В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (39)

VI

По време на празненството Париш и Джен се мотаеха с шлемове под мишница и чаши с вино в ръка. Париш си беше спечелил монетите обратно — всъщност, в неспирната поредица игри на карти и залози, двамата си въртяха джобните напред-назад без особени печалби или загуби — и, понеже беше по-добросърдечният от двамата, предложи да почерпи Джен.

В крайна сметка, нали беше празник.

Принц Рай бе достатъчно мил да даде на двамата най-близки до себе си кралски гвардейци няколко свободни часа да се порадват на пиршествата заедно с тълпите, събрали се по бреговете на Айл. Париш, по-склонен да се тревожи, се поколеба, но Джен натърти, че точно на днешния ден Рай си е съвсем добре опазен и без тях. Поне за известно време. Така че двамата се бяха отлъчили да се порадват на тържествата.

Празненствата се вихреха край реката, пазарът бе израсъл тройно по-голям от обичайното, бреговете преливаха от посетители и гълчава, музика и магия. Всяка година тържествата бяха все по-величествени: започнаха с час-два веселби и прераснаха в цял ден наслади (последвани от няколко дни за възстановяване, при които възбудата спадаше постепенно, докато животът се върне към нормалното). Но в днешния, главния ден, утринният парад премина в следобед, отдаден на похапване, пийване и добро настроение и, най-накрая, във вечерен бал.

Тази година щеше да има маскарад.

Грамадното стълбище на двореца вече беше разчистено, цветята — събрани и отнесени пред определената за преддверие зала. Кълба ярка светлина бяха накачени като свалени от небето звезди и отвън по стените на двореца, и отвътре, бяха изкарани тъмносини килими, тъй че тази вечер кралският дворец сякаш плаваше по реката като изгряващо слънце, а отгоре луната бе обкръжена от главозамайващо нощно небе. Из цял Лондон младежи и представители на елита се качваха в колесниците си и под нос упражняваха кралския си език, докато препускаха към двореца в маски, с рокли и плащове. Пристигнеха ли, щяха да се кланят на принца, все едно е божество, а той да се опиянява от обожанието им, както правеше винаги, с наслада и добро настроение.

В маскарада зад стените на двореца можеше да се участва само с покани, но по бреговете на реката празненството бе достъпно за всички и щеше да продължи, докато след полунощ най-сетне утихне, а последните подпийнали участници се разотидат по домовете си.

Париш и Джен скоро щяха да бъдат призовани отново при принца, но засега се облягаха на подпорния прът на една шатра на пазара, наблюдаваха тълпите и се наслаждаваха неимоверно. От време на време Париш сръгваше другаря си в рамото — мълчаливо напомняне да си отварят очите на четири. Макар да не бяха официално на пост, те (или поне Париш) се гордееха достатъчно с професията си, та да носят кралските си брони (пък и не вредеше, защото дамите явно харесваха въоръжени мъже) и да следят за евентуални неприятности. През по-голямата част от следобеда неприятностите идваха под формата на някой, отпразнувал деня на Рай с повечко ентусиазъм, но от време на време избухваха сбивания и извадено оръжие или развъртяна магия налагаха намеса.

Джен даваше вид, че си прекарва наистина добре, но Париш започваше да се притеснява. Според партньора му причината била, защото спрял на първото питие, но той не мислеше така. Във въздуха се трупаше енергия и макар да знаеше, че като цяло идва от празненството, все пак се притесняваше. Имаше не просто повече енергия от обикновено. Струваше му се по-различна. Завъртя празната чаша между пръстите си и се опита да се отпусне.

Трупа огнетворци изнасяше представление наблизо, усукваше пламъците в дракони, коне и птички непосредствено пред очите на Париш и светлината на омагьосания им огън замъгли зрението му. Щом се върна на фокус, той съзря точно зад танцьорите жена — хубавица с алени устни, златни коси и обемна, едва прикрита гръд. Плъзна поглед от гърдите към очите й и се намръщи. Не бяха нито сини, нито зелени, нито кафяви.

Бяха черни.

Черни като беззвездно небе или новинарска дъска.

Черни като дясното око на мастър Кел.

Париш присви очи, за да се убеди и сръчка Джен. Понеже партньорът му не реагира, той се обърна и видя гвардееца да зяпа млад мъж — не, момиче в мъжки дрехи, при това странно едноцветни — което крачеше през тълпата към двореца.

