В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (51)

I

В бялата тронна зала витаеше облак черен дим — ивица нощ на фона на бледите стени. Ръбовете му бяха неравни, кълбяха се и избледняваха, но центърът беше гладък и лъскав, също като парчето от камъка в шепата на Атос или повърхността на новинарска дъска, каквато всъщност кралят бе призовал с него.

Атос Дейн седеше на трона си, тялото на сестра му — на нейния трон до него. Завъртя камъчето в ръка, загледан в подвижния образ на Кел и спътницата му, които тъкмо влизаха в двора на замъка му.

Където и да попаднеше другата половинка на камъка, влечеше и погледа му.

Най-далечният Лондон едва-едва се различаваше, но образът на повърхността на облака стана чист и ясен по време на приключенията на Кел и спътницата му в по-близкия. Атос бе проследил събитията, разгърнали се из различните градове — бягството на младия антари, лукавството на момичето, провала на слугата му и глупостта на сестра му, раняването на принца и смъртта на магьосника…

Стисна талисмана в юмрук.

Атос бе наблюдавал поредицата случки със смес от веселие, раздразнение и, честно казано, възбуда. Кончината на Холанд предизвика недоволството му, но пред възможността да убие Кел настръхна целия от задоволство.

Астрид щеше да побеснее.

Кралят завъртя глава и погледна тялото на сестра си, облегнато на трона, с пулсиращ на шията амулет. На един Лондон разстояние тя вероятно все още сееше хаос, но тук седеше бледа като дялания камък под нея. Ръцете й бяха отпуснати върху подлакътниците на трона, а кичури бяла коса се виеха над затворените й очи. Атос цъкна с език срещу сестра си и отбеляза:

— Ос воса ночтен. Да беше ме оставила аз да ида на бала с маски вместо теб. Сега играчката ми е мъртва, а твоята забърка ужасна каша. Какво оправдание ще си намериш?

Тя, разбира се, не отговори.

Потънал в размисъл, Атос потропа с дългите си пръсти по ръба на трона. Ако прекъснеше заклинанието и пробудеше Астрид, тя само щеше да усложни ситуацията. Не, предостави й възможност да се справи с Кел по нейния си начин и тя се провали. Сега идваше неговият ред.

Атос се усмихна и се изправи на крака. Стисна по-силно камъка и образът на Кел се разтвори в дима и сетне в нищото. През краля заплиска сила — магия, гладна за още, но той я удържа; захранваше я само с възможния минимум. Налагаше се тя да бъде контролирана, а Атос бе известен като зорък господар.

— Не се притеснявай, Астрид — каза той на омагьосаната кралица. — Ще оправя всичко.

Приглади косата й, намести яката на бялото й наметало и тръгна да посрещне гостите си.