В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (25)

II

Кел бе спрял на моста и, облегнат на перилата, се опитваше да проумее как и защо му беше устроен капан — фалшивото писмо, скромната молба, омагьосаните главорези — когато долови ухание на магия във въздуха. При това не слаб повей, а истински изблик. Маяк от светлина в тъмния град. И с привкус, който щеше да разпознае навсякъде. Нагрята стомана и пепел.

Холанд.

Краката на Кел сами го понесоха към него — чу първия писък, едва когато слезе от южния край на моста. Би следвало да спре още тогава и първо да премисли ситуацията. Беше нагъл и очевиден капан — нямаше друга причина Холанд да устрои фойерверк от сила, освен ако не искаше да го забележат, а кой друг в Сивия Лондон бе способен да го усети, ако не Кел — и въпреки това младежът се затича.

Преследват ли те? Беше попитала Лайла.

Не. Тук не могат да ме последват.

Само че Кел грешеше. Никой в световете не можеше да го следва… с изключение на Холанд. Той не само можеше, но и го беше направил. Следователно издирваше камъка. Означаваше също, че Кел трябва да бяга надалеч от привкуса на магията му и писъка, а не към тях.

Викът отекна отново, този път достатъчно близо да разпознае от чие гърло извира писъкът, разцепил натежалия въздух.

Лайла.

Но защо Холанд ще тръгне да преследва нея?

Кел обаче знаеше отговора. Той заседна като тежест в гърдите му. Холанд бе подгонил Лайла заради него. Понеже в свят с толкова малко магия всяка следа изпъкваше ясно, а Лайла носеше, полепнали по нея, следи и от неговата магия, и от тази на камъка. Кел знаеше как да прикрие своите. Тя не би могла. Сияеше като факла.

По нейна вина е — помисли си Кел, въпреки че тичаше към източника на писъците. — Нейна си е проклетата вина!

Втурна се по улицата, без да обръща внимание на паренето в ребрата и гласчето в главата си, което му повтаряше да я зареже и да се маха, докато още може.

Нагъл и очевиден капан.

Кел се втурна покрай реката, през задна уличка, зад завой… и спря закован на тясна пряка тъкмо навреме, за да чуе края на писъка на Лайла и да я види как рухва по лице на плочника. Холанд стоеше над нея, но погледът му бе втренчен в Кел.

— Ето те и теб — констатира той, сякаш се радваше да види другия антари.

Мислите на Кел кипяха. Лайла се озърна.

— Бягай — подкани я той, но тя просто продължи да го зяпа. — Лайла, махай се!

Едва тогава погледът й се фокусира и тя се изправи на крака с олюляване, но Холанд я хвана за рамото и притисна пистолет в основата на шията й.

— Не, Лайла — каза с обичайния си спокоен, вбесяващ тон. — Остани.

Кел сви юмруци.

— За какво е всичко това, Холанд?

— Знаеш съвсем точно. Притежаваш нещо, което не е твое.

Камъкът тежеше като гира в джоба му. Не, не беше негов. Но не беше и на Холанд. И определено — не и на Белия трон. Ако алчните за сила Дейн бяха притежавали талисмана, за нищо на света не биха го изтървали от ръцете си, да не говорим — да го отпратят надалеч. Но кой би го сторил? Кой?

Със силата му Астрид и Атос щяха да бъдат практически неуязвими, да, но някой от простолюдието би могъл да използва магията на камъка, за да стане крал. Защо в свят, гладуващ за магия, някой би стигнал до такива крайности, за да се отърве от него?

Страх, помисли си Кел. Страх от магията и страх какво ще се случи, ако тя попадне в ръцете на близнаците. Астрид и Атос несъмнено бяха научили за камъка и бягството му, и бяха пратили Холанд да го прибере.

— Дай ми камъка, Кел.

Мислите му вряха.

— Не знам за какво говориш.

Холанд го изпепели с поглед. Почти незабележимо сви пръсти около Лайла и силата изплющя през кожата й. Тя преглътна писъка си и се пребори да остане на крака.

— Спри — настоя Кел.

Холанд се подчини.

— Ще ме караш ли да повтарям? — попита.

— Просто я пусни.

— Първо дай камъка.

Кел преглътна и извади талисмана от палтото си. Той звънтеше през пръстите му, копнееше да бъде използван.

— Опитай да ми го вземеш веднага след като я пуснеш…

Още докато изричаше думите, вече съжаляваше за тях.

Холанд мрачно разтегли устни в усмивчица. Пръст по пръст отлепи ръка от рамото на Лайла. Тя се олюля напред и се завъртя с лице към него.

— Отлитай, пиленце — пришпори я той, без да отклонява поглед от съперника си.

— Върви — отсече и Кел.

Долавяше, че Лайла е задържала поглед върху него, но не беше достатъчно глупав да остави своя да се отклони от Холанд — не и сега — и въздъхна тихичко, когато най-сетне чу ботушите й да отекват по уличните плочи. Добре, рече си. Добре.

— Това беше глупаво — уточни Холанд, като захвърли револвера, сякаш беше под достойнството му да го използва. — Я ми кажи, толкова ли си арогантен, колкото изглеждаш, или просто си наивен?

— Холанд, моля те…

Погледът на белия антари потъмня.

— Гледаш ме, Кел, и си мислиш, че си приличаме. Едва ли не сме еднакви — един човек, тръгнал по два различни пътя. Навярно смяташ, че нашата сила ни сближава. Позволи ми да поправя погрешните ти изводи. Може двамата с теб да притежаваме една и съща способност, но това не ни прави равни…

Размърда пръсти и Кел бе обладан от прокрадващо се предчувствие за лош край на цялата тази история. Холанд се беше сражавал срещу близнаците Дейн. Холанд бе проливал кръв, живот и магия. Холанд почти бе успял да се възкачи на Белия трон. Младият антари навярно му се струваше като разглезено дете.

Но камъкът все пак беше у него. Колкото и лоша или забранена да бе магията му, тя даваше предимство. Призоваваше го и Кел го стисна здраво, а наръбената страна на амулета се вряза в дланта му. Силата му натискаше неговата, копнееше да бъде допусната и антари й устоя, поддържаше стена между енергията на камъка и своята енергия. Не се нуждаеше от много. Достатъчно беше да призове нещо неживо — нещо, което да спре Холанд, без да навреди и на двама им.

Клетка, помисли си той. И даде нареждането. Клетка.

Камъкът зазвънтя в ръката му и черен дим се заизлива между пръстите му и…

И Холанд не го изчака.

Порив на вятъра се понесе по улицата и блъсна силно Кел във вратата на някакъв магазин зад него. Камъкът се изхлузи от хватката му и струйките черен дим се разсеяха в нищото, а талисманът тупна на улицата. Преди младежът да успее да се хвърли към него, металните гвоздеи от съседната врата се измъкнаха и засвириха през въздуха, забиха се в палтото му и го приковаха към вратата. Повечето гвоздеи улучиха дрехата, но един се заби в плътта и Кел изпъшка от болка, понеже острието мина през мускула му и потъна във вратата зад него.

— Колебанието е смъртта на предимството — отбеляза Холанд, докато Кел напразно се бореше с приковалия го метал. Нареди на гвоздеите да се извадят, но противникът му им бе заповядал да си стоят забити и неговата воля се оказа по-силна.

— Какво правиш тук? — изпъшка Кел през стиснати зъби.

Холанд въздъхна и пристъпи към камъка с думите:

— Мислех, че ще е очевидно. Разчиствам забърканата от теб каша.

Докато другият антари напредваше към камъка, Кел се бореше да се съсредоточи върху приковалия го метал. Гвоздеите взеха да потрепват, щом волята му надделя над волята на противника. Измъкнаха се на инч — Кел стисна зъби, когато гвоздеят в ръката му мръдна — а вниманието на Холанд трепна, понеже коленичи да вдигне талисмана от земята.

— Недей — предупреди го Кел.

Съперникът обаче не му обърна внимание. Взе камъчето, изправи се и го претегли в дланта си. Волята и вниманието му в момента бяха съсредоточени върху плячката и този път, когато Кел се напрегна, гвоздеите, които го държаха, потръпнаха и се разхлабиха. Измъкнаха се от стената — а също и от палтото, и от плътта му — и издрънчаха на земята, точно когато Холанд поднасяше камъка нагоре към най-близката лампа.

— Хвърли го — нареди Кел, притиснал ранената си ръка.

Този път Холанд не се подчини.

Вместо това наклони глава и огледа малкото черно камъче.

— Открил ли си вече как действа?

Щом Кел се хвърли напред, другият антари притисна тънките си пръсти върху талисмана. Такъв незначителен жест, тъй преднамерен и спокоен, но щом стегна юмрук, черен дим бликна между пръстите му и се понесе към Кел. Случи се толкова бързо! Както се беше втурнал, краката му замръзнаха насред крачка. Сведе очи и видя около ботушите му да се вихрят сенки.

— Не мърдай — нареди Холанд, докато димът се превръщаше в стомана — тежки черни вериги израстваха право от улицата и задрънчаха при вкопчването си в глезените на Кел, приковаха го на място. Когато се пресегна към тях, изгориха ръцете му и той се дръпна с болезнено изсумтяване.

