В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (4)

I

— Санкт! — обяви Джен и хвърли върху купчината карта с лицето нагоре. На нея беше изобразена закачулена фигура със сведена глава, вдигнала руна като бокал. Самият гвардеец се надигна триумфално от стола.

Париш се намръщи и пльосна останалите си карти на масата, с лицето надолу. Можеше да обвини Джен в измама, но нямаше смисъл. Самият той мамеше вече близо час и въпреки това не беше спечелил нито една ръка. Изръмжа и избута монетите си през тясната маса и към растящата купчина на другия стражник. Джен прибра спечеленото и взе да разбърква колодата. Попита:

— Да опитаме ли още една?

— Аз съм пас — Париш се изправи. При това движение наметалото на дебели червени и златни райета във формата на слънчеви лъчи се хлъзна по бронята на раменете му, а застъпващите се метални плочки на нагръдника и по набедрениците му задрънчаха, плъзгайки се на местата си.

— Ир час ера — рече Джен, преминавайки от „кралски“ на арнески. Езикът на простолюдието.

— Не ми е криво — възрази Париш сърдито. — Фалирах.

— Стига де — прикотка го партньорът му. — Третият път е на късмет.

— Пикае ми се — отвърна Париш и намести късия си меч.

— Тогава върви да пикаеш.

Младият гвардеец се поколеба и огледа коридора за някоя незабелязана досега опасност. Такава липсваше — както и всякаква друга форма на дейност — но наоколо гъмжеше от хубави вещи — кралски портрети, трофеи, масички (като тази, на която играеха карти) и в края му се извисяваха орнаментираните крила на вратата. Бяха изработени от черешово дърво и гравирани с кралската емблема на Арнес, потир и изгряващо слънце, а издълбаните линии — запълнени с разтопено злато. Над емблемата нишки с метален отблясък изписваха Р върху лакираното дърво.

Вратата водеше към личните покои на принц Рай и пред тях на пост стояха Джен и Париш, като част от придворната охрана на принца.

Париш искрено харесваше повереника си. Беше разглезен, разбира се, това обаче важеше за всички членове на кралските родове — или поне така приемаше Париш, служил само на един такъв — но беше също така добронамерен и изумително щедър, поне що се отнася до охраната му (та нали лично той им подари колодата, с която играеха — прекрасни карти с позлатени ръбове!), а понякога, след нощни запои, Рай се отърсваше от кралския език и превземките си, и си говореше със стражата на простолюдния език (арнеският му беше безупречен). Друго да няма, Рай поне изглежда се чувстваше виновен за постоянното бдение на охраната си, сякаш те имаха за какво по-важно да използват времето си, вместо да стоят пред вратата му и да си отварят очите на четири (пък и, честно казано, през повечето нощи идеше реч по-скоро за дискретност, а не за бдителност).

Най-хубаво бе през нощите, когато принц Рай и мастър Кел излизаха в града, а на двамата с Джен позволяваха да ги следват от разстояние или изцяло ги освобождаваха от задълженията им и ги задържаха за компания, а не като защитници (всички знаеха, че Кел е способен да опази принца по-добре от който и да е гвардеец). Ала магьосникът още отсъстваше — факт, хвърлил вечно неспокойния Рай в пристъп на лошо настроение — и поради това принцът се бе оттеглил рано в покоите си, а след като Париш и Джен застъпиха на смяна, единият отърва другия от повечето му джобни.

Париш си взе шлема от масата и отиде да се облекчи, преследван от звъна на преброяваните от Джен монети. Не бързаше особено — смяташе, че приятелят му дължи поне малко време, задето натъпка в джоба му толкова линове, но когато най-накрая се върна в коридора на принца, с притеснение го завари празен. Джен не се виждаше никъде. Париш се намръщи — слободията не биваше да е повсеместна. Картите са едно, но ако някой откриеше, че покоите на принца са оставени без охрана, капитанът им щеше да побеснее.

Картите още си бяха на масата и гвардеецът се захвана да ги прибира, чу обаче мъжки глас в покоите на принца и спря. Не че чужд глас беше нещо странно и необичайно — Рай обичаше забавленията и не криеше особено разностранните си вкусове, а и надали на Париш му влизаше в работата да ги подлага на съмнение.

