В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (14)

V

Би следвало Кел да спре на първата чаша.

Или на втората.

Мислеше си, че е спрял на третата, но не беше напълно сигурен. Пълното въздействие на питието му убягваше, докато не се изправи на крака и белият каменен под не се наклони зловещо под него. Осъзнаваше колко е глупаво да пие толкова много, но видът на кръвта на Холанд го бе разтърсил. Не можеше да изтрие от мислите си изражението на антари — гримасата, която пробяга по лицето му, точно преди ножът да се забие. Холанд носеше вечна маска на заплашително спокойствие, ала тя се пропука, макар и само за миг. А Кел не му помогна с нищо. Не беше молил — или дори притискал — Атос да се откаже от идеята. Нямаше да има никаква полза, просто жест, но… И двамата бяха антари. Само късметът бе захвърлил Холанд тук, в безмилостния Бял Лондон, и Кел — в жизнерадостния Червен. Ами ако ролите им бяха разменени?

Кел си поемаше треперливо дъх, а въздухът се обръщаше на мъгла пред устните му. Студът не помагаше особено за проясняването на мътилката в главата му, но съзнаваше, че не може да си иде у дома — не още, не и в това състояние, затова запреплита крака през улиците на Белия Лондон.

И това беше глупаво. Безразсъдно. Той обаче си беше дързък по природа.

Защо? — запита се, внезапно ядосан на себе си. Защо винаги постъпваше така? Излизаше от защитата на безопасността и навлизаше в сянката, в риска, в опасността? Защо? И Рай го беше питал същото на покрива онази нощ.

Не знаеше. Искаше му се да узнае, но нямаше отговор. Наясно беше само, че иска да спре. Гневът му се оттече и остави подире си топлина и увереност. Нищо чудно и да се дължаха на напитката.

А тя определено беше добра, каквото и да представляваше. Силна. Но не от силните, които те правят слаб. Не, не, беше от онези, които ти придават сила. Карат кръвта ти да пее. Карат… Кел вирна брадичка да погледне към небето и за малко да изгуби равновесие.

Трябваше да се съсредоточи.

Почти сигурен беше, че е тръгнал най-общо в посока към реката. Въздухът го хапеше за устните, а и се смрачаваше — кога ли беше залязло слънцето? — и в полите на нощта градът започваше да се раздвижва около него. Тишината се разпукваше в гълчава.

— Красива дрънкулка… — прошепна на мактански старица, застанала пред прага на дома си. — Красива кожа. Красиви кости.

— Насам, господине — повика друг глас.

— Влез у нас.

— Да си починат краката ти.

— Костите ти да отдъхнат.

— Хубави кости.

— Хубава кръв.

— Магия за пиене.

— Живот за ядене.

— Влез у нас.

Кел се опита да се съсредоточи, ала все не успяваше да си събере мислите в главата. Смогнеше ли да сграбчи няколко, през ума му лъхваше вятър и ги разпиляваше, а него оставяше зашеметен и малко замаян. Опасност витаеше по периферията на сетивата му. Затвори очи, но всеки път, щом го стореше, виждаше кръвта на Холанд да тече в чашата и се насилваше да ги отвори и да се огледа.

Не си беше наумил да ходи в пивницата. Краката му сами го бяха отвели. Тялото му бе избрало маршрута. И ето, озова се втренчен в табелата над вратата на „Ожарен кокал“.

Макар да беше неизменна точка, пивницата в Белия Лондон нямаше същото излъчване като останалите. Привличаше го по същия начин, но въздухът ухаеше не само на пепел, а и на кръв и уличните павета студенееха под ботушите му. Пиеха топлината му. Неговата сила. Краката му се опитаха да го понесат напред, той обаче им нареди да спрат.

Иди си у дома, помисли си Кел.

Рай беше прав. Нищо хубаво не би излязло от тези сделки. Нищо достатъчно хубаво. Не си струваше. Събраните дреболии не му носеха покой. Просто глупава забава. И беше време да спре с нея.

Вкопчи се в тази мисъл, докато вадеше ножа от канията му и го поднасяше към предмишницата си.

— Това си ти — обади се глас иззад гърба му.

Кел се обърна и отпусна острието надолу покрай хълбока си.

Във входа на близката уличка стоеше жена с лице, скрито от качулката на простичко синьо наметало. Ако се намираха в който и да е от другите Лондони, синьото вероятно щеше да е сапфирено или морскосиньо. Тук бе просто възможно най-блед нюанс — все едно небето, гледано през дебели пластове облаци.

