Джак Ланс
Зона (9)

8
Турбулентност в ясно небе

При първите признаци за силна турбуленция Джим, който се намираше в пилотската кабина, включи предупредителния надпис за затягане на предпазните колани. Беше се върнал на мястото си час и половина по-рано. След като излетяха, управлението на самолета за четири часа беше поел Бен. Сега, след като помощник-пилотът беше заспал на импровизираното легло в задната част на пилотската кабина, Джим се присъедини към Грег за последната отсечка от полета.

— Нищо не ми подсказа, че ще ни връхлети такова чудо, или поне не толкова силно — въздъхна Джим. — Не видях никакъв знак.

— Аз също — кимна в знак на съгласие Грег.

Джим провери уредите. Радарите не индикираха нищо.

— Чиста откъм турбуленция атмосфера — добави вторият му пилот.

— Погледни температурата навън! — извика Джим.

Грег проследи погледа му и свъси вежди.

От дългогодишния си опит той прекрасно знаеше, че силна турбуленция може да настъпи при яростно стълкновение между топъл и студен въздух. Очевидно точно това се бе случило, тъй като уредът за измерване на външната температура изведнъж отчете минус 94 градуса — неочакван спад с цели 15 градуса — такъв кучи студ обикновено биваше регистриран само в полярните райони.

— Провери пак синоптичната карта! — изкрещя Джим. — Да не сме пропуснали нещо? Господи! Тази турбуленция никак не ми харесва!

— Не мисля, че сме пропуснали нещо — отвърна Грег. — Но ще проверя пак.

Той отвори плана на полета, тъй като Джим продължаваше да се взира с невярващ поглед в ОАТ^[1]. 747 се тресеше все едно беше играчка в ръцете на някаква небесна сила.

— От Лондон не съобщават за никакви особености — каза Грег. Той се позоваваше на данните от Световния Метеорологичен Център, който отговаряше за синоптичните карти в техния полетен план.

— Изключено е тези температури да са реални! — отсече Джим.

— Аз смятам, че е по-вероятно да има някаква неизправност в сензора — съгласи се Грег.

— Трябва да кажа нещо на пътниците — реши Джим. — Нещата доста загрубяват.

Взе микрофона си и натисна бутона за връзка с пътниците в салона.

— Дами и господа! — започна той. — Говори вашият командир. Навлязохме в зона на силна турбуленция. Скоро би трябвало да излезем от нея. Извинете за причиненото безпокойство. Заради личната ви безопасност и тази на пътниците около вас, моля останете по местата си и затегнете предпазните си колани до второ разпореждане!

Щом изключи микрофона усети, че някой зад него се движи. Бен бе станал от леглото си, държейки се здраво с две ръце за неговата седалка.

— Какво се случва, по дяволите? — настояваше да разбере той.

— Чисто и просто турбуленция — отвърна Джим. — Преминаваме през студена въздушна маса.

Бен свирна през зъби и хвърли бърз поглед на уредите, измерващи външната температура, докато „Принцесата“ продължаваше да се тресе неистово.

— Свържи се с Токио — каза Джим. — Да видим дали те знаят нещо.

Грег натисна бутона за „режим предаване“ на високочестотното радио, от което можеха да се свържат с всяка точка на света и бе единственият начин пилотите да комуникират с наземните центрове за ръководство на полетите. Пилотът, отговорен да следи движението на самолета, бе длъжен веднъж на всеки час да докладва за местонахождението на машината на най-близкия от трите регионални центъра, на които бе разделен Тихия океан: Токио на запад, Анкоридж на север и Оукланд на изток. Когато Грег се опита да настрои високочестотното радио и да осъществи контакт, получи в отговор гръмко пращене от статично електричество, което оглуши пилотската кабина.

Грег опита да използва системата за потискане на шума, за да елиминира пращенето. Опитът му излезе неуспешен и тогава той най-напред потърси по-висока радиочестота, а след това — по-ниска, за да постигне чиста радиовръзка. Подскачащият самолет затрудняваше действията му, но накрая все пак шумът от статичното електричество се изчисти и Грег повика центъра за ръководство на полетите.