Ала стражникът веднага разпозна гласа — не принадлежеше на никое от пиленцата на Рай. Говореше английски, но с акцент и с по-твърдо произношение, отколкото придава арнеския.

Беше глас като сянка в горите нощем. Тих, зловещ и студен.

И принадлежеше на Холанд. Онзи антари отдалеч.

Париш пребледня. Прекланяше се пред мастър Кел — факт, заради който не минаваше ден Джен да не му се подиграе — но Холанд го ужасяваше. Не беше сигурен дали се дължи на неизменно равния му тон или на странно избелялата му външност, или пък на бездушните очи — едното черно, разбира се, а другото млечнозелено. Или защото изглеждаше направен по-скоро от вода и камък, а не от плът, кръв и душа. Каквато и да беше причината, Париш целият настръхваше от чуждестранния антари.

Сред стражите имаше такива, които зад гърба на Холанд го наричаха Холоу^[1], но Париш не смееше.

— Какво толкоз? — подиграваше му се Джен. — Няма начин да те чуе през стената между световете.

— Не се знае, не се знае — отвръщаше шепнешком Париш. — Може и да може.

А ето че сега Холанд се намираше в покоите на Рай. Дали трябваше да е там? Кой го беше пуснал вътре?

Къде е Джен? — зачуди се Париш, докато заемаше мястото си. Нямаше намерение да подслушва, но между лявото и дясното крило на вратата зееше тясна цепнатина и когато извърна леко глава, разговорът се процеди отвътре.

— Извинете нахлуването ми — разнесе се гласът на Холанд, равен и тих.

— Няма никакъв проблем — отвърна спокойно Рай, — но какво те води при мен, а не при баща ми?

— Вече посетих баща ви по работа — обясни Холанд. — Дойдох при вас за нещо друго.

Чак Париш се изчерви от съблазнителната нотка в гласа на госта. Стори му се по-разумно да изостави поста си, вместо да подслушва, но така или иначе не мръдна от мястото си и чу Рай да се намества волно в тапицираното кресло.

— И какво е то? — попита принцът, имитирайки флирта на събеседника си.

— Почти е време за рождения ви ден, нали?

— Почти — съгласи се Рай. — Ще се радвам да те видя на празненствата, стига кралят и кралицата ти да склонят да се лишат от теб.

— Боя се, че няма да могат — отвърна Холанд. — Но все пак моите владетели са и причината за сегашното ми посещение. Те ми наредиха да ви донеса дар.

Париш ясно долови колебанието в гласа на Рай, което не смогна да скрие шумоленето на възглавниците при навеждането му напред.

— Холанд, знаеш какъв е законът. Не мога да приема…

— Познавам законите, млади принце — успокои го гостът. — Що се отнася до дара, избрал съм го тук, във вашия град, но по заръка на господарите ми.

Последва продължителна пауза, завършила с поскърцване от изправянето на Рай, който рече:

— Добре тогава.

Париш чу шумоленето от предаването на пакет от едни ръце в други.

— И за какво служи? — полюбопитства принцът след още известно време.

Въздишката на Холанд представляваше нещо средно между кикот и смях, но досега Париш не беше ставал свидетел нито на едното, нито на другото.

— Дава сила.

Рай понечи да каже още нещо, но в същия миг из двореца зазвъняха часовници — подчертаваха кръглия час и скриха всичко друго, което биха си разменили антари и принцът. Звънът още отекваше из коридора, когато вратата се отвори и Холанд излезе от кралските покои, а двуцветните му очи незабавно се втренчиха в Париш.

Затвори внимателно вратата и огледа кралския гвардеец с решителна въздишка. Прокара длан през въгленовочерната си коса.

— Тъкмо отпратиш единия пазач — промърмори, по-скоро на себе си, — друг веднага заема мястото му.

Преди Париш да успее да измисли отговор, антари изрови от джоба си монета и я подметна във въздуха към него.

— Не съм бил тук — предупреди Холанд, докато монетата се издигаше и падаше. И по времето, когато тя тупна в дланта на Париш, той стоеше самичък в коридора, взираше се в плоския диск и се чудеше откъде се е взел. Имаше чувството, че забравя нещо. Стисна монетата, сякаш да се вкопчи в изплъзващия се спомен и да го сграбчи.

Ала той вече се бе изпарил.