В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (18)

IV

Докато се носеше през улички и пресечки, Кел чуваше стъпки — първо един чифт, сетне два и после три — или може би всъщност бъркаше третия с ударите на сърцето си. Не спря и дори не дишаше, докато не стигна до „Рубинени поля“. На влизане Фауна пресрещна погледа му и сбърчи сивите си вежди — гостът й почти никога не я навестяваше през предната врата — но не го спря и не попита нищо. Преследвачите бяха изостанали преди няколко пресечки, но все пак Кел провери символите по стълбите, докато се катереше към стаята си най-горе, огледа и тези на вратата й — амулети, обвързани със самата сграда, с дърво и камък, и предназначени да крият стаята от всички очи, освен от неговите.

Кел затвори вратата и се облегна на дървенията, а свещите из тясната стая оживяваха по ред.

Бяха му устроили засада — но кой? И заради какво?

Не беше сигурен, че иска да узнае, но се налагаше и поради това измъкна контрабандното вързопче от джоба си. Беше увито в парче избеляло сив плат и, когато го разгърна, в дланта му се търколи ръбато, неравно камъче.

Достатъчно малко да се скрие в свит юмрук и черно като дясното око на Кел, то зазвънтя в ръката му — басова, дълбока вибрация, която призоваваше силата му подобно на камертон. Сходствата се привличат. Резонират. Усилват. Пулсът на Кел се ускори.

Дълбоко в себе си искаше да захвърли камъчето. Същевременно обаче копнееше да го стисне по-силно.

Вдигна го към светлината на свещта и видя, че едната му страна е нащърбена, все едно отчупена, а другата беше гладка и на нея слабо сияеше познат символ.

Сърцето на Кел прескочи при вида му.

Никога досега не му беше попадал такъв камък, но знака разпозна веднага.

Беше на език, който малцина можеха да говорят и още по-малко — да използват. Език, който течеше във вените му заедно с кръвта и пулсираше в черното му око.

Език, който бе свикнал да възприема просто като антарски.

Но езикът на магията не винаги бе принадлежал само на антари. Не, легендите разказваха друго. За времена, когато и хората са имали способността да говорят пряко с магията (дори и да не са я командвали с кръв). За дума, така обвързана със силата, че всеки мъж, жена и дете овладявали до съвършенство езика.

Черният Лондон. Езикът на магията принадлежеше на народа му.

Но след падането на града всички реликви били унищожени, всички останки във всеки от световете — насилствено премахнати като част от пречистването и начин народите им да се предпазят от чумата на силата, погълнала града-събрат.

По тази причина не бяха останали книги, написани на антарски. Малкото съществуващи днес текстове представляваха сборници със заклинания, събирани и транскрибирани фонетично, и предавани на поколенията. Оригиналният език бе унищожен.

Самата възможност да го види изписан, както навремето — не с букви, а с руна — разтрепери Кел.

Единствената руна, която познаваше.

Той притежаваше едничка книга на езика на антари, поверена му от неговия учител — Тийрън. Беше кожен журнал, изписан с кръвни заповеди — заклинания, които призоваваха светлина или мрак, окуражаваха растежа, разбиваха други магии — и всичките бяха надлежно описани и обяснени, а на корицата имаше специален символ.

— Какво значи това? — бе попитал Кел учителя си.

— Това е дума — обясни Тийрън. — Принадлежи на всички светове и на нито един. Това е думата за „магия“. Отнася се за съществуването й, за сътворението й… — поднесе пръст към руната. — Ако магията си имаше име, то това щеше да бъде то — така рече, проследявайки криволиците на символа. — Витари.

А сега Кел прокара палец по руната на камъка и думата отекна в главата му.

Витари.

И в същия миг на стълбите се разнесоха стъпки. Младият антари се вцепени. Никой не би трябвало да може да види тези стълби, да не говорим да ги използва, но ето, че чуваше тропот на ботуши. Как бяха успели да го проследят дотук?

Внезапно забеляза знаци по парчето избелял плат, служило за обвивка на камъка и сега разгънато върху леглото му. На него бяха надраскани символи. Проследяващо заклинание.

Санкт.

Кел пъхна камъчето в джоба си и се хвърли към прозореца в мига, когато малката врата зад него бе издънена свирепо. Покатери се на перваза и скочи навън, полетя надолу, тупна тежко на улицата и се претърколи на крака, още докато нашествениците нахлуваха в стаята му.

