В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (60)

IV

— Готов съм да пробвам да те върна в твоя Лондон — каза Кел.

Двамата с Лайла се разхождаха по брега на реката; подминаха вечерния пазар — тук погледите на хората все още бяха твърде подозрителни и се задържаха прекалено дълго върху тях — и се отправиха нататък към пристанището. Слънцето потъваше зад гърба им и разтягаше сенките им като пътеки.

Лайла поклати глава и извади от джоба си сребърния часовник.

— Нищо не ме свързва с моя град — отвори и затвори капачето му. — Вече не.

— Тук също не ти е мястото — уточни Кел простичко.

Тя сви рамене:

— Ще си направя място… — вирна брадичка и погледна спътника си в очите. — А ти?

Знакът над сърцето го прободе слабо — призрак на болка — и Кел си разтри рамото.

— Ще се постарая… — бръкна в джоба на палтото си — черното със сребърните копчета — и извади малък пакет. — Донесох ти нещичко.

Подаде й подаръка и проследи как Лайла го разопакова, а после вдига капака. Кутията се разтвори в ръката й и се превърна в малка игрална дъска и шепа елементи.

— За упражнения — обясни Кел. — Тийрън смята, че в теб дреме магия. По-добре я намери къде се крие.

Спряха до една пейка и той показа на Лайла как работи дъската, а тя го порица, че бил фукльо, прибра кутийката и му благодари. Изглежда подобни фрази й се отдаваха трудно, но все пак се справи. Станаха от пейката, но и на двама им не им се разделяше все още, Кел се загледа в Делайла Бард, главорез, крадец, ценен партньор и странно, страховито момиче.

Щяха да се срещнат отново. Беше сигурен. Магията извайва световете. Придава им форми. Те имат фиксирани точки. В повечето случаи тези точки са места. Но понякога, макар и рядко, се оказват и хора. Независимо че Лайла беше човек, който не го свърта на едно място, тя приличаше на неравност върху света на Кел. Такава, в която положително щеше да се спъва отново.

Не знаеше какво да й каже, а простичко й заръча:

— Пази се от опасности!

Тя го озари с усмивка, която подсказа, че няма да стори нищо подобно, разбира се.

Подръпна яката си, пъхна ръце в джобовете и се отдалечи.

Кел я гледаше как си отива.

Тя така и не погледна назад.

Най-сетне Делайла Бард беше свободна.

Сети се за картата у дома в Лондон — в Сивия Лондон, нейния, стария град — за пергамента, оставен в претъпканата малка стаичка на горния етаж в „На хвърлей камък“. Картата за навсякъде. Нима не притежаваше точно това в момента?

Костите й вибрираха от прелестно предчувствие.

Тийрън бе споменал, че в нея се крие нещо. Нещо неподхранено. Не знаеше каква форма ще добие, но нямаше търпение да го открие. Независимо дали щеше да се окаже същата магия, която течеше във вените на Кел, или нещо различно, нещо ново, Лайла бе сигурна в едно:

Светът беше неин.

Световете бяха нейни.

И възнамеряваше да ги грабне всичките.

Зарея поглед към корабите на отвъдния бряг на реката, с лъскави бордове и гравирани мачти, достатъчно високи и остри да пронижат ниските облаци. Знамена и платна плющяха на вятъра в червено и златно, но имаше също зелено, пурпурно и синьо.

Кораби с кралското знаме и такива с други емблеми. Кораби от земи отвъд морето, отблизо и далеч, от къде ли не.

И, скрит между тях, тя забеляза горд, тъмен бриг с лъснат корпус, сребърен щандарт и платно с цвета на нощта — черно с леки синкави оттенъци, когато светлината падаше под определен ъгъл.

Този ще бъде, каза си Лайла с усмивка.

Този ще свърши работа.