Джак Ланс
Зона (14)

13
Каси

Евелин Хукс беше грубовата жена, която не можеше лесно да бъде пречупена. У дома, в Шугър Крийк, тя налагаше волята си на всички, с изключение на Каси, която единствена можеше да я стресне.

Това се дължеше главно на внушителната фигура на Евелин. Тя никога не е била слаба, но през последните години започна да трупа килограми, с което всяваше още по-голям страх у всеки, който дръзнеше да й противоречи.

Евелин се ползваше с уважението както на приятелите, така и на враговете си. Не можеше да се каже, че имаше много врагове, ако изключим местните пияници, чиито дебели глави не можеха да разберат, че Шугър Крийк беше едно „трезво“ градче. Ако искаха да се натряскат до козирката — често коментираше Евелин — нека отидат в Лас Вегас или в Лос Анджелис, където господстваше греховното мислене, но не и в нейния град или по-точно, в града на Джон, тъй като именно нейният съпруг бе човекът, който направи Шугър Крийк широко известен. Преди трийсет години градчето не съществуваше. Днес то беше просперираща общност с три хиляди души население.

Джон притежаваше нюх за златото. Преди трийсет години той забогатя неочаквано, предявявайки права върху дял в планините Уа Уа. По волята на съдбата там имаше една стара мина върху малко парче земя и правата му върху тази недвижима собственост бяха узаконени. Та, точно там Джон се натъкна на урожай от берили — скъпоценни камъни, които го направиха богат за една нощ. Сега притежаваше шест мини. Допреди месец бяха седем, но той продаде едната от тях на австралийско търговско дружество, като чистата му печалба възлезе на осем милиона долара. За него солидната му банкова сметка, или по-точно, банкови сметки, не бяха оправдание, за да промени скромния си начин на живот. Той продължаваше редовно да посещава мините си, придружен единствено от стария си ленд ровър и една палатка. Понякога Евелин отиваше с него. Тя му беше законна съпруга и затова смяташе, че половината от това, което притежаваше той, й принадлежеше.

Нито за нея, нито за Джон, можеше да се каже, че бяха алчни, или поне вече не бяха алчни. Като млад обичаше парите и дори бе правил невъзможното, за да ги има. Когато обаче здравето започна да му изневерява, той осъзна, че материалните ценности са нещо относително и че не те бяха онова, от което всъщност имаше нужда в този живот.

След като ежедневно започна да му се напомня, че и той е смъртен, Джон започна да мисли за женитба — нещо, над което никога не бе разсъждавал, или още по-малко, се беше стремял. Същото се отнасяше и за Евелин. Тя бе непрекъснато в движение и нямаше много време за сериозни ангажименти, така че никога не си бе представяла, че ще се окаже в отдалечено градче като Шугър Крийк.

Преди седем години Евелин беше останала без пукнат цент и спешно се нуждаеше от пари. Тя се кандидатира за работа в мотела на Джон, където той живееше сам в скромна стая. Въпреки че беше заможен, той нямаше особен афинитет към лукса и луксозните вещи. Между него и Евелин пламна искра в мига, в който се видяха, и само година след нейното интервю за работа — период от време, който и двамата смятаха за невероятно кратък, те вече пристъпваха по пътеката към брачния олтар. По-късно осиновиха Каси.

Сега Евелин и дъщеря й пътуваха за изложението на скъпоценни камъни и минерали в Сидни. Неколцина купувачи, които щяха да присъстват там, бяха проявили интерес към скъпоценните камъни на Джон. Това беше достатъчно основателна причина да се изтърпи този дълъг полет. Освен това Джон вече трета година пропускаше изложението в Сидни и бе дошло времето да развее семейния флаг отново. Преди две седмици обаче той се бе разболял от пневмония и, въпреки че опасността бе преминала, лекарите го бяха убедили, че не е напълно възстановен, за да предприеме такъв изморителен полет. Тогава Евелин предложи да отиде вместо него. Изникна обаче и друг проблем — какво да се прави с Каси? Джон предложи да остане с него, но Евелин не искаше и да чуе. Дори не можеше да си представи, че ще бъде на другия край на света, далеч от Каси, па макар и само за седем дни. Ето защо те решиха тя да вземе Каси със себе си в Австралия.

Евелин се молеше това решение да не се окаже погрешно. Измъчваха я колебания, защото в деня непосредствено преди заминаването Каси бе изпаднала в някаква дива ярост.

Вътре в самолета, където сега бе тихо, Евелин бе налегната от спомени. Вчера, когато се прибра у дома в мотела в Шугър Крийк и още не беше слязла от колата, тя видя Жанет, която буквално изхвърча от входната врата. Жанет и съпругът й също живееха в мотела на Джон. Дълги години семейната двойка управляваше ресторанта и бара на мотела и се грижеше за поддръжката на стаите.

Когато Жанет й каза, че Каси е в ужасно състояние, Евелин се втурна в мотела, където намери Каси в спалнята й, ръмжаща и тресяща се от гняв, с дълбока, обилно кървяща рана над лявата й вежда. Първата мисъл на Евелин беше, че Каси е издрала до кръв с нокти лицето си.

Седнала на мястото си в самолета между осиновената си дъщеря и красивата брюнетка, Евелин бе свила устни при спомена за вчерашния ужас, който не й даваше мира. Тя вдигна очи към тавана на самолета, като се стараеше Каси и Сабрина да не забележат сълзите й.

Вдигна поглед и тя забеляза мършав мъж, който си проправяше път към пътеката. Неговото място беше през няколко реда по-надолу, където една, приличаща на огромна купа сено жена, бе блокирала пътя. Не че Евелин беше фиданка, но си мислеше, че застанала до нея, щеше да изглежда фина и дори секси. Мъжът се промъкна покрай жената, вперил безумен поглед напред.

Мислите й се върнаха към вчерашния епизод с Каси. Момичето бе побесняло поради причина, която Евелин не можеше да разгадае. Тя бе разперила нокти и съскаше срещу майка си като разгневена котка. Това се бе случвало доста често през първите няколко седмици след като се бе преместила да живее с тях.

Тя беше обърнала стаята си с краката нагоре. Евелин и Джон бяха ставали свидетели на подобно деструктивно поведение и преди, когато Каси бе изпотрошила огледала и всичко, в което би могла да види отразен образа си, сякаш изпитваше ужас да гледа себе си. Тя бе чупила парчета от мебели, бе разнебитила всичко, което ръцете й достигаха. Това обаче не беше най-страшното от пораженията й. Най-потресаващо бе собственото й осакатяване. Понякога през нощта Евелин не можеше да мигне от страх при мисълта, че Каси може да прекрