В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (52)

II

От потъналия в мрак каменен двор цитаделата на Белия Лондон се въздигаше в колона от силна светлина. Лайла се гмурна в гората от статуи, за да изпълни своята част от плана, докато Кел вървеше към очакващите го стъпала. Положи тялото на Холанд върху една каменна пейка и се изкачи по стълбите, стиснал с една ръка кралския меч, а с другата — талисмана от Черния Лондон.

Давай, Кел, прилъга го Холанд. Използвай камъка. Ще те погълне по-бързо, но току-виж пък победиш.

Нямаше такова намерение. Закле се да не го прави. Краткото призоваване на талисмана в битка само бе пришпорило тъмнината. Черните нишки вече се увиваха над лакътя на младия антари и пълзяха към рамото. Кел не можеше да си позволи да изгуби по-голяма част от себе си. Дори и сега му се струваше, че с всеки удар сърцето му разнася отровата все повече.

Изкачи стъпалата с тътнещ в ушите си пулс. Кел не беше толкова глупав, та да си мисли, че ще съумее да издебне Атос незабелязано — не и тук. Кралят несъмнено знаеше за идването на червения антари, но го допусна да се приближи до портите му невредим. Бяха изчезнали и десетимата стражи с празни погледи, обикновено охраняващи стълбището — очевидно пътят пред Кел бе разчистен. Отстраняването на препятствията само по себе си представляваше предизвикателство. Арогантно действие, достойно за краля на Белия Лондон.

Кел би предпочел да се изправи пред армия, а не пред неохраняван вход и онова, което го очаква от другата страна. След всяка крачка напред, отминала без съпротива и сблъсък с препятствие, той само се притесняваше още повече от следващата. Когато стигна най-горната площадка, ръцете му вече трепереха, а сърцето му бе паднало в петите.

Поднесе тресящите се върхове на пръстите си към портата и с усилие напълни дробовете си с последна глътка студен въздух. После бутна. Вратите на замъка се разтвориха под натиска му, без да се наложи да използва нито сила, нито магия. Сянката на Кел се изля в коридора. Той прекрачи през прага и факлите във фоайето веднага пламнаха с бледи пламъци, които се извисиха към сводестия таван и надолу по коридора, и разкриха лицата на дузината стражи, застанали там.

Кел си пое дъх и се приготви, но войниците не помръднаха.

— Няма да те докоснат и с пръст — разнесе се звънлив глас. — Не и ако не се опиташ да бягаш.

Атос Дейн излезе от сенките, облечен в обичайните си снежнобели дрехи, с избледнели черти, направо обезцветени от светлината на факлите.

— Удоволствието да те убия ще бъде мое. И единствено мое.

Атос държеше свободно в шепата си другата половина от черния камък и само при вида му през Кел бликна прилив на сила.

— Астрид ще се цупи, разбира се — продължи Атос, — тя те искаше за домашен любимец, но аз винаги съм смятал, че си по-голям проблем жив, отколкото мъртъв. И развоят на събитията послужи като доказателство за това твърдение.

— Всичко приключи, Атос — заяви Кел. — Планът ти се провали.

Белият крал се усмихна мрачно:

— Същият си като Холанд. Знаеш ли защо не успя да вземе короната? Никога не е обичал войните. Гледаше на кръвопролитието и битката като на средства за постигане на целта. На крайната цел. А аз винаги съм харесвал самото пътуване към нея. И ти обещавам да се насладя на всеки миг от него!

Атос стисна своята половина от камъка и от нея се изля дим. Кел не се поколеба. Нареди на бронята — и на стражите в нея — да напуснат местата си до стената и да преградят пътя между него и краля. Но това се оказа недостатъчно. Димът ги заобиколи, мина под и през тях и посегна към антари в опит да се увие около ръцете му. Той заповяда на стената от стражи да блъснат Атос и разряза дима с кралския си меч. Кралят обаче не изтърва камъка, а магията, достатъчно умна, заобиколи острието на Кел, улови китките му и незабавно се превърна в железни окови, които не излизаха от пода, а от стените от двете страни на фоайето.

Металът се опъна до крайност и разпери широко ръцете на Кел, а Атос прескочи стражите и стъпи с лекота и без усилие непосредствено пред него. Веригите се стегнаха и се врязаха в и бездруго наранените китки на Кел, а краденият меч изпадна от пръстите му. Междувременно кралят извади сребърен бич. Той се разви от ръката му, изля се на пода и раздвоеният му връх близна плочите.

