В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (58)

II

Натежалият от нощта Червен Лондон се уплътни около Кел. Ухаеше на пръст и огън, на цъфтящи цветя и ароматен чай и под всичко това — на дом. Кел никога не се бе радвал толкова да се прибере. Но сърцето му прескочи, когато осъзна, че обятията му са празни.

Лайла не беше с него!

Не беше успяла да премине.

Преглътна, погледна амулета в окървавената си ръка и го захвърли с всичката останала му сила. Затвори очи и си пое дълбоко дъх в опит да се овладее.

След това чу гласа й. Нейният глас!

— Не съм допускала, че толкова ще се радвам на аромата на цветя.

Кел примигна и се обърна — зад гърба му стоеше Лайла. Жива и цяла.

— Не е възможно — възкликна той.

Ъгълчето на устата й подскочи нагоре.

— И аз се радвам да те видя.

Кел я прегърна. И за миг — само за миг — тя нито се отдръпна, нито го заплаши с нож. За секунда — само за секунда — отвърна на прегръдката му.

— Каква си ти? — попита той, изумен.

Лайла само сви рамене:

— Инатлийка.

Постояха за момент, облегнати един на друг — крепяха се взаимно на крака — макар и двамата да не бяха сигурни кой има повече нужда от подкрепа. Знаеха само колко са щастливи, че са тук и са живи.

След това чуха тропот на ботуши и звън на мечове, видяха проблясъци светлина.

— Изглежда ни нападат — прошепна Лайла в яката на палтото на своя антари.

Кел отлепи глава от рамото й и видя, че са ги обкръжили дузина гвардейци с извадени мечове. Гледаха ги със страх и гняв през визьорите на шлемовете. Усети напрежението на Лайла и колко я сърбят ръцете да посегне за пистолет или нож.

— Не се бий — прошепна Кел и внимателно се отдръпна от прегръдката й. Хвана момичето за ръка и се обърна към защитниците на семейството си. — Предаваме се.

 

 

Гвардейците принудиха Кел и Лайла да коленичат пред краля и кралицата и ги задържаха така въпреки промърморените под нос клетви на момичето. Зад гърба китките им бяха обвити в метал, както Кел бе окован същата нощ в покоите на Рай. Наистина ли бяха минали само часове? Тегнеха на гърба му като години.

— Оставете ни — нареди крал Максим.

— Сир — възрази единият кралски гвардеец и стрелна Кел с поглед. — Не е безопасно да…

— Казах да се махаш — изтътна кралят.

Гвардеецът се оттегли и остави Кел и Лайла на колене в празната бална зала; до тях кралят и кралицата стояха прави. Очите на крал Максим горяха трескаво, целият бе почервенял от гняв. До него кралица Емайра изглеждаше смъртнобледа.

— Какво си сторил? — поиска да научи кралят.

Кел се сви, но разказа истината: за вселяващия амулет на Астрид и за плана на близнаците Дейн; за камъка и как се е натъкнал на него (и за предшестващия го навик). Сподели за откритието си и за опита да върне талисмана на единственото място, където би бил в безопасност. Кралят и кралицата слушаха не толкова с недоверие, колкото с ужас. Кралят се зачервяваше все повече и повече, кралицата пребледняваше след всяко ново обяснение.

— Камъкът вече го няма — завърши Кел. — И магията си отиде с него.

Кралят стовари юмрук върху близката колона.

— Дейн ще си платят за онова, което…

— Дейн са мъртви — прекъсна го Кел. — Лично ги убих.

Лайла се окашля.

Младежът подбели очи.

— С помощта на Лайла.

Кралят сякаш забеляза момичето за първи път.

— А ти коя си? Каква лудост те включи в тези заговори?

— Наричам се Делайла Бард — отвърна крадлата твърдо. — Срещнахме се по-рано тази вечер. Докато се опитвах да спася града ви, вие си стояхте тук, ослепели под влиянието на някакво заклинание.

— Лайла — скара й се Кел, ужасѐн.

— Заслугата градът ви още да стои е наполовина моя.

— Нашият град ли? — попита я кралицата. — Не си ли оттук?

Кел се напрегна. Лайла отвори уста, но преди тя да успее да отвърне, той я изпревари:

— Не. Тя е отдалеч.

Крал Максим сбърчи вежди:

— Колко отдалеч по-точно?

И преди Кел да смогне да обясни, Лайла гордо изпъна рамене.

— Корабът ми пристана преди няколко дни — обяви тя. — Дойдох в Лондон, понеже чух за празненствата на сина ви, които не бива да се пропускат, а и понеже имах работа с търговката Кала на пазара до реката. Двамата с Кел сме се срещали веднъж-дваж преди и когато стана ясно, че има нужда от помощ, му я предоставих…

Младежът зяпаше Лайла. Тя вдигна вежда срещу него и допълни:

— Той ми обеща награда, разбира се.

Кралят и кралицата също зяпаха момичето в опит да решат коя част от разказа й звучи най-неправдоподобно (дали че притежава кораб, или че чужденец говори такъв превъзходен английски), накрая самообладанието на кралицата поддаде.

— Къде е нашият син? — изплака тя, сякаш имаха само един син и Кел се присви от болката, причинена му от този въпрос.

— Рай жив ли е? — поиска да научи кралят.

— Благодарение на Кел — намеси се Лайла. — Прекарахме вчерашния ден в усилия да спасим кралството ви, а вие дори…

— Жив е — прекъсна я Кел. — И ще живее… — допълни, без да сваля очи от краля. — Поне докато съм жив и аз…

При тези думи в гласа му припламна предизвикателство.

— Какво имаш предвид?

— Сир — все пак Кел сведе поглед. — Направих единствено онова, което се налагаше. Ако можех да му дам своя живот, нямаше да се поколебая. Съумях само да го споделя… — Размърда се в оковите си, ръбът на белега се показа изпод яката му.

Кралицата си пое остро дъх. Кралят се намръщи. Много по-меко попита:

— Къде е той, Кел?

Младият антари отпусна рамене — тежестта се смъкна от тях.

— Освободете ни. И ще го доведа у дома.