В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (47)

III

В двореца цареше пълен хаос.

По грамадното стълбище се изливаха объркани и притеснени гости, подканвани от кралски гвардейци. Слухове се разпространяваха из тълпата със скоростта на пожар — слухове за насилие и смърт, за ранени членове на кралското семейство. Думи от рода на „предателство“, „преврат“, „убийство“ отравяха атмосферата и само подхранваха вълнението.

Някой обяви, че имало убит гвардеец. Друг — че гвардеецът паднал от терасата на принца в двора долу. Трети твърдеше, че жена в зелена рокля откраднала огърлица от зловещото местопрестъпление и избягала вътре в двореца. Четвърти уверяваше, че я видял да пъха медальона в ръцете на друг гвардеец и после рухнала в краката му. Гвардеецът дори не повикал подкрепление. Направо се втурнал към кралските покои.

Кралят и кралицата се бяха оттеглили там, а странното им спокойствие само допълваше объркването на гостите. В стаята им нахълта гвардеец. Миг по-късно, кралят изхвърча оттам, захвърлил плаща на спокойствието. Започна да крещи за предателство. Обвини Кел, че е промушил принца и призоваваше да арестуват този антари. И просто с едно щракване на пръстите объркването прерасна в паника, а хаосът блъвна като дим в нощта.

По времето, когато крачките на Джен приближиха двореца, стълбите бяха препълнени с притеснени гости. Тварта в бронята на гвардееца вдигна черните си очи към танцуващите светлини и блъскащите се тела. Не хаосът го беше привлякъл насам. А миризмата. Някой бе използвал силна магия — прекрасна магия — и той възнамеряваше да открие кой точно.

Изкачи се по стълбите, промъквайки се покрай развълнуваните гости. Май никой не забелязваше, че бронята му е повредена, пробита точно на сърцето и отпред има петно като черен восък. Нито пък забелязаха кръвта — тази на Париш — разплискана по метала.

Стигна до горната площадка, пое си дълбоко дъх и се усмихна — нощта бе натежала от паника и сила, енергията изпълваше дробовете му и го разръчкваше като жарава. Вече надушваше магията. Дори я вкусваше.

И беше гладен.

Беше избрал доста сполучливо най-новата си черупка: в объркването си гвардейците го пропуснаха да мине. Дежурен с шлем го спря едва когато се озова вътре и мина през украсеното с цветя фоайе и закрачи през празната бална зала.

— Джен — настоятелно поде гвардеецът, — къде беш… — думите обаче заседнаха в гърлото на нещастника, когато видя очите на събеседника си. — Мас авен…

Мечът на Джен пресече ругатнята му, понеже се плъзна през бронята и право между ребрата. Гвардеецът си пое последен, треперлив дъх и се опита да изкрещи, но разрез с меча странично и нагоре прекъсна свистенето на въздуха в гърлото му. Тварта, облякла тялото на Джен, отпусна полека трупа, прибра оръжието си и свали шлема на гвардееца, за да го нахлузи на своята глава. Смъкна визьора и черните му очи останаха само проблясък през металната цепка.

Из двореца отекваха стъпки, на горния етаж се разнасяха заповеди на висок глас. Джен изпъна рамене. Въздухът бе изпълнен с кръв и магия, и той тръгна да търси източника им.

Камъкът пееше в дланта на Кел, но не точно както преди. Сега мелодията — пулсирането на силата — изглежда пееше в костите му, а не над тях. Усещаше го едновременно в сърцебиенето си и в главата. С него прииждаше и странен покой, умиротворение, на което младежът се доверяваше още по-малко, отколкото на първоначалния прилив на сила. Покоят му казваше, че всичко ще бъде наред. Гукаше, напяваше и успокояваше сърцето му и караше Кел да забравя, че нещо не е наред; че изобщо държи камъка. Това беше най-лошото от всичко. Камъкът беше обвързан за ръката му, но висеше извън сетивата му — налагаше се да се бори, за да помни, че все още е в него. Вътре в него. И щом си го спомнеше, все едно се будеше от сън, изпълнен с паника и страх, само за да бъде завлечен обратно под повърхността на унеса. В тези кратки мигове на яснота му се искаше да издере, да отчупи или откъсне камъка от кожата си. Не го правеше обаче, понеже с необходимостта да го захвърли се бореше равното по сила, ала противоположно желание да го държи до себе си, да се прилепи до топлината му, все едно умира от студ. Имаше нужда от силата му. В момента — повече от всякога.