— Токио! Токио! Тук „Оушънс“ 5-8-2.

Никакъв отговор. Грег изчака няколко минути, преди да повтори повикването.

— Токио! Токио! Тук „Оушънс“ 5-8-2. Отговорете, моля ви!

Молбата му срещна пълно мълчание.

— Никакъв отговор — каза Джим.

Грег поклати глава.

— Сигурно има много смущения. Високочестотното радио е примитивно устройство. Ще се помъча да намеря друга честота.

И той наистина опита на няколко различни честоти, но не успя да осъществи контакт. Това беше нещо, на което Джим бе ставал свидетел много пъти преди, така че не бързаше да се притеснява излишно. Високочестотното оборудване наистина беше примитивно, както беше изтъкнал Грег, и в качеството си на втори пилот доста често си бе късал нервите от номерата, които му погаждаше.

Турбуленцията беше започнала внезапно, без никакво предупреждение и в 2:30 ч. сутринта също така внезапно бе спряла. В един момент всички имаха чувството, че се намират на връхлетян от ураган в открито море кораб. В следващия момент ураганът бе утихнал и „Принцесата“ продължи пътя си спокойна и стабилна.

В мига, в който това се случи, температурата навън започна да се покачва.

— Е, това беше — въздъхна с облекчение Бен.

— Да — съгласи се Грег, — само че… това е поредната от тези турбуленции, които не мога да проумея.

— Опитай пак високочестотното радио — настоя Джим, — да видим дали ще се свържем този път.

Грег повика Токио отново. Ако изключим „белия шум“, нямаше нищо друго, освен тишина. Да, но вторият пилот се бе свързал с центъра за ръководство на полетите само преди половин час.

— Високочестотното радио все още не работи — съобщи Грег.

— Докладвай за местонахождението ни и опитай на къси вълни — отговори Джим.

Грег кимна в знак на разбиране и доближи микрофона до устата си.

— Тук „Оушънс“ 5-8-2. Предавам на сляпо — рече той. — Намираме се приблизително на 14 север, 160 запад. Zulu часът е GMT минус 12 часа.

Zulu часът е термин за кодираното универсално време (UTC) отговарящо на Средното гринуичко време (GMT) и използвано в практиката от пилотите в авиацията.

— Току-що прекосихме зона с турбуленция в ясно небе. Натъкваме се на неизправност в апаратурата ни във високочестотния обхват. — За миг той впери втренчен поглед напред, след което продължи: — Възможно е да са обикновени атмосферни смущения. Ще използваме СВЧ обхвата и ще се опитаме да се свържем с друг самолет в района, като ще използваме системата ACARS^[2]. Нямаме сателитен телефон.

Последва пауза, след което:

— „Оушънс“ 5-8-2 край.

Грег отпусна бутона за предаване и изключи високата честота, тъй като нова вълна от смущения нахлу в ефира.

— Не знам дали някой е чул това съобщение, но може би си струваше да опитаме — въздъхна той.

— Да се надяваме — отвърна Джим.

Грег опита последователно с трите СВЧ радиостанции една след друга: първата, която се използваше за връзка с центъра за ръководство на полетите; втората, която беше резервна, и третата — винаги настроена на честота за спешни повиквания. Но всичките му опити се провалиха. Той не успя да осъществи връзка нито с друг самолет, нито с някоя от наземните станции, намиращи се на Тихоокеанските острови, над които летяха. На честотата за спешни повиквания също нямаше отговор.

— Без СВЧ ACARS също няма да работи — отбеляза Джим.

Настъпи пълна тишина, тъй като всеки един от пилотите претегляше в съзнанието си значимостта на току-що казаното от Джим.

За Джим понякога тишината казваше далеч повече от думите. Напоследък той и съпругата му Джоди ставаха все по-сдържани в общуването си един с друг, характерно за отношенията им към момента. Единствените думи, които те все още открито си разменяха, включваха взаимни обвинения. Пламъкът на техния брак беше угаснал и не би могъл да пламне отново. До този извод бе достигнал той по време на последните няколко часа преди да се качи на борда на „Принцесата“.

Искаше му се никога да не бе преживявал тези часове.

