Джак Ланс
Зона (12)

11
Преследвана

Най-после, макар и за кратко, Шарлийн беше заспала. Когато се събуди, часовникът на ръката й показваше 3:20 ч. след полунощ — час преди да започне следващата й смяна. Не беше сигурна дали Арън спеше, но допускаше, че е така, защото щом помиришеше възглавница, той заспиваше на секундата и само лисната в лицето му кофа с вода или пък оръдейна стрелба можеше да го събуди. Тя искрено му завиждаше за тази способност.

Почивката за нея бе приключила в мига, в който отвори очи. Не успяваше да усмири изгарящото я отвътре безпокойство. Обикновено съумяваше да намери начин да контролира нервите си, но не и сега, не и тази вечер.

— Май ще е по-добре да ставам — измърмори тя под носа си, изхлузи се от леглото и се отдалечи на пръсти от мястото за почивка на екипажа.

Вътре в самолета тъмнината бе изваяла дълги призрачни сенки. Някои от пътниците се бяха проснали на седалките, други лежаха в какви ли не причудливи пози. Едни хъркаха, широко отворили уста, други седяха като вдървени, втренчили поглед в мъждукащите екрани пред себе си. Хаосът и безпокойството, което свирепата турбуленция бе предизвикала, очевидно бяха забравени. Шарлийн откри Глория Родригес и Рей Джейкъбстън да работят в главното кухненско отделение.

— Имаме проблем с MEG — каза вместо поздрав Глория, имайки предвид абревиатурата за Филми, Развлекателни програми и Игри — развлекателната система на борда.

Глория беше грацилна жена с къса, жълтеникавочервена коса. Както обикновено, си бе сложила яркочервено червило, което, според Рей Джейкъбстън — единственият мъж, освен Арън и Девин Феликс на борда — смяташе, че много й отива. Веднъж той бе споделил с Шарлийн, че е доста впечатлен от Глория и я намира за привлекателна. Шарлийн смяташе това за нормално. Рей беше свободен мъж, а Глория свободна жена, която не се притесняваше от мъжкото внимание.

— Проблем? Какъв проблем? — попита Шарлийн.

— Каналът с маршрута на полета не работи — уточни Глория. — Същото се отнася и за големите екрани.

— Всичките са черни — добави Рей. — Няколко пътници вече се оплакаха. Опитах се да рестартирам системата, но това не помогна, и затова реших да изключа големите монитори. Как мислиш, дали да не уведомим Арън?

— Кога изчезна каналът?

— Мисля, че преди около половин час — отвърна Глория. — А може би и час, не съм много сигурна.

— Все нещо да има — въздъхна Шарлийн и стисна ръката й. — Арън имаше тежка смяна и сега спи. Мисля да го оставим да си почине. Ще уведомя капитана.

Тя напусна помещението, като този път избра да се движи по пътеката отдясно, за да избегне преминаването покрай момичето с конската опашка, което не преставаше да я гледа с неприятен втренчен поглед. Когато обаче мина през нейната редица, не се въздържа и хвърли бегъл поглед към девойчето, което седеше през четири седалки. Нито тя, нито майка й, нито брюнетката до нея й обърнаха внимание.

Шарлийн погледна спуснатите телевизионни монитори. Те бяха изключени, както каза Рей. Никой не я попита защо, което означаваше, че на пътниците не им пукаше за това. Ситуацията щеше да бъде различна при зазоряване, предположи тя, когато щяха да приближават Сидни и пътниците започнеха да се събуждат. Тогава всеки щеше да иска да знае колко време остава до кацането.

В кухнята на горния етаж откри Мара. Беше наведена над плота и изглеждаше безкрайно отегчена. Когато видя Шарлийн да се приближава към нея, учудено повдигна вежди.

— Хей, какво правиш тук? — весело попита.

— Не мога да спя — отговори Шарлийн уклончиво. — Как са нещата тук?

— Арън каза, че е имал доста напрегната нощ, но при мен беше точно обратното. Направо не ми се говори.

Шарлийн се засмя.

— Радвай се, докато имаш тази възможност!

Мара й върна усмивката. После се впусна в подробности, свързани с диетата, която възнамеряваше да спазва, или по-скоро поредната диета, която искаше да пробва. Всеки предишен опит да се отърве от някой и друг излишен килограм завършваше с пълен провал и с твърдото решение да опита нещо по-ефикасно.

— Завиждам ти. — Мара погледна с възхищение талията на Шарлийн.

Докато обаче Шарлийн нямаше нужда да полага усилия, за да продължава да носи 4-ти размер дрехи, то никой не се нуждаеше от услугите на Шерлок Холмс, за да разбере защо Мара носеше няколко размера по-големи дрехи. На плота до нея имаше отворени опаковки шоколад, чипс и какви ли не бисквити с ядки.

