В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (20)

I

На един Лондон разстояние градските камбани удариха осем.

Звукът се разнесе от светилището в предградията, но отекна чак над бляскавата Айл, полетя по улиците, вля се през отворените прозорци, изниза се от зеещите врати и потече през града, за да стигне до „Рубинени поля“ и, по-точно отзад, до замръзналото тяло на мъжа в тъмното.

Бандитът с X от външната страна на ръката и краден кралски меч, все още вдигнат над главата. Пленникът на капана от лед или камък — или още по-странно вещество.

Щом камбаните заглъхнаха, в черупката над лицето на мъжа се образува назъбена цепнатина. След това и втора по протежение на ръката му. Както и трета — по острието. Малките пукнатини бързо се уголемяваха, разрастваха се подобно на пръсти през леда.

„Спри“ нареди младият антари на нападателя си и той не се вслуша, но магията го чу. Изля се от черния камък в ръката на магьосника, уви се около мъжа и се втвърди в черупка.

А сега заклинанието се разчупваше.

Не както би се разчупила черупка — повърхността да се нацепи и парчетата да се отронят и посипят по улицата. Не, тази черупка се разтвори, но така и не пусна мъжа отдолу. Просто полепна по него и се стопи. Протече през дрехите и кожата му, докато не изчезна — или не, не изчезна. Попи.

Доскоро замръзналият потрепери и си пое дъх. Кралският къс меч се изплъзна от пръстите му и издрънча върху камъните, докато последните трепкащи капчици магия блестяха по кожата му, преди да попият, а вените почерняха и се очертаха по него, все едно пълни с мастило. Главата на мъжа провисна напред с отворени, но празни очи. И бяха напълно черни — със зеници разширени и разтворили се през ирисите и в белтъка.

Заклинанието за принуда, чиято жертва бе първоначално, бе стопило съпротивата му и бе позволило на другата магия да се намести незабавно и през вени, мозък и мускули да превземе всичко, което докосне, а доскоро червената същина на живота му сега гореше чиста и черна. Полека-лека мъжът — или по-скоро тварта в него — вдигна глава. Черните му очи, лъскави на фона на сухия мрак, грееха, докато оглеждаше уличката. Тялото на втория главорез лежеше наблизо, но вече беше съвсем мъртво и огънят му бе угасен. Нямаше какво да се отмъкне от него. Какво да гори. И в това тяло тук също не беше останал много живот — само колкото пламъчето да се захрани — но засега щеше да свърши работа.

Мъжът размърда рамене и закрачи отначало колебливо като човек, непривикнал с тялото си. После — по-бързо и по-уверено. Изправи гръб и забърза към светлините в най-близката постройка. Разтегли устни в усмивка. Беше късно, но фенерите на прозорците грееха и смехът — висок, сладък и обещаващ — изпълваше въздуха като камбанен звън.