В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (32)

III

Както си вървяха заедно Кел усещаше камъка в джоба на Лайла.

В онзи миг, когато сключи пръсти върху нейните и се отърка леко в талисмана, единственото му желание беше да й го отнеме. Изгаряше го убеждението, че всичко ще се оправи, стига само да го стисне. Което беше абсурдна идея. Нищо нямаше да се оправи, докато съществуваше самият камък. Въпреки това копнежът беше мъчителен и Кел потрепери, опита се да не мисли за него, докато водеше Лайла през Червения Лондон към „Рубинени поля“, далеч от гълчавата.

Празненствата на Рай щяха да продължат цял ден и да привлекат по-голямата част от обитателите на града — цивилни и гвардейци — към бреговете на реката и червения дворец.

Вина гризеше Кел. Редно беше да участва в процесията, да се вози в откритата каляска с кралското семейство, да дразни брат си и да се шегува с него, задето така се опива от вниманието.

Рай положително щеше да се цупи със седмици заради отсъствието му. Изведнъж се сети, че няма да му се отвори възможност да се извини. Тази мисъл го поряза като нож, независимо колко пъти си беше повторил, че тъй и трябва да бъде сега, а когато му дойде времето, Лайла щеше да смогне да обясни. А Рай? Рай щеше да му прости.

Кел си държеше яката вдигната и главата — сведена, но въпреки това навсякъде по улиците долавяше насочени към него погледи. Все се озърташе през рамо, неспособен да се отърси от усещането, че го следят. Което и се случваше, разбира се. При криволиченията им из града Лайла го наблюдаваше с нарастващо притеснение.

Нещо очевидно я смущаваше, но тя държеше устата си затворена и в крайна сметка Кел започна да се пита дали се подчинява на заповедта му, или просто печели време. И точно когато появата на двойка кралски гвардейци с пъхнати безгрижно под мишница шлемове принуди Кел — а по необходимост и Лайла — припряно да се оттеглят под козирката на една врата, тя най-сетне наруши мълчанието. След отминаването на опасността двамата се върнаха на тротоара и тя попита:

— Кажи ми едно, Кел. Простолюдието се отнася с теб като с благородник, но се криеш от стражите като крадец. Какъв си?

— Нито едното, нито другото — отвърна той, а наум се примоли спътничката му да не рови повече по темата.

Лайла обаче не се отказа.

— Да не си някакъв благороден престъпник? — притисна го тя. — Робин Худ, герой за народа и бандит според короната?

— Не.

— Да не те търсят за нещо?

— Не съвсем.

— Според мен — отбеляза момичето, — човек или го търсят, или не. Защо ще се криеш от стражите, ако не си престъпник?

— Защото си помислих, че може да търсят и мен.

— А защо да го правят?

— Защото липсвам.

Кел чу как Лайла забавя крачка.

— И какво им пука? — попита тя и спря. — Кой си ти?

Той се обърна да я погледне.

— Казах ти…

— Не — отвърна тя, присвила очи. — Кой си ти тук? Какъв си за тях?

Кел се поколеба. Искаше му се само да пресекат града възможно по-бързо, да си вземе от стаята талисмана от Белия Лондон и да изнесе проклетия черен камък от този свят. Ала Лайла не даваше вид, че ще мръдне от мястото си, преди той да й отговори, затова каза:

— Принадлежа към кралския род.

За броените часове, откакто познаваше Лайла, Кел научи, че тя не се изненадва лесно, но най-сетне тя посрещна това твърдение ококорена от недоверие.

— Ти си принц?

— Не — заяви твърдо той.

— Като онзи хубавец в каляската? Той брат ли ти е?

— Името му е Рай, и не, не съм като него — Кел се намръщи и се поправи. — Е… не точно.

— Значи ти си черноокият принц. Трябва да призная, не си бях и помисляла, че…

— Не съм принц, Лайла.

— Ами да, то си личи, какъвто си арогантен и…

— Не съм…

— Но какво прави член на кралското семейство…

Кел я блъсна в тухлената стена отсреща и отряза:

— Не съм член на кралството семейство. Принадлежа им.

Лайла сбръчка вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Тяхна собственост съм — обясни антари с гримаса. — Аз съм вещ. Дрънкулка. Нали разбираш, израснах в двореца, но той не ми е роден дом. Отгледаха ме аристократи, но те не са ми семейство, нямаме кръвна връзка. За тях съм ценен и затова ме държат, но не е същото като да принадлежиш към нещо.