Изведнъж Грег се наклони напред и очите му се приковаха към нещо.

Джим проследи втренчения му поглед, видя онова, в което Грег се бе втренчил, и замръзна.

Интерлюдия I

Любезна млада жена, с приветлива усмивка я покани да влезе вътре. Тя се надигна от стола си в приемната, като приглаждаше блузата и миди полата си. Младата жена отвори вратата и Шарлийн влезе, насочвайки се към мъж на име Джерълд Пиърс, който седеше зад бюрото си.

Ако изключим няколкото рехави кичури бяла коса около слепоочията и отзад на главата, Пиърс бе напълно плешив, с магнетични сини очи. В момента, в който стана, за да я посрещне, я впечатли още нещо и то беше почти двуметровият му ръст. Тя изчисли, че Джерълд Пиърс тежеше не по-малко от 100 кг. — отлична форма за неговата възраст и неговата височина. Определено беше мъж, който се открояваше от тълпата.

— Седнете, моля — каза той с дълбок, приветлив тон, който наистина му прилягаше.

Шарлийн седна. На бюрото пред него лежеше CV-то й.

— Благодаря, че дойдохте — кимна той.

— Благодаря, че ме приехте — учтиво отвърна Шарлийн.

— За мен е удоволствие — продължи Джерълд. — А сега бихте ли ми разказали малко повече за себе си?

— Разбира се.

Шарлийн започна да разказва за следването си, за летните си занимания, за първата си сериозна работа, за хобитата си. Гордееше се с постиженията си като бегачка на дълги разстояния, което според нея бе затвърдило собствената й представа за енергичен и амбициозен човек. Тя обаче не му каза защо си бе поставила за цел номер едно бягането. В началото това беше, за да избяга от проблемите си вкъщи. Постепенно то бе започнало да й доставя удоволствие. Бавно и предпазливо, Шарлийн обмисли начина, по който да изложи мотивите, подтикнали я да кандидатства за тази позиция.

— Всъщност… всичко започна от моята майка.

Джерълд Пиърс я прекъсна:

— Да, разбирам… Знам за трагичната кончина на майка ви… Мога да си представя… — Той се мъчеше да намери подходящите думи. — Да говорим направо, Шарлийн. Мислех, че това би била последната работа, за която някой, при вашите обстоятелства, би кандидатствал.

Шарлийн кимна. Беше убедена, че той ще каже точно това.

— Майка ми е разказвала много преживелици, свързани с работата й. Тя обичаше работата си и аз харесвах всичко, което ми разказваше. Откакто се помня съм искала да бъда стюардеса. Тя ми инжектира огромна доза ентусиазъм и само благодарение на нея сега съм тук, с вас.

— Но, все пак… майка ви… — Пиърс не довърши изречението си, но и нямаше нужда да го прави.

— Беше нещо ужасно — съгласи се Шарлийн, — само че аз не искам нейната съдба да контролира живота ми. Това, че майка ми загина при самолетна катастрофа, съвсем не означава, че това ще се случи и на мен. Просто не го вярвам. Било е злополука. По същия начин някой може да умре в автомобилна катастрофа заради невниманието на друг шофьор.

— Наистина ви се възхищавам, защото не позволявате това да ви сломи — кимна той.

— Да, така е — потвърди Шарлийн.

За разлика от баща й… Тя не го каза на глас. За нея беше достатъчно Пиърс да се убеди, че смъртта на майка й не може да я спре да поеме по нейния път. Нямаше никаква нужда някой да знае как това се бе отразило на баща й… или пък в резултат какво й бе причинил Дийн Тийър. Това беше нещо лично, семейна тайна, точно като кошмара, който изникваше при споменаване името на Тод Бауър.

Джерълд й зададе още няколко въпроса, но Шарлийн имаше ясното усещане, че той вече бе взел решение.

Когато седмица по-късно получи обаждане, че е одобрена за стюардеса, първото нещо, което направи, бе да се обади по телефона. От отсрещната страна й отговори познат глас.

— Успях — извика тя. — Получих работата! Току-що разбрах.

— Това е чудесно! — поздрави я Ноел Ричардсън. — Добро момиче! Толкова се гордея с теб!