Някой му беше спретнал капан. Някой искаше да изнесе забранена реликва от Белия Лондон в своя град.

Един от преследвачите изскочи от прозореца подире му и Кел се обърна към сенките по дирите си. Очакваше да са двама, но откри само един. Закачуленият непознат забави и спря.

— Кой си ти? — поиска да узнае Кел.

Сянката не му отговори. Закрачи напред и посегна към оръжието на бедрото си, а слабата светлина в уличката позволи на червения антари да види X, жигосано на външната страна на ръката му. Знакът на главорезите и предателите. Наемник. След това обаче мъжът извади оръжието си и Кел се вцепени. Не беше ръждив кинжал, а бляскав къс меч и той позна сигила^[1] на дръжката му. Потир и изгряващо слънце. Символът на кралския род. Това беше острие, въртяно от членовете на кралската гвардия. И само от тях.

— Откъде го намери? — изръмжа Кел, наелектризиран от вълна гняв.

Главорезът прихвана по-здраво късия си меч. Той започна да сияе мътно и антари се напрегна. Мечовете на кралската гвардия не бяха просто красиви или остри — бяха омагьосани. Самият той бе помогнал да се създаде паяжината от заклинания през метала, която с едно порязване притъпяваше силите на всеки магьосник. Остриетата бяха предназначени да слагат край на конфликтите, преди да са започнали, да премахват заплахата от магически опасности. Поради потенциала им — и страха този потенциал да попадне в ръцете на врага — кралската стража имаше заповед да носи оръжията със себе си през цялото време. Ако някой от тях изгубеше меча си, вероятно бе да се е простил и с живота.

— Саренач — отсече главорезът. Предай се.

Заповедта изненада Кел. Наемниците ти отнемаха кесията и кръвта, но не вземаха пленници.

— Остави меча — нареди антари. Опита с волята си да изтръгне оръжието от хватката на противника, но то беше защитено. Още една предпазна мярка мечът да не попадне в грешни ръце. Което вече се бе случило. Кел изруга и извади своя нож от канията. Беше цял фут по-къс от кралското острие.

— Предай се — повтори главорезът със странно равен глас. Вирна брадичка и Кел забеляза проблясък на магия в очите на противника си. Заклинание за принуда? Разполагаше само с миг да забележи употребата на забранена магия, преди врагът да му се нахвърли, а сияйното оръжие да разцепи въздуха пред него. Кел отскочи и се изплъзна под меча, тъкмо когато втори нападател се появи в другия край на уличката.

— Предай се — призова и вторият.

— Един по един — отряза Кел. Вдигна ръце във въздуха, уличните камъни потръпнаха и след това излетяха да се строят в стена от камък и прахоляк, която прегради пътя на втория нападател.

Първият обаче напредваше и продължаваше да размахва меча си и Кел издрапа назад изпод дъгата на замаха му. Почти успя — острието го улучи в рамото, цепна плата и на косъм пропусна плътта му. При следващия замах той се хвърли встрани, но този път мечът го настигна и го сряза през ребрата. Болката пламна в гърдите на Кел, а по корема му изби и потече кръв. Негодникът продължаваше напред, младежът отстъпи и се опита да нареди на уличните павета да застанат помежду им. Те потръпнаха и останаха неподвижни.

— Предай се! — нареди главорезът с твърде равния си глас.

Кел притисна длан към предницата на ризата си в опит да спре кръвта. Изплъзна се под поредния удар.

— Не! — обърна кинжала в ръката си, хвана го за върха и го метна с всички сили. Острието намери целта и потъна в рамото на главореза. Но, за ужас на Кел, той не изтърва оръжието си. Продължи да налита. На лицето му не се изписа болка, докато вадеше острието и го захвърляше.

— Предай камъка — изрече с все тъй мъртвешко изражение.

В опит да го защити, Кел сви пръсти около талисмана в джоба си. Камъчето забръмча в дланта му и още докато го хващаше, антари осъзна, че ако изобщо би могъл да го предаде — а не можеше, не искаше, не и без да разбере за какво служи и кой го търси — няма желание да го даде никому. Мисълта да се раздели с него беше непоносима. Което беше абсурдно. И все пак дълбоко в себе си копнееше да го задържи.

Главорезът пак го нападна.

Кел се опита да отстъпи още крачка, но раменете му се опряха в самоделната барикада.

Нямаше накъде да бяга.