Думите го изгаряха при произнасянето им. Знаеше колко нечестно постъпва спрямо краля и кралицата, защото те се грижеха за него с топлота, ако не и с любов, нито към Рай, който винаги го беше смятал за свой брат. Но казваше истината, нали? Колкото и да го болеше. Независимо от неговата привързаност — или от тяхната — оставаше си факт, че е оръжие, щит, полезен инструмент. Не беше принц. Не беше кралски син.

— Горкичкият ти — ухили се Лайла студено и го отблъсна. — Какво искаш? Жалост? Няма да я намериш у мен.

Кел стисна зъби.

— Нямах…

— Имаш къща, ако не дом — плю тя. — За теб се грижат хора, ако и да не е от обич. Дори да не разполагаш с всичко, което желаеш, нужното ти е поднесено на тепсия, обзалагам се, и на всичкото отгоре имаш нахалството да твърдиш, че това било напразно, понеже не е от любов…

— Аз…

— Любовта не ни предпазва от измръзване до смърт, Кел — продължи Лайла, — нито от гладна смърт, нито от намушкване заради монетите в джоба. С любов не можеш да си купиш нищо, затова се радвай на онова, което притежаваш и на хората около себе си, защото независимо за какво копнееш, нуждите ти са задоволени.

Докато свърши, тя се беше задъхала, очите й блестяха, а бузите бяха порозовели.

И за първи път Кел видя истинската Лайла. Не онази, каквато би желала да бъде, а каквато наистина беше. Уплашено, макар и умно момиче, което с все сили се старае да се опази живо. Момиче, което най-вероятно бе умирало от студ и глад, и бе водило битки — и почти със сигурност бе убивало — за да поддържа подобие на живот, пазило го е като свещица при силен вятър.

— Кажи нещо де! — предизвика го тя.

Кел преглътна, сви юмруци покрай хълбоците си и я погледна сурово. Призна:

— Права си.

Разкритието го остави странно безтегловен и в същия миг пожела просто да си иде у дома (и да, имаше си дом — много по-добър от този, с който вероятно разполагаше Лайла). Мечтаеше да подложи лице под милувката на кралицата и рамо под десницата на краля. Да преметне ръка през плещите на Рай и да честити рождения му ден, а после да го слуша как бъбри и се смее.

Толкова силно го искаше, че чак се присви от болка.

Но не би могъл.

Направи грешка. Изложи всички от семейството си на опасност и се налагаше да поправи положението.

Понеже беше негов дълг да ги защитава.

И понеже ги обичаше.

Лайла продължаваше да се взира в него в очакване на подмолната уловка в думите му, но такава нямаше.

— Права си — повтори Кел. — Съжалявам. В сравнение с твоя живот моят сигурно изглежда безценна…

— Не смей да ме съжаляваш, хлапенце с магия! — изръмжа Лайла с нож в ръката. Изведнъж изплашеното улично мишле изчезна и главорезът се завърна.

Кел се усмихна сухо. Нямаше начин да спечели битките със спътничката си, но с облекчение я видя да се връща в заплашителната си форма. Отклони очи и вдигна поглед към небето — червенината на Айл се отразяваше в ниските облаци. Задаваше се буря. Рай щеше да се цупи и заради това, недоволен от всичко, засенчило великолепието на неговия ден.

— Хайде — подкани Кел, — почти стигнахме.

Лайла прибра ножа и го последва, този път с не толкова недружелюбен поглед.

— Там, накъдето сме се запътили… — намекна, — има ли си име?

— Ис Кир Айес — отвърна Кел. „Рубинените поля“. Още не бе споменавал на Лайла, че пътуването й ще свърши тук. Налагаше се да стане така. Заради неговото спокойствие и заради нейната безопасност…

— Какво се надяваш да намериш там?

— Някой талисман. Предмет, който да ни позволи да преминем в Белия Лондон… — Прерови наум чекмеджетата и лавиците; в мислите му блещукаха всевъзможни дрънкулки от разнообразни градове. Продължи: — Странноприемницата държи жена на име Фауна. Двете сигурно много ще се харесате.

— И защо така мислиш?

— Понеже и двете сте…

Преди да каже „твърди като гвоздеи“ зави зад ъгъла и спря рязко, а думите изсъхнаха неизречени.

— Това ли са „Рубинените поля“? — попита Лайла зад рамото му.

— Това са. Или поне бяха.

Не беше останало нищо, освен пепел и дим.

Странноприемницата бе изгоряла до основи, заедно с всичко в нея.