Джен се мръщеше леко срещу девойката, понеже му се струваше странна, не на място — и така си и беше — но не изглеждаше толкова необичайна, колкото жената с черните очи. Париш хвана Джен за ръката и енергично привлече вниманието му.

— Керс? — изръмжа Джен и за малко да си разлее виното. Какво?

— Онази жена в синьо — Париш се обърна отново към тълпата. — Очите й…

Млъкна. Жената с черните очи беше изчезнала.

— Зашеметила те е, а?

— Не беше това. Кълна се, очите й… те бяха черни.

Джен вдигна вежда и отпи от чашата.

— Май все пак попрекали с празнуването — заключи той и тупна приятеля си по рамото. Зад гърба му Париш видя момичето в момчешки дрехи да изчезва в някаква шатра, преди партньорът му да се намръщи и да допълни:

— И май не си единствен.

Париш проследи погледа му и видя как мъж, застанал гърбом към тях, прегръща жена насред пазара. Ръцете му шареха прекалено своеволно, дори за празничен ден, а жената изглежда не се наслаждаваше особено. Вдигна длани към гърдите на мъжа, сякаш да го отблъсне, но той само я целуна още по-страстно. Джен и Париш тръгнаха от мястото си към двойката. И изведнъж жената спря да се бори. Отпусна ръце покрай хълбоците си и главата й клюмна, а когато след малко мъжът я пусна, се олюля и рухна на един стол. Междувременно мъжът просто се извърна и се отдалечи — или по-скоро се запрепъва сред тълпата.

Париш и Джен го последваха, скъсявайки разстоянието помежду им постепенно и равномерно, за да не предизвикат тревога. Мъжът се появяваше и изчезваше сред тълпата и накрая мина напряко между шатрите към речния бряг. Стражите ускориха крачка и стигнаха до процепа, непосредствено след като мъжът изчезна в него.

— Хей — извика му Джен и пое нещата в свои ръце. Винаги го правеше. — Спри!

Мъжът, насочил се към Айл, забави крачка и спря.

— Обърни се — заповяда гвардеецът, когато почти го беше настигнал, и се хвана за меча.

Непознатият се извърна. Париш се ококори при вида на лицето му. Там, където следваше да са очите, се намираха две езера, блеснали и черни като речни камъчета нощем, а кожата около тях бе прошарена с черни капиляри. Мъжът се ухили широко и от него като пепел се посипаха люспици.

— Асан нарана — рече той на език, който не беше арнески. Протегна ръка и Париш се дръпна, виждайки, че дланта му е съвсем черна, а пръстите му завършват с овъглени крайчета на кости.

— Какво, в името на краля… — понечи да изръмжи Джен, но нямаше възможност да завърши мисълта си, защото ухиленият мъж бръкна с овъглената си ръка през бронята право в гръдния кош на гвардееца.

— Тъмно сърце — констатира, този път на кралски.

Париш се вцепени от шок и ужас, а мъжът — или по-скоро тварта — издърпа ръката си. Кръв покриваше останките от пръстите му. Джен рухна на земята, а шокът на партньора му се трансформира в движение. Той се втурна напред, измъкна късия си кралски меч и заби острието в корема на черноокото чудовище.

За миг съществото му се стори развеселено. След това мечът на Париш засия, заклинанията по омагьосаното острие се задействаха и отрязаха мъжа от магията му. Очите му се ококориха, чернотата изчезна от тях и от вените му, и той заприлича отново на обикновен човек (макар и умиращ). Пое си хъхрещ дъх и се вкопчи в бронята на Париш — от вътрешната страна на ръката му беше жигосано X, знака на главорезите — а после се разпадна на пепел около острието на меча.

— Санкт! — изруга Париш, втренчен в купчинката сажди, които вятърът започна да разпилява.

Сетне, внезапно, в гърба му избухна нажежена до бяло болка и той погледна надолу, колкото да съзре върха на меч, щръкнал от гърдите му. Мечът изчезна с ужасяващо, влажно всмукване и коленете на Париш поддадоха, когато нападателят му го завъртя.

Пое си задавено дъх — дробовете му се пълнеха с кръв — и вдигна очи. Видя Джен в пълен ръст, с отпуснато покрай хълбока окървавено оръжие.

— Защо? — прошепна Париш.

Джен го погледна с две черни очи и мрачна усмивка.

— Асан харана — каза. — Благородно сърце.

Вдигна меча над главата си и го стовари с все сила.