В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (15)

I

Среброто подрънкваше в джоба на Лайла, докато се прибираше обратно в „На хвърлей камък“.

Слънцето едва бе залязло над града, а тя вече бе успяла да прибере прилична печалба за днес. Рисковано беше да пребъркваш джобовете по друго време, освен нощем, особено с нейната характерна дегизировка, която изискваше замъглен поглед или слабо осветление, но се налагаше Лайла да поеме риска, ако се канеше да възстановява състоянието си. Карта и сребърен часовник не стигаха за покупка на кораб и не ставаха за пиратско съкровище.

Освен това й харесваше тежестта на монети в джоба. Пееха омайващо. Придаваха отскок на стъпките й. Пират без кораб — такава си беше от начало и до край. И някой ден щеше да се сдобие с кораб и да отплава, и да приключи веднъж завинаги с този проклет град.

Докато крачеше по улицата, Лайла взе да си съставя наум списък (правеше го често) на всичко необходимо, за да стане същински капер. Чифт хубави кожени моряшки ботуши, точка първа. Също меч и ножница, разбира се. Разполагаше с пистолет — Кастър, какъв красавец й беше — и ножовете, всичките достатъчно остри да се бръснеш с тях, но пиратите до един имаха меч и ножница към него. Е, поне онези, които беше срещала… и бе чела в книгите. Лайла нямаше много време за романчета, но умееше да чете — достойна за крадец способност, а и тя се оказа бърза ученичка — и от време на време отмъкваше по някоя книга, но вземаше само с истории, в които идеше реч за пирати и приключения.

Тъй значи, чифт здрави ботуши, меч и кания. О, и шапка. Лайла разполагаше с черната широкопола, но тя не беше много представителна. Нямаше си дори перо или панделка или…

Зареяна в мислите си, крадлата подмина хлапе, кацнало върху стъпало на няколко врати от „На хвърлей камък“. Забави ход. Момченцето беше парцаливо и кльощаво, наполовина на годините й и мръсно като четка на коминочистач. Протегна шепи към нея и Лайла бръкна в джоба си. Не знаеше какво я накара да го стори — доброто настроение, навярно, или защото нощта беше млада — но пусна няколко медни монети в ръката на детето, докато минаваше край него. Не спря, не му заговори и не обърна внимание на благодарностите му, но въпреки това го стори. Не беше чула Барън да излиза, ала когато стигна стъпалата пред пивницата, той се обади:

— Давай по-внимателно… Да не си помисли някой, че под бронзовата броня носиш и сърце.

— Нямам сърце — възрази Лайла и отметна плаща си да покаже пистолета в кобура му и един от ножовете. — Само тези тук.

Барън въздъхна и поклати глава, тя обаче долови наченките на усмивка и зад нея — нещо подобно на гордост.

Пристъпи от крак на крак, опипа с върха на ботуша си изтърканите стъпала и попита:

— Имаш ли нещо за ядене?

Барън врътна глава към вратата, Лайла понечи да го последва вътре за пинта бира и паница чорба — можеше да отдели толкова пари, ако той бе готов да ги вземе — но чу зад себе си тътрене на обувки. Обърна се и що да види — неколцина улични мърльовци — трима, не по-големи от нея — тормозеха парцаливото хлапе. Единият беше дебел, другият — кльощав, а третият — нисък, но и тримата — очевидни боклуци. Лайла проследи как ниският прегражда пътя на момчето. Дебелият го блъсна в стената. Кльощавият измъкна медните монети от шепата му. Жертвата почти не отвръщаше на ударите. Просто се взираше в ръцете си с мрачно примирение. Бяха празни преди малко и сега се изпразниха отново.

Лайла сви юмруци още докато тримата побойници изчезваха в задната уличка.

— Лайла! — предупреди я Барън.

Не си струваха усилието, тя го знаеше. Крадеше от богатите с причина — те имаха повече за крадене. Тези хлапета вероятно не носеха нищо по-ценно, освен отмъкнатото от събрата си на улицата. Няколко монети, с които Лайла очевидно не съжаляваше да се раздели. Но не това беше въпросът.

— Не ми харесва това изражение — подхвърли Барън, когато тя не влезе вътре.

— Подръж ми шапката — Лайла ръгна цилиндъра в ръцете му и същевременно се пресегна с другата ръка и издърпа скритата маскировка от дълбините му.

— Не си струват усилието — предупреди я кръчмарят. — А и в случай, че не си забелязала, те са трима, а ти си сама.

— Толкоз малко вяра ли ми имаш? — отвърна девойката, разпъвайки широкополата шапка в обичайната й форма. — Освен това е важен и принципът, Барън.

Собственикът на пивницата въздъхна.

— Принцип или не, Лайла, няма да мине много време и ще се докараш дотам, че да те убият.

— Ще ти липсвам ли?

— Като сърбеж — увери я той.

Тя му се ухили и привърза маската на очите си.

— Погрижи се за хлапето — заръча и придърпа периферията на шапката над лицето си. Барън изсумтя, когато тя скокна от стъпалото на земята. Чу го да вика на малкия, все още свит на съседния праг и вторачен в празните си шепи.

— Хей, ти! Я ела насам…

После Лайла хукна.