Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цветовете на магията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Darker Shade of Magic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: В. Е. Шуаб

Заглавие: Четирите цвята на магията

Преводач: Елена Павлова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграф Юг“

Редактор на издателството: Цвета Германова

Коректор: Йоана Ванчева

ISBN: 978-954-357-354-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2577

История

  1. — Добавяне

III

Лайла бе мокра до кости.

По средата на моста небето най-сетне се продъни — не с ръмеж, какъвто често спохождаше Лондон, а с порой. За броени секунди и двамата прогизнаха. Дъждът с нищо не улесни влаченето на почти изгубилия съзнание Кел. Лайла я заболяха ръцете да го крепи прав — почти го изтърва два пъти — и когато стигна до задната врата на „На хвърлей камък“, Кел вече едва стоеше на краката си, а Лайла трепереше и си мислеше само, че е трябвало да бяга, без да спира.

Не беше живяла толкова време и не бе останала на свобода, като спира да помага на всеки глупак, забъркал се в неприятности. На нея самата едва й стигаха силите да се пази от неприятностите и каквото и друго да представляваше Холанд, той определено беше неприятност.

Но Кел се беше върнал.

Нямаше защо да го прави — нямаше причини да го стори — но въпреки това се върна; и тежестта на постъпката му я спъваше, докато тя бягаше, забавяше я, а накрая направо закова ботушите й за земята. Още когато се обръщаше и хукваше обратно, част от нея се надяваше да закъснее. Надяваше се двубоят вече да е приключил. Ала сърцето й копнееше да стигне навреме, пък ако ще и само за да узнае защо.

Защо се беше върнал Кел?

Лайла му задаваше този въпрос, докато го влачеше към пивницата. Кел обаче не й отговори. Главата му се люшкаше върху рамото й. Какво, по дяволите, беше станало? Какво му беше сторил Холанд?

Девойката дори не можеше да отгатне дали Кел още кърви — не виждаше никакви открити рани — но той беше покрит с кръв и й се прииска да беше фраснала Холанд втори път, за отмъщение. Кел измяука тихо — нещо средно между пъшкане и стенание — и Лайла пак започна да му говори, понеже се притесняваше да не умре в ръцете й и вината някак да бъде нейна, въпреки че се беше върнала.

— Дръж се — повтаряше, преметнала ръка през раменете му.

Когато тялото му се притискаше до нейното, оставаше способността й да мисли само за миризмата. Не за миризмата на кръв обаче — тя не е я притесняваше — а онези, другите аромати, усукани около Кел и Холанд. Цветя и пръст, метал и пепел.

Мога да надуша магията му по теб.

Това ли беше то? Мирисът на магията? Беше доловила този на Кел мимоходом, докато влачеше за първи път тялото му по пода на стаята си. Сега, когато буквално го носеше на гръб, уханието я поглъщаше цялата. Следата от нажежената стомана на Холанд витаеше из въздуха. И макар камъкът да лежеше в безопасност в джоба й, Лайла надушваше и него, а мирисът му се долавяше и в уличката. Морска вода и дим от горящо дърво. Сол и мрак. За момент момичето се възгордя от силата на сетивата си, но после си спомни, че докато крачеше към „Ялова вълна“, пък и на бара, не беше надушила върху себе си нито цветята на Кел, нито дима на камъка, а Холанд я беше проследил и по двете.

Но дъждът се продължаваше да се сипе силен и буен и скоро тя щеше да ухае само на водата по камъните. Вероятно носът й не беше достатъчно чувствителен. Навярно мирисът на магия си витаеше наоколо, под дъжда — тя не знаеше дали може да бъде премахнат, или поне притъпен — но се надяваше бурята да помогне и на двама им да потулят следите си.

Някъде по средата на стълбите, по които ботушите на Кел оставяха оцветени в червено капки, я спря силен глас:

— Какви ги вършиш, Господ да ме тръшне?

Лайла се извърна срещу Барън и за малко да изтърве Кел от хватката си. Прихвана го през кръста в последния момент и го спаси от падане надолу по стълбите.

— Дълга история. Тежко тяло.

Барън хвърли през рамо поглед към пивницата, викна нещо на барманката и се закатери по стълбите с преметнат на рамо парцал. Двамата заедно извлачиха мокрия Кел нагоре до площадката и го вкараха в малката стаичка.

Барън си държеше езика зад зъбите, докато събличаха младежа — и мокрото палто и ризата, цялата в лекета — и го положиха върху леглото на Лайла. Не я попита откъде е намерила този непознат, нито защо няма рани, които да обяснят кървавата следа, оставена от него по стълбите (макар раната на гърдите му да бе още доста прясна). Лайла огледа стаята за благоуханни треви, които да запали (в случай че дъждът не е бил достатъчен да скрие мириса им или защото още витаеше от снощи). Не откри нищо подходящо, но Барън не попита „защо“, а просто отиде да донесе малко билки от кухнята долу.

Мълчаливо гледаше как тя поднася паничка листа над свещта и пълни стаята със землисто ухание, което нямаше нищо общо с Кел, с Холанд или с магия. Постоя, докато Лайла прерови джобовете на палтото на младежа (всъщност се оказаха няколко палта, неизвестно как сгънати в едно), търсейки нещо — каквото и да е — само и само да й помогне да го изправи на крака (все пак той беше магьосник, беше логично такива като него да разнасят наоколо магия). Нещо повече, Барън не обели и дума, когато накрая тя извади черния камък от джоба си, пусна го в малка дървена кутийка, пъхна там и шепа билки, а после прибра всичко в долното чекмедже на скрина си.

