В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (42)

III

Лайла изкачи дворцовите стълби с развяващ се зад гърба къс плащ на новата си куртка. Бляскавият полунощен килим леко се вълнуваше при всяка крачка нагоре, все едно беше истинска вода. Другите гости изкачваха стълбите по двойки или на малки групи; Лайла се стараеше възможно най-добре да имитира високомерната им арогантност — с изпънати рамене и вирната брадичка — докато вървеше сама. Може да не беше богаташка, но беше откраднала предостатъчно от такива като тях и я биваше да копира държанието и маниерите им.

На площадката горе показа поканата си на прислужник в черно и златно, той се поклони и отстъпи встрани, за да я допусне във фоайе, покрито с цветя. Повече цветя, отколкото беше виждала някога. Рози и лилии, божури, маргаритки и азалии и цял куп други видове, непознати на момичето. Имаше гроздове малки цветове като снежинки и дебели стебла с главици, твърде сходни със слънчоглед, само че бяха в небесносини разцветки. Ароматът на цветята изпълваше помещението, но той не замая Лайла. Навярно просто бе започнала да свиква с мириса.

Музиката се лееше през втори портал, скрит зад завеса, и загадката на онова, което се намираше отвъд, привлече Лайла през галерията от цветя. И точно когато се канеше да посегне и да дръпне настрани завесата, пред нея изникна втори слуга и й препречи пътя. Девойката се напрегна, притеснена, че маскировката и поканата й все пак не са били достатъчни и всеки момент ще я разкрият като натрапник, чието място не е тук. Стрелна пръсти към скрития под куртката нож.

Слугата обаче се усмихна и попита на тежкарски английски:

— Кого представям?

— Моля? — сепна се Лайла, без да забравя да говори дрезгаво и басово.

Пажът сбърчи вежди:

— С каква титла и име следва да ви обявя, сър?

— А, да… — облекчението я заля и тя отпусна ръка, без да извади ножа. Усмихна се и рече: — Капитан Бард, от „Морския крал“.

Пажът видимо се смути, но се извърна и повтори думите й без възражения.

Името й отекна и заглъхна в залата още преди Лайла да пристъпи вътре.

Влезе и зяпна.

Живописната хубост на света отвън бледнееше в сравнение с тази отвътре. Девойката се намираше в палат от сводесто стъкло и сияйни гоблени и с втъкана през всичко като светлина — магия. Въздухът припукваше от нея. Не тайната, омайваща магия на камъка, а шумна, ярка, всеобхватна. Кел бе казал на Лайла, че магията е като допълнително сетиво, което действа също като зрението, обонянието и вкуса, и сега тя го разбра. Магията беше навсякъде. Във всичко. И беше главозамайваща. Лайла не различаваше дали енергията идва от стотиците гости в залата, или от самата зала, която несъмнено я отразяваше. Усилваше я като звук в зала с ехо.

И беше странно — невъзможно — позната.

Под пласта магия — или вероятно заради нея — и самата зала грееше цветна и озарена. Лайла никога не бе стъпвала в „Сейнт Джеймс“, но едва ли дворецът у дома би могъл да се сравнява с великолепието тук. В нейния Лондон нямаше равни по хубост сгради. В сравнение с това тук, нейният свят наистина изглеждаше сив, бледен и безжизнен. Прииска й се да разцелува камъка, задето я е освободил от него и я е довел тук, на това великолепно бляскаво място. Накъдето и да погледнеше, виждаше богатство. Пръстите я сърбяха, но тя устоя на копнежа да се впусне в грабене на джобове — напомни си, че нейният товар е твърде ценен, за да допусне да я заловят.

През преградения със завеса портал се излизаше на площадка със стъпала, спускащи се надолу и навътре към лъснат под на зала, а той самият чезнеше под ботуши и бухнали поли.

В подножието на стълбите стояха кралят и кралицата, и приветстваха всеки гост. Целите облечени в златно, изглеждаха непоносимо елегантни. Лайла никога не се бе доближавала чак толкова до истински монарси — ако не броим Кел — и си знаеше, че трябва да се изплъзне оттам възможно по-бързо, но не успя да устои на копнежа да се фръцне с маскировката си. Освен това щеше да е грубо от нейна страна да не приветства домакините. Дръзко и необмислено, изръмжа глас в главата й, ала тя само се усмихна и се спусна по стълбите.