— Отивам към пилотската кабина — каза Шарлийн. — Имаме проблем с мониторите на пътниците.

При пилотската кабина тя активира звънеца, натискайки 1 от отключващия код. Когато се чу силно прищракване, тя отвори вратата. Тримата пилоти се обърнаха и я погледнаха.

Ако всичко беше нормално, единият от пилотите щеше да спи, а другите двама дежурни щяха да имат малко или почти никаква работа. До Сидни имаше още много време и в пилотската кабина нямаше кой знае какво да се прави. Обикновено по време на тези „мъртви часове“ пилотите бяха доволни да ги посети някой член на екипажа. Освен че това до известна степен ги разведряваше, тя или той можеха да бъдат така добри да им донесат кафе или нещо за хапване.

В погледа на Джим обаче нямаше и следа от задоволство или спокойствие. Той изглеждаше ядосан, като че ли тя беше някакъв досаден натрапник. Същото се отнасяше и до Грег Хафстатър и Бен Райт.

— Да ви донеса ли нещо, момчета? — попита тя, след като никой от тях не обели нито дума.

— Аз не желая, благодаря — каза Джим.

Грег и Бен също отказаха.

— Всичко наред ли е? — попита колебливо тя. Напрежението в кабината беше осезаемо.

Джим се бе загледал в апаратурата. При нейния въпрос просто се втренчи в пространството. Шарлийн чакаше, тялото й започна да се вцепенява. Това не беше същият приветлив мъж, с когото се запозна през онази нощ в бара в хотел „Интерконтинентал“ в Сингапур.

„Ще те закарам вкъщи невредима, Шарлийн. Сега и винаги!“

Той й бе дал това обещание, след като му беше споделила за страховете и опасенията си. Тя се нуждаеше от рамо, на което да се облегне и Джим я бе взел под крилото си. Тогава все още не беше срещнала Арън.

След онази вечер тя се чувстваше напълно спокойна, когато летеше с Джим. Той винаги се отнасяше с нея мило, по-скоро като към дъщеря, отколкото като към подчинена.

Сега Джим имаше вид на уплашен и несигурен — точно както се чувстваше тя през онази нощ в Сингапур. Беше напрегнат, лицето му бе бледо, с тъмни кръгове под подпухналите очи — много по-тъмни, отколкото преди полета, когато тя за пръв път бе забелязала колко изморен изглеждаше. Какво, за бога, се случваше?

— Натъкнахме се на някои проблеми — каза й той. — Става дума… — Млъкна, търсейки подходящите думи. — Не сме убедени точно какво е, но се опитваме да се справим. Едва ли е нещо чак толкова сериозно.

Шарлийн отстъпи крачка назад. Имаше чувството, че нещо тежко се е стоварило върху гърдите й. Джим прочете уплахата в очите й. Дали той също си спомни онази нощ в Сингапур? Джим я познаваше. Познаваше и страховете й.

— Шарлийн — рече тихо той. — Понякога нещата не се получават, както бихме искали… Сега се натъкнахме на една-две неизправности, това е всичко.

„Запази спокойствие! — говореше си наум тя. — Стегни се! Бъди професионалист!“

— Мога ли да помогна с нещо? — попита на глас.

Джим не отговори. Не бе длъжен. Шарлийн се обърна, готова да си тръгне.

— О-о — каза тя. — За малко щях да забравя за какво дойдох. Имаме проблем с канала, излъчващ информацията за полета. Празен е и рестартирането не помага. Просто реших, че трябва да докладвам. Не знам дали…

Тя не довърши. Нещо в погледа на Джим й подсказа, че е по-добре да спре.

— Няма причина за притеснение — обади се Бен. — Това, което можеш да направиш, е да помолиш пътниците да изключат всички електронни устройства, може би ще помогне. Длъжни сме да проверим.

Шарлийн кимна рязко.

— Веднага!

— Ще те държа в течение — добави Джим с усмивка, която Шарлийн определи като престорена.

Когато излезе от пилотската кабина и затвори вратата зад себе си, тя усети онзи вид главоболие, което съпътства махмурлука. Беше напълно убедена, че Джим не й бе казал цялата истина.

Върна се в главното помещение. Пътникът в кафявия костюм, който я бе изгледал когато се придвижваха заедно с Арън, отново привлече погледа й. Сега, когато за първи път го виждаше отблизо, забеляза дребния му ръст. Тя беше поне с една глава по-висока от него. Сърцето й се сви от страх.

Причина за това бяха очите му.

Беше чувала, че очите на мъжа са отражение на душата му. Погледът на този мъж й напомни на Ханибал Лектър — канибалът от филма на ужасите „Мълчанието на агнетата“. В момента, в който той вдигна ръка, за да разтрие челото си, свирепият поглед, с който я погледна, бе примесен с огромно страдание. Очевидно страдаше от далеч по-мъчително главоболие, отколкото това, с което се бореше тя.