Мрак блестеше в очите на главореза и острието му запя във въздуха. Кел вдигна празната си ръка и нареди:

— Спри! — сякаш това щеше да помогне с нещо.

Само че — незнайно как — помогна.

Думата отекна из уличката и между едно ехо и следващото, нощта около Кел се промени. Времето сякаш се забави, също и главорезът, а също и самият Кел, но камъкът, който стискаше в шепата си, се пробуди за живот. Личната магия на антари изтичаше през раната на гърдите му, но камъкът звънтеше от мощ и от него се заизлива гъст черен дим. Издигна се по ръката на Кел, премина през гърдите му, стече се по изпънатата му длан, и се понесе през въздуха към бандита. Не го удари, не го събори. Просто се уви и се стегна около тялото му, разгърна се над краката му, нагоре по ръцете и около гърдите. И, където го докоснеше — веднага щом го докоснеше — застиваше, прихващайки главореза на средата между крачките; между издишането и вдишването.

Времето се върна в движение и Кел изпъшка, сърцебиенето блъскаше в ушите му и камъкът звънтеше в хватката му.

Краденият кралски меч увисна на средата по удара, на косъм от лицето му. Самият главорез застина неподвижен с палто, вкочанено развяно зад гърба му. През пласт тъмен лед или камък — незнайно полупрозрачно вещество — Кел виждаше отворените и празни очи на скования нападател. Не празния поглед на омагьосания, а празнотата на смъртта.

Младежът се втренчи в камъка, който бучеше в шепата му и в сияйния символ на него.

 

 

Витари.

Това е думата за магия. Касае съществуването й и сътворението й.

 

 

Дали пък не значеше също и акта на сътворение?

Не съществуваше кръвна заповед за сътвори. Златното правило на магията гласеше, че тя не може да бъде създадена. Светът зависеше от черпене и отдаване, магията можеше да бъде подсилена или отслабена, но не и проявена от нищото. Но въпреки това… Кел посегна към замразения.

Беше ли силата призована някак си чрез кръвта му? Но той не беше дал кръвна заповед, не беше направил нищо, освен да изрече „Спри“.

Камъкът бе сторил останалото.

Което беше невъзможно. Дори най-силната стихийна магия изискваше да се съсредоточиш върху формата, която искаш да приеме. Но Кел не си беше представял замразена черупка, значи камъкът не просто бе изпълнил заповедта му. Беше я интерпретирал. Беше я сътворил. Дали така бе действала магията в Черния Лондон? Без ограничения, без правила, без нищо, освен желание и воля?

Кел посегна да върне талисмана в джоба си. Пръстите му не искаха да го освобождават. Наложи се да се съсредоточи до последно, за да го пусне и в мига, когато камъкът падна от шепата му обратно в джоба, през младежа пролази главозамайваща тръпка и светът се олюля. Чувстваше се слаб, а не просто ранен. Изцеден. Не е нищо за нещо в крайна сметка, помисли си Кел. Но все пак беше ценно умение. Могъщо. И опасно.

Опита се да се изправи, ала болката го сряза през корема, той простена и се отпусна с гръб срещу стената в уличката. Без магията си не можеше да затвори раната със силата на волята си, не можеше дори да удържи собствената си кръв във вените си. Трябваше да си поеме дъх, да прочисти ума си, да помисли, но точно тогава камъните зад гърба му започнаха да се тресат и той се оттласна от стената миг преди тя да се разпадне и да разкрие втория закачулен нападател.

— Предай се — изрече мъжът със същия равен тон като партньора си.

Кел не би могъл.

Не вярваше на камъка — независимо, че копнееше да го държи отново — и не знаеше как да го контролира, но нямаше намерение и да го предаде, затова се хвърли напред, вдигна ножа си от земята и когато мъжът го нападна, го заби в гърдите му. За миг си помисли, че онзи няма да падне — боеше се заклинанието да не го удържи на крака както първия. Кел натисна острието дълбоко и завъртя ножа в орган или кост, и най-сетне коленете на противника се подгънаха. За кратко магията се разпадна и светлината се върна в очите на непознатия. После угасна.

Не за първи път Кел убиваше човек, но въпреки това му призля, докато издърпваше ножа и мъжът падаше мъртъв в краката му.

Уличката се залюля и младият антари притисна ръка към стомаха си в опит да си поеме дъх, докато болката го помиташе. Но сетне чу нови стъпки в далечината и се застави да се надигне. Запрепъва се покрай телата — замръзналото и падналото — и побягна.