— Ключът е в убеждението — отбеляза Холанд и прокара палец по повърхността на камъчето. — Ти вярваш, че магията ти е равна. Спътник. Приятел. Но тя не е такава. Камъкът е доказателството. Човек или е господар на магията, или е неин роб.

— Остави го — нареди Кел. — От това няма да излезе нищо добро.

— Прав си — съгласи се Холанд, без да изпуска камъка. — Но аз си имам заповеди.

От талисмана бликна още дим и Кел се стегна, магията обаче не улегна и не доби форма. Просто кръжеше и се вихреше около тях, сякаш Холанд не беше решил какво да прави с нея. Младежът призова порив на вятъра с надеждата да я разсее, ала вихърът премина право през нея и развя плаща на съперника му, а магията си остана непокътната.

— Странно — отбеляза белият антари по-скоро за себе си, отколкото на Кел. — Толкова малко камъче да прави толкова много… — сви отново пръсти върху камъка и димът се уви около съперника му. Внезапно се оказа навсякъде. Пречеше му да вижда и нахлуваше през носа и устата право в гърлото му, задавяше го и го душеше.

И после изчезна.

Кел се разкашля и се помъчи да вдиша, а сетне — невредим — се огледа.

За миг си помисли, че магията се е провалила.

После вкуси кръв.

Вдигна пръсти към устните си, но се спря защото видя цялата си длан мокра и в червено. Китките и ръцете му също бяха мокри.

— Какво… — понечи да каже, но не успя да довърши. Устата му се напълни с вкус на мед и сол. Преви се и повърна, преди да изгуби равновесие и да рухне на четири крака на улицата.

— Чувал съм да казват, че магията обитава ума, други твърдят, че била в сърцето — обясни Холанд тихо, — но ние с теб и двамата знаем, че живее в кръвта.

Кел се изкашля отново и по земята покапаха свежи червени пръски. Кръвта течеше от носа и устата му. Лееше се от дланите и китките му. Главата му се въртеше и сърцето му препускаше, докато изкървяваше насред улицата. Не кървеше от рана. Просто кървеше. Каменната настилка под него бързо ставаше хлъзгава. Не можеше да спре кървенето. Не можеше дори да се изправи на крака. Единственият човек, способен да развали заклинанието, се взираше към него изотгоре с примирение, граничещо с безразличие.

— Холанд… чуй ме… — примоли се Кел. — Можеш… — пребори се да се съсредоточи. — Камъкът… може да…

— Спести си дъха.

Кел преглътна и избута думите насила:

— Можеш да използваш камъка… да счупиш оковите си.

Белият антари вдигна въгленовочерна вежда и поклати глава. Почука сребърния диск на рамото си.

— Не това ме обвързва… — коленичи пред Кел, като внимаваше да не се оцапа от растящата локва кръв. — Това е белегът…

Кожата му беше сребриста, символът на нея — странно пресен и макар Кел да не виждаше гърба на другия антари, беше ясно, че символът минава през цялото му тяло. Душевен печат. Заклинание, прогорено не само в нечия кожа, но и в живота му.

Неразрушимо.

— Никога не избледнява — обясни Холанд, — но Атос го преповтаря от време на време. Когато смята, че се отклонявам от пътя… — погледна към камъка в ръката си. — Или когато му доскучее… — Сви пръсти около него и Кел изкашля още кръв.

Отчаян, младежът посегна към медальоните-монети на шията си, но Холанд пръв стигна до тях. Извади ги изпод яката на Кел, откъсна вървите с едно рязко дръпване и захвърли пътните му амулети назад в уличката. Сърцето на Кел прескочи, като ги чу да звънтят в тъмното. Мислите му стремително преравяха кръвните заповеди, но изобщо не успяваше да удържи думите в главата си, да не говорим да ги оформи. Сетеше ли се за някоя, тя се разпадаше, разчупена от магията, която го убиваше изотвътре. Опиташе ли се да произнесе дума, устата му се изпълваше с още кръв. Кашляше и се ловеше за сричките, само за да се задави с тях.

— Ас… ан… — заекна, но магията надигна кръвта в гърлото му и задави думата.

Холанд изцъка с език.

— Моята воля срещу твоята, Кел. Никога няма да победиш.

— Моля те — изпъшка младежът, дишането му пресекваше. Тъмното петно под него се разрастваше твърде бързо. — Недей… да го правиш.

Холанд го изгледа със съжаление.

— Знаеш, че нямам избор.

— Направи си!

Металният мирис на кръв изпълваше устата и носа на Кел. Очите отново го предаваха. Едната му ръка поддаде.