— Да проверим ли колко умело страдаш?

Атос вдигна бича, а Кел уви пръсти около веригите. Кръвта по дланта му почти бе засъхнала, но той стисна метала достатъчно силно, за да отвори раната.

— Ас оренси — нареди миг преди бичът да изплющи във въздуха и веригите го пуснаха тъкмо навреме, та да се приведе под раздвоения език от сребро. Търкулна се, грабна захвърленото оръжие и притисна кървящата си длан към плочите на пода, спомнил си атаката на Холанд.

— Ас стено.

Подът изпука на дузина остри парчета под пръстите му. Кел се изправи, острите късове се издигнаха редом с него и когато вдигна ръка, те се изстреляха към краля. Атос спокойно вдигна длан в отговор, стиснал камъка в шепата си. Пред лицето му се оформи щит, а парчетата плоча се разбиха в него, без да му навредят.

Кралят се усмихна мрачно и свали щита:

— О, да — ще ми бъде много приятно!

 

 

Лайла се промъкваше през гората от статуи, свели глави в знак, че се предават, и вдигнали умолително ръце.

Заобиколи титаничната цитадела — приличаше на катедрала, стига те да бяха само от стомана и камък, без цветни витражи и да се строяха на повдигнати основи. И все пак крепостта бе дълга и тясна като църква, с голяма двукрила врата от северната страна и три по-малки, макар и впечатляващи, входа от юг, изток и запад. Сърцето на Лайла се беше разтупало при приближаването на южния вход, пред който пътят към стълбите бе обкръжен от каменни молители.

Би предпочела да изкатери стените и да влезе през горните прозорци — подход по-дискретен от маршируването по стъпалата, но нямаше въже и кука, а и да разполагаше, облеклото й не беше подходящо за подобна каскада, пък и Кел я предупреди да не опитва.

Близнаците Дейн, обясни той, не изпитват доверие към никого и сам по себе си замъкът беше толкова капан, колкото и седалище на краля.

— Главните порти гледат на север — уточни той, — през тях ще мина аз. Ти влез през южните.

— Не е ли опасно?

— На това място — отвърна младежът, — всичко е опасно. Но ако портата не те пусне, поне падането няма да е толкова стръмно.

И Лайла се съгласи да мине през вратата, независимо от гризящия я страх да не би да се окаже капан. Всичко тук беше капан. Стигна до южното стълбище и, преди да тръгне да се изкачва, надяна рогатата маска на лицето си. На върха портата поддаде без съпротива. Предчувствието й отново подсказа да се обърне и да хукне в обратна посока, но за първи път в живота си тя пренебрегна предупреждението и влезе в замъка. Пространството отвъд вратата тънеше в мрак, ала щом Лайла прекрачи прага, пламнаха фенери и тя застина. Дузини стражи стояха покрай стените като живи брони. Обърнаха глави към отворената врата и съответно — към нея, и тя се стегна за предстоящото нападение.

Не се случи нищо.

Кел беше казал на крадлата, че в Белия Лондон трона вземат — и удържат — със сила и този тип унаследяване рядко предполага лоялност. Стражите тук очевидно бяха обвързани с магия, в капан под определено контролиращо заклинание. Но да насилваш хора да правят неща, които не искат, представлява проблем: налага се да си извънредно конкретен. Подчинените ти нямат избор, освен да изпълняват заповедите, но има малка вероятност да прекрачат отвъд буквата и да последват духа им.

Лайла се усмихна доволно.

Каквито и заповеди да бе дал крал Атос на стражата си, те явно не се отнасяха до нея. Празните им погледи я следваха, докато пресичаше коридора възможно по-спокойно. Тя се движеше така, все едно тук й е мястото. Все едно не е дошла да убие кралицата им. Докато ги подминаваше се запита колко от тях биха желали да успее.

Коридорите в червения дворец представляваха лабиринт, тези тук обаче бяха проста мрежа от прави и пресечки — поредното доказателство, че някога замъкът е имал функциите на църква. Поредната пресечка, която хвана, я достави пред тронната зала — точно както Кел бе казал.

Той обаче беше казал и че ще бъде празна.

Невярно сведение.

Пред тронната зала стоеше хлапе. На години младежът беше по-малък от Лайла, слабичък, но жилест и, за разлика от стражите с празните погледи, неговите очи бяха тъмни и измъчени, а погледът — трескав. Виждайки пришълката, извади меча си. Нареди:

— Вуск!

Лайла сбърчи вежди.