— Добре дошъл, капитане! — приветства я кралят; ръкостискането му се оказа уверено и здраво.

— Ваше Величество — тя се пребори гласът й да не си смени регистъра. Наклони маска към краля, като внимаваше да не го ръгне с рогата й.

— Добре дошъл — повтори и кралицата, а Лайла целуна протегнатата й ръка. Тъкмо щеше да продължи нататък, когато владетелката добави. — Не сме се срещали преди.

— Приятел съм на Кел — обясни Лайла възможно по-безгрижно, все още загледана в пода.

— О! — кимна кралицата. — Тогава добре дошъл.

— Всъщност — продължи Лайла, — Ваше Величество, търся именно него. Дали знаете къде може да се намира?

Кралицата я погледна безизразно и отвърна:

— Не е тук.

Девойката се намръщи и Нейно Величество добави:

— Но не се притеснявам за него…

Говореше странно равномерно, сякаш рецитираше чужда реплика. Лошото чувство в гърдите на Лайла се усили.

— Сигурно ще се появи по някое време — подхвърли момичето и пусна ръката на кралицата.

— Всичко ще бъде наред — отбеляза кралят със сходно неискрен тон.

— Ще бъде — съгласи се кралицата.

Лайла се намръщи. Нещо не беше наред. Тя вдигна поглед и рискува непокорството да надзърне в очите на кралицата. Видя в тях бледа искрица. Зърна същата в очите на гвардееца, след като преряза гърлото на Флечър. Беше някаква магия. Никой друг ли не забелязваше? Или никой друг не бе проявил дързостта да погледне монарсите в очите?

Следващият гост се окашля зад гърба на Лайла и тя откъсна очи от кралицата.

— Извинете за задържането — избъбри тя припряно, плъзна се покрай царствените домакини и влезе в балната зала. Заобиколи тълпата танцьори и пиячи в търсене на следа от принца, но ако се съдеше по витаещото нетърпение и как погледите постоянно се стрелкаха към вратите и стълбите, той още не се бе появил.

Тя се измъкна навън през двукрила врата в ъгъла на балната зала и се озова в коридор. Беше празен, като изключим гвардеец и млада дама, които страстно се прегръщаха и бяха твърде заети да забележат как Лайла се промъква покрай тях и изчезва през следващата врата. И по-нататък. От обиколките из улиците на Лондон бе научила доста за лабиринтоподобните сгради и че богатството се трупа в средата и намалява към ъглите. Тя напредваше от коридор в коридор и криволичеше около туптящото сърце на двореца, без да се отклонява много-много. Където и да отидеше, попадаше на гости, гвардейци и слуги, но не откриваше никаква следа от Кел, от принца или изход от лабиринта. Най-накрая се озова на спираловидно стълбище — елегантно, но тясно и очевидно не беше предназначено за обществена употреба. Лайла хвърли последен поглед към посока на бала и се заизкачва по стъпалата.

Многозначителната тишина на горния етаж подсказа на девойката колко близо е до целта си, още повече че камъкът в джоба й започна да вибрира. Сякаш усещаше близостта на Кел и желаеше да е до него. Лайла отново се постара да не се обиди.

Озова се в нови коридори. Първият беше празен, но не и вторият. Пропусната на косъм от погледа на стоящия на стража гвардеец, Лайла притисна гръб в тъмна ниша. Пазачът стоеше пред двукрила орнаментирана врата и не беше сам. Всъщност, макар всички други стаи в коридора да бяха без охрана, цели трима въоръжени мъже в брони пазеха най-последната.

Девойката преглътна и извади от колана най-новия си нож. Поколеба се. За втори път в рамките на тези дни се озова сама срещу трима. И предишния път схватката не тръгна на добре. Крадлата стисна здраво ножа в опит да измисли план, който да не завършва със сигурност в гроба. Камъкът поде отново мърморещия си ритъм и тя колебливо се накани да го извади от куртката си, но спря, защото забеляза нещо друго.

В коридора беше пълно с врати — вярно, най-далечната охраняваха, но най-близката стоеше отворена. Водеше в луксозна спалня, в дъното с тераса, чиито завеси трептяха на вечерния ветрец.

Лайла се усмихна и върна ножа на колана си.

Беше й хрумнала идея.