— Страхуваш ли се да умреш? — попита Холанд с искрено любопитство. — Не се притеснявай. Всъщност е доста трудно да убиеш антари. Но не мога да…

Прекъсна го проблясък на метал във въздуха и звънтящото ехо от удара в кост при сблъсъка с главата му. Холанд рухна по лице, камъчето се изтърколи от пръстите му и изтрополи на няколко фута в тъмното. Кел успя да се съсредоточи достатъчно, за да види Лайла, стиснала с две ръце желязна пръчка.

— Закъснях ли?

Младият антари се изсмя тихо и замаяно, но смехът бързо заглъхна в задавяща кашлица. Прясна кръв боядиса устните му. Заклинанието не беше разчупено. Веригите около глезените му се затягаха и той изпъшка. Холанд не го нападаше, но магията не го пускаше.

Отчаяно се опита да обясни на Лайла, ала въздухът не му стигаше. За щастие тя нямаше нужда от думи. Изпревари мисълта му. Грабна камъка, плъзна го по окървавените павета и след това го вдигна пред себе си като свещ.

— Спри — нареди.

Нищо не се случи.

— Махни се.

Магията угасна.

Кел притисна разперени длани в локвата кръв под себе си.

— Ас анаси — изрече и се разкашля, понеже заповедта най-сетне премина през устните му, без волята на Холанд да я натиска назад.

И този път магията го чу.

Заклинанието се разпадна. Веригите около глезените му се стопиха и дробовете на Кел се изпълниха с въздух. Силата протече през малкото кръв, останала във вените му. Имаше чувството, че е изтекла почти до капка.

— Можеш ли да се изправиш? — попита Лайла. Помогна му да стане и целият свят се завъртя, а за няколко ужасяващи секунди пред очите му падна черно одеяло. Кел усети, че хватката й върху него се стяга.

— Дръж се — насърчи го Лайла.

— Холанд… — промърмори той, но дори в неговите уши гласът му прозвуча странно и някак далечен.

Лайла се обърна към проснатия на земята противник. Стисна здраво камъчето и от него плисна дим.

— Чакай… — обади се Кел неясно, ала веригите вече се оформяха — първо от дим и после от същия тъмен метал, от който току-що се бе изплъзнал. Сякаш израснаха право от улицата и се увиха около тялото на Холанд — и кръста, и китките, и глезените му — и го приковаха към влажната улица, както бе приковал Кел. Нямаше да го удържат дълго, но беше по-добре от нищо. В началото младежът се изуми от способността на Лайла да призове толкова специфично нещо. След това си спомни, че не й е нужно да притежава сила. Достатъчно беше само да си пожелае нещо. Камъкът вършеше останалото.

— Без повече магия — предупреди я той, когато тя пъхна камъка в джоба си, а изтощението се изписа на лицето й. Хватката й за момент се охлаби и, когато той пристъпи напред, едва не падна, но Лайла се озова до него да го подкрепи.

— Сега полека — тя преметна ръката му през тесните си рамене. — Трябва да си намеря пистолета. Дръж се!

Кел остана вкопчен в света, доколкото можа. Около него цареше страховита тишина, а разстоянието между мислите и тялото му нарастваше все повече. Не чувстваше болка в ръката си, където се беше забил гвоздеят — не чувстваше практически нищо, което го плашеше дори повече от притискащия го мрак. И преди беше влизал в бой, никога обаче толкова сериозен — не и за живота си. Беше участвал в предостатъчно схватки (повечето по вина на Рай) и бе понасял немалко контузии, но винаги си бе тръгвал невредим. Никога не му се беше случвало да го наранят сериозно, не му се беше налагало да поддържа ритъма на сърцето си. Сега се боеше, че ако спре да се бори, ако спре да насилва краката си да пристъпват и очите си — да гледат, наистина може да умре. Не искаше да умира. Рай никога нямаше да му прости, ако умре.

— Дръж се! — повтори Лайла.

Кел се опита да се съсредоточи в улицата пред краката си. В завалелия дъжд. В гласа на момичето. Самите думи започваха да му се сливат, но той се държа за звука, докато се бореше да устои на напора на тъмнината. Държа се, докато Лайла му помагаше да прекоси безкрайно проточилия се мост и да мине по улици, които се люлееха и пропадаха около тях. Държа се, докато нечии ръце — първо на девойката, сетне чужди — го вмъкнаха през някакъв праг и го изнесоха нагоре по старо стълбище, вкараха го в стая и му съблякоха просмуканите с кръв дрехи.

Кел се държа, докато усети леглото под себе си и там вече гласът на Лайла заглъхна, а спасителното му въже изчезна.

След това най-сетне пропадна с благодарност в бездната на мрака.