— Вуск — повтори твърдо хлапето. — Ос рейкав вуск!

— Хей ти — отвърна тя твърдо, — мръдни.

Момчето захвана да говори тихо и настоятелно на езика си. Лайла поклати глава и извади ножа със стоманения бокс от канията му.

— Махни се от пътя ми.

С чувството, че е успяла да го накара да разбере, тя тръгна към вратата, но противникът й вдигна меча си, застана точно на пътя й и пак заяви:

— Вуск.

— Виж — изръмжа, тя, — нямам представа какви ги говориш…

Младият гвардеец се озърна, притеснен.

— … но те съветвам горещо да се махнеш и да се престориш, че не сме се срещали — хей, какво, да му се не види, смяташ, че правиш?

Момчето бе поклатило глава, след това промърмори нещо под нос, поднесе меча към ръката си и се поряза.

— Хей! — възкликна Лайла отново, а момчето стисна зъби и драсна втора черта, сетне и трета. — Спри!

Посегна да го хване за ръката, но юношата, приключил с издълбаването на странната фигура, я погледна в очите и каза:

— Махни се.

В първия момент Лайла се усъмни дали го е чула добре. След това осъзна, че е заговорил на английски. А когато погледна надолу, видя, че е изрязал някакъв символ в кожата си.

— Махни се — повтори момчето. — Веднага.

— Ти се махай от пътя ми! — възпротиви се Лайла.

— Не мога.

— Малчо… — предупреди го тя.

— Не мога — повтори той търпеливо. — Трябва да пазя вратата.

— Или какво? — предизвика го Лайла.

— Няма „или какво“ — той дръпна настрани яката на ризата си да й покаже врязания в кожата му знак — възпален и черен. — Той ми нареди да пазя вратата, значи съм длъжен да я пазя.

Лайла се намръщи. Символът се различаваше от символа на Кел, но тя разбираше смисъла му: някакъв печат. Попита:

— Какво ще стане, ако се отместиш?

— Не мога.

— А ако те посека?

— Ще умра.

Юношата изрече и двете с равна доза тъга и увереност.

Що за луд свят, помисли си Лайла и го попита:

— Как се казваш?

— Белок.

— На колко си години?

— На достатъчно… — Младият пазач вирна гордо брадичка; в очите му гореше познат за крадлата огън. Съпротива. Но все пак беше твърде млад. Твърде малък да му се случва подобно нещо.

— Не искам да те нараня, Белок — увери го Лайла. — Не ме принуждавай!

— Ще ми се да не се налагаше.

Той зае стойка срещу нея и стисна меча с две ръце; кокалчетата му побеляха.

— Ще трябва да минеш през мен.

На свой ред девойката скръцна със зъби и стисна ножа си.

— Моля те — добави Белок, — моля те, мини през мен!

Тя го изгледа невярващо и накрая попита:

— Как?

Той вдигна въпросително вежди.

— Как би желал да умреш? — уточни Лайла.

Искрицата в очите на хлапето избледня за миг, сетне припламна отново и то отвърна:

— Бързо.

Лайла кимна. Вдигна ножа си, а Белок отпусна меча съвсем леко, но достатъчно. После затвори очи и взе да си шепне нещо. Крадлата не се поколеба. Знаеше как да използва нож, как да наранява и как да убива. Скъси разстоянието помежду им, заби острието между ребрата на Белок и отвори разрез вертикално нагоре, още преди той да завърши молитвата си. Имаше и по-лоши начини да си отидеш, но въпреки това, докато полагаше тялото на момчето на пода, Лайла прокле под нос и Атос, и Астрид, и целия този отвратителен град.

Избърса острието на ножа си в подгъва на ризата му и го прибра, след което пристъпи към очакващата я врата на тронната зала. В дървото имаше гравирани символи, разположени в кръг — общо дванайсет на брой. Лайла вдигна ръка към циферблата и си припомни думите на Кел.

— Представи си го като часовник — бе казал той и размаха ръка във въздуха. — Едно, седем, три, девет…

Сега тя на свой ред прокара пръст, докосвайки символа на първия час, сетне го провлачи надолу и встрани по кръга към седмия, обратно и нагоре към третия и право през средата към деветия.

— Сигурна ли си, че запомни поредността? — бе попитал Кел и Лайла с въздишка бе духнала косата от очите си.

— Казах ти, че уча бързо.

В началото не се случи нищо. След това между пръстите й и дървото премина импулс и резето отвътре щракна.

— Нали ти казах — прошепна Лайла и бутна вратата.