също, тя последва плячката си.

Тръгна след кльощавия — именно мърльото взе монетите от изпосталялото хлапе на стълбите. Лайла се промъкваше от ъгъл на ъгъл и го следеше през лабиринта от стесняващи се улици. Крадените медни монети дрънчаха в джоба му, а между зъбите си негодникът въртеше дървена клечка. Накрая сви в една задна уличка и девойката се промъкна след него — нечута, невидяна и незабелязана.

Щом останаха насаме, тя скъси разстоянието помежду им с една крачка и опря ножа си в гърлото на кльощавия дрипльо, като го притисна достатъчно силно да му пусне кръв.

— Изпразни си джобовете — изръмжа с дрезгав глас.

Той не помръдна. Врътна дървената клечка в уста и отбеляза:

— Правиш грешка, ’начи.

Тя смени хватката и ножът се впи в гърлото му.

— Така ли?

И тогава чу тътренето на стъпки, които се втурнаха зад нея, и се наведе точно навреме, за да избегне замахнал юмрук. Зад нея бе застанал втори дрипльо — ниското хлапе, свило месест юмрук, а с другата си ръка стискаше желязна пръчка. Миг по-късно и дебелият най-сетне ги догони, зачервен и задъхан.

— Ти си значи! — рече той и за миг Лайла помисли, дали пък не я е познал. След това осъзна, че се е сетил за скицата от обявата за „ТЪРСИ СЕ: Сенчестият крадец“.

Кльощавият изплю клечката и се ухили.

— Май си хванахме награда, господа!

Лайла се поколеба. Най-вероятно щеше да спечели срещу един уличен негодник и предполагаше, че може да се справи дори с двама, но с тримата? Ако, да речем, стояха мирно, а тя не спираше да се върти, за да ги държи до един под око… Чу изстъргването на острие и звъна на металната пръчка по уличните павета. Имаше пистолет в кобура и нож в ръката — както и още един в ботуша — но нямаше да успее да ги изреди достатъчно бързо, та да се противопостави и на трите момчета.

— На плаката пишеше ли как го искат — жив или мъртъв? — попита ниският.

— Да ти кажа, май не беше указано… — отвърна кльощавият и избърса кръвта от шията си.

— Май пишеше „мъртъв“ — уточни дебелият.

— Даже и жив да го искат — възрази кльощавият, — съмнявам се да са против, ако му липсват разни части… — хвърли се към Лайла и тя се дръпна, но по случайност влезе в обсега на дебелия. Той посегна към нея и тя замахна, като му пусна кръв, преди ниският да я докопа. Когато обаче сключи ръце на гърдите й, тя го усети да се вцепенява.

— Туй пък сега какво е… — изсъска той. — Нашето пиле е…

Лайла не изчака. Стовари ботуш върху стъпалото му — с все сили — той изпъшка и я пусна. Само секунда, но достатъчна на момичето да стори онова, което си знаеше, че се налага да направи — онова, което мразеше най-много.

Плю си на петите.