 

 

— Както изглежда, си имат някакви проблеми — каза тя на Мара, когато се върна в кухненското отделение на горния етаж. — Джим иска да помолим всички да изключат мобилните телефони и лаптопите си.

Мара отвори уста, за да попита нещо.

— Не, нямам представа защо — отговори на незададения въпрос Шарлийн. — Джим не ми каза нищо друго, освен че не било сериозно. Сигурно имат някакъв проблем с компютрите.

— Ох — отвърна Мара. — Навярно това е причината и MEG да не работи.

— Да, и аз мисля така — отвърна Шарлийн и тонът й беше далеч по-уверен, отколкото се чувстваше. — Всъщност, на горния етаж не видях никой да играе игрички, така че ти не трябва да правиш нищо. Аз слизам да ги предупредя.

Долу тя се приближи към Мишел Хенеси — стюардеса, която работеше в първа класа, после съобщи за указанията и на колегите си в главното кухненско отделение. Те обещаха да предупредят пътниците, така че всички да се придържат към инструкциите. Шарлийн се приближаваше до мястото за отдих. Чудеше се дали да събуди Арън. Помисли си, че е по-разумно да го остави да си почива, тъй като в пилотската кабина я бяха уверили, че проблемите не бяха нищо друго, освен срив в компютърната система. Ако, разбира се, можеше да се вярва на подобно обяснение, на каквото лично тя не вярваше.

Шарлийн реши да го събуди. „Ако постъпвам детински — оправда решението си тя, — той ще има пълното право да ме смъмри.“

Неочаквано вниманието й бе привлечено от една жена в черно, която седеше неподвижно. Това беше същата онази пътничка, на която Шарлийн бе помогнала да качи ръчния си багаж. Тя все още носеше огромните си смешновати слънчеви очила. Начинът, по който седеше като замръзнала, я накара да предположи, че нещо я боли.

Шарлийн се приближи към нея.

— Добре ли сте, мадам? — попита я тя.

Тя не преставаше да се чуди какво ли криеха катраненочерните стъкла, които носеше. Дали цветът на очите й беше кафяв, син или зелен?

— Не съм убедена — отговори жената.

Гласът й беше толкова тих, че Шарлийн трябваше да се наведе, за да чуе какво казва.

— Мисля, че той е тук, с нас. Аз го видях. Вие също ли го видяхте?

Гласът на жената бе пълен със страхопочитание.

— Той е тук, с нас — прошепна настойчиво тя с равен глас.

„Какво, по дяволите, бръщолеви тази жена?“ — помисли си Шарлийн. Може би беше някакъв вид халюцинация? Да, но Шарлийн беше убедена, че не е. Думите на жената бяха разчовъркали нещо дълбоко в съзнанието й. Тръпки полазиха по гърба й, като да й бяха инжектирали леденостудена вода.

Въпреки че сравнително от скоро работеше като стюардеса, Шарлийн се бе натъквала на немалко чудаци. Беше установила, че най-добрият начин да се справиш с такива, беше да го удариш на майтап.

— Да, мадам, разбира се, че го видях — отвърна тя, надявайки се, че точно това бе желаният отговор. — Всичко останало наред ли е? Имате ли нужда да ви донеса нещо?

Жената не помръдна. Не помръднаха и очилата й.

— Не, благодаря ви. Трябва да се моля.

Шарлийн кимна учтиво и се отдръпна назад. Нямаше право да застава между жената и нейния Бог. Насочи се бързо към помещението за отдих, но преди да стигне, се закова на място. Усети, че зад нея с бързи стъпки се приближава някой.

Тя се огледа.

Нямаше никого. Пътеката между редиците беше празна. Не се виждаше абсолютно никой, освен Глория, която се намираше в другия край на пътеката, обърната с гръб към Шарлийн.

Явно се е объркала. Просто някакво неприятно усещане. До болка познато неприятно усещане.

По някакъв начин, обаче, това усещане бе накарало да изплува споменът за Тод Бауър.

Всяка нощ, откакто беше скъсала с него, тя се опасяваше, че той може да се върне. Представяше си как чупи прозореца на апартамента й, промъква се като крадец в нощта и й причинява неща, които дори не смееше да си помисли. Тя спеше неспокойно, събуждаше се и от най-малкия шум, убедена, че някоя нощ ще го види застанал до леглото й, готов да направи нещо гадно и извратено.

Всъщност точно се бе случило.

Сега тя се намираше в самолет, пълен с хора, а Тод беше на хиляди мили далеч и нямаше никаква причина да се страхува от него.

Какво тогава я бе уплашило толкова?

Внезапно нещо проблесна в съзнанието й и тя разбра.

— О, господи, не! — прошепна ужасена.