— Познавам ли те? — попита младежът, присвил очи в тъмното.

Тя поклати глава.

— Аз обаче те познавам, антари.

— Не, не ме познаваш — възрази той с прилична доза увереност.

— Знам с какво се занимаваш. Когато не си в двореца.

Кел поклати глава:

— Тази нощ няма да правя сделки.

— Моля те — отвърна старицата и той осъзна, че тя стиска плик. — Не искам да ми носиш нищо… — и му подаде писмото. — Искам само да го вземеш.

Кел смръщи вежди. Писмо? Световете бяха запечатани един от друг вече векове наред. На кого би могла да пише тя?

— На рода ми — обясни непознатата, прочела въпроса в очите му. — Преди време, когато Черният Лондон падна и портите се затвориха, останахме разделени. С течение на вековете семействата ни се постараха да поддържат връзка… но аз съм последната от тази страна. Освен мен, всички тук са мъртви, както са мъртви и всички отвъд, с изключение на един. Оливар. Той е единствената ми останала кръв и е от онази страна на вратата, и умира, а аз просто искам… — тя притисна писмото към гърдите си. — Единствено ние сме си останали.

На Кел още му се виеше свят.

— Откъде изобщо си научила — попита той, — че Оливар е болен?

— Другият антари — обясни старицата и се озърна, сякаш се боеше да не би някой да ги чуе. — Холанд. Той ми донесе писмо.

Кел не бе в състояние да си представи Холанд да се принизи до контрабанда на каквото и да било между Лондоните, да не говорим за кореспонденция на простолюдието.

— Не искаше — добави жената. — Оливар му даде всичко, което имаше, за да купи доставката на писмото и дори така… — тя поднесе длан към шията си, сякаш да докосне огърлица и напипа само кожа, — … аз платих остатъка.

Кел се намръщи. Подобна постъпка му се струваше още по-неприсъща за Холанд. Не му изглеждаше чак алтруист, но младежът се съмняваше доколко белият антари е лаком за пари, а и въобще дали го е грижа за такъв тип заплащане. Но пък — всички си имат тайни и Холанд така добре пазеше своите, че Кел бе принуден да гадае познава ли изобщо нрава на другия пътешественик.

Старицата отново му подаде писмото.

— Нийк шуст — рече тя. Моля те, — мастър Кел.

Опита се да се съсредоточи и да помисли. Обеща на Рай… но това беше просто писмо. Пък и технически, според законите, постановени от троновете на всичките три Лондона, писмата представляваха нужно изключение от правилото да не се пренася нищо. Подразбираха се, разбира се, само писмата между самите кралски родове, но все пак…

— Ще ти платя в аванс — притисна го жената. — Няма нужда да се връщаш за приключване на сделката. Това е последното и единственото писмо. Моля те! — Тя порови в джоба си и извади малко, увито в плат пакетче и преди Кел да успее да се съгласи или откаже, бутна и плика, и отплатата в ръцете му. Тъканта на вързопчето докосна кожата му и странна тръпка го разтърси целия. Жената веднага заотстъпва.

Кел погледна към писмото — на плика имаше забоден адрес — а после огледа и пакетчето. Понечи да го разопакова, но жената се стрелна напред и го хвана за ръката.

— Не се дръж като глупак — изсъска тя и се озърна подозрително. — В тоя квартал ще те накълцат за едната стотинка… — сви пръстите му около вързопчето и предупреди отново: — Не тук! Но е достатъчно, кълна се. Трябва да стигне! — Тя отпусна ръце. — Само толкова мога да дам.

Кел изгледа предмета намръщен. Загадката бе съблазнителна, но възникваха твърде много въпроси, твърде много части не си пасваха; той вдигна очи и понечи да откаже услугата…

Само че нямаше на кого.

Жената бе изчезнала.

Постоя пред входа на „Ожарен кокал“, все още в плен на замайването. Какво се беше случило току-що? Най-сетне бе взел решение да не върти повече сделки, а сделката сама го беше намерила. Втренчи се в писмото и разплатата, каквато и да беше. Точно тогава в далечината се разнесе писък и ехото отново пробуди Кел за мрака и опасността. Пъхна и писмото, и вързопчето в джоба на палтото, плъзна ножа по ръката си и се постара да преглътне неприязънта, която се надигна заедно с кръвта му, докато призоваваше вратата към дома.