Лайла се просна в креслото до леглото и взе да си чисти пистолета. Едва тогава Барън най-сетне заговори, присвил тъмните си очи.

— Какво ще правиш с този човек?

Лайла вдигна поглед от оръжието си.

— Познаваш ли го?

— В определен смисъл — отвърна сухо Барън.

— Значи знаеш какво е той? — попита Лайла.

— А ти знаеш ли? — предизвика я той.

— В определен смисъл — отвърна тя. — Първо го взех за плячка.

Барън прокара пръсти през косата си и момичето за първи път забеляза, че тя оредява.

— Христе, Лайла — промърмори той, — какво си му откраднала?

Тя стрелна с поглед долното чекмедже на скрина и се обърна отново към Кел. Изглеждаше смъртно блед на фона на тъмното одеяло на леглото й и не мърдаше, като изключим лекото повдигане на гърдите му.

Лайла го беше прибрала — в леглото имаше млад магьосник! — първо толкова потаен, сега тъй открит. Уязвим. Плъзна поглед по белезите на стомаха му, по разреза на ребрата, по гърлото му. Залута поглед по ръцете му — голи с изключение на ножа, привързан към подмишницата му. Този път не го беше пипнала.

— Какво е станало? — попита Барън.

Лайла не беше съвсем сигурна как да отговори. Нощта се беше оказала много странна.

— Откраднах нещо и той дойде да си го търси — подхвана тихо тя, неспособна да отлепи очи от лицето на Кел. Заспал изглеждаше още по-млад. — Взе си го. Очаквах с това нещата да приключат. Но дойде да го търси един друг тип. Вместо него откри мен… — Замълча, после продължи, сбърчила вежди. Говореше по-скоро на себе си. — Този тук ми спаси живота. Не знам дори защо.

— И затова го донесе тук.

— Съжалявам — Лайла се извърна към Барън. — Нямах къде другаде да ида… — думите пареха, още докато ги изричаше. — Веднага щом се събуди…

Барън поклати глава.

— Предпочитам да си тук, отколкото мъртва. Онзи, който е сторил това… — той махна с ръка към Кел, — той мъртъв ли е?

Лайла поклати глава.

Съдържателят се намръщи.

— Най-добре ми кажи как изглежда, та да знам да не го пускам да влезе.

Лайла описа Холанд възможно най-добре. Избелял вид. Двуцветни очи. Допълни:

— Усещаш го също като Кел. Ако ме разбираш. Като…

— Магия — уточни Барън съвсем спокойно.

Тя се ококори.

— Откъде…?

— Въртиш ли пивница, срещаш всякакви типове. Когато въртиш тази пивница, странните са дваж повече.

Лайла осъзна, че трепери и Барън отиде да потърси друга туника за Кел, докато тя се преоблече. Върна се с кърпа, малък вързоп дрехи и димяща паница чорба. Лайла се чувстваше едновременно недоволна и благодарна. Възприемаше добрината на Барън като проклятие, понеже знаеше, че не е сторила нищо, за да я заслужи. Не беше честно. Кръчмарят не й дължеше нищо. Тя на него — толкова много! Прекалено много. Това я побъркваше.

Така или иначе гладът й най-сетне надделя над умората, а студът, вледенил я отвън, бързо проникваше чак до костния й мозък, така че тя прие супата и промърмори благодарност, добавяйки наум цената й към досегашния си дълг — ако смогнеше изобщо някога да го изплати.

Барън я остави с ранения и слезе долу. Навън нощта напредваше. Дъждът пък поотслабна.

Лайла не си спомняше да е сядала, но около час по-късно се събуди в дървеното си кресло, с одеяло, заметнато на раменете. Беше се схванала, а Кел още спеше.

Тя раздвижи врата си и се наведе напред.

— Защо се върна? — попита пак, сякаш Кел можеше да й отговори насън.

Той не откликна. Не промърмори нищо. Не се въртеше, не се мяташе. Просто лежеше така блед и неподвижен, че от време на време Лайла поднасяше парче огледало към устните му, за да провери дали не е умрял. Голите му гърди се надигаха и спускаха. С изключение на последните наранявания, нямаше почти никакви белези, забеляза тя. Бледа черта на рамото. Много по-прясна на дланта. Призрачна следа в сгъвката на лакътя му.

Лайла имаше прекалено много белези, та да ги брои, но лесно можеше да преброи тези на Кел. И го стори. Няколко пъти.

Пивницата долу беше утихнала. Девойката се изправи на крака и запали още стиска билки. Нави сребърния си часовник и зачака Кел да се събуди. Макар и капнала до смърт, помислеше ли си за сън, си представяше как Холанд излиза от стената й — също както беше сторил Кел. Болка се стрелна през ръката й, където я беше стискал — единствената следа от нараняване беше малко назъбено изгаряне — а пръстите й подскочиха към револвера на бедрото.

Ако й се отдадеше възможност да стреля пак, нямаше да пропусне.