Кел не искаше Лайла да види колко е уплашен, но смяташе, че въпреки това тя го е прозряла.

Бяха се насочили обратно към центъра на града. Улиците от тази страна на реката бяха като цяло празни, но все пак се налагаше пътешествениците да пресекат някой от мостовете, прехвърлени тук-там над Айл. Беше твърде опасно, твърде открито. Особено предвид, че по средата на пътя лицето на Кел отново се появи по многобройните новинарски дъски, които осейваха улиците.

Този път обаче вместо:

ИЗЧЕЗНАЛ

Там пишеше:

ИЗДИРВА СЕ

за измяна, убийство и отвличане

От тези обвинения Кел го заболя сърцето, но се вкопчи с две ръце за факта, че Рай е в безопасност — поне доколкото това изобщо бе възможно. Плъзна пръсти по знака над сърцето си — ако се съсредоточеше, усещаше ехото от сърцебиенето на Рай: туптене, което изоставаше с частица от секундата от неговото.

Озърна се в опит да си представи улиците не само както са тук, но и както щяха да бъдат в Белия Лондон, налагаше образите в ума си. Отсече:

— Трябва да свърши работа.

В момента стояха в началото на една пряка срещу редица кораби — Лайла ги оглеждаше с възхищение — а в съседния град щяха да се намират пред мост. Мост, който водеше към улица, завършваща пред стените на Белия замък. Докато вървяха, Кел запозна момичето с опасностите на другия Лондон, като се почне от управниците-близнаци и се стигне до изгладнялото, зажадняло за сила население. Описа й замъка и основите на плана си, понеже в момента разполагаше само с основи.

Основи и надежда. Надежда, че ще успеят, че ще смогне да издържи достатъчно дълго, за да победи Атос и да вземе от него втората половина от камъка, а после…

Кел затвори очи и си пое продължителен, уравновесяващ дъх. Нека се впускаме в приключенията едно по едно — отекваха в ума му думите на Лайла.

— Какво чакаме още?

Крадлата се бе облегнала на стената. Почука по тухлите.

— Хайде, Кел. Време за врати!

Държеше се по присъщия си начин, с все същата непреклонност дори сега; не изглеждаше нито загрижена, нито уплашена и това само го възбуждаше, придаваше му сила.

Раната на дланта му — макар и отчасти скрита от черния камък — беше още прясна. Кел докосна разреза с пръст и изрисува знак на тухлената стена пред тях. Лайла го хвана за ръката, стисна здраво заедно с него камъка, който вибрираше помежду им, и му подаде белия топ, а той го поднесе към кръвта на стената и преглътна, за да се отърве от нервността си.

— Ас траварс — нареди и светът омекна и потъмня около двамата пътешественици, когато пристъпиха напред през новоотворения праг.

Или поне така трябваше да се случи.

По средата на крачката обаче някаква сила дръпна Кел назад, откъсна ръката на Лайла от неговата, откъсна и него от мястото между световете и го върна на твърдата каменна улица в Червения Лондон. Замаян, Кел запримигва срещу нощта, а сетне осъзна, че не е сам. Някой се бе изправил над него. В началото силуетът беше само сянка, която си навиваше ръкавите. Едва по-късно Кел забеляза сребърния кръг, украсил яката му.

Холанд го гледаше отвисоко и се мръщеше.

— Толкова бързо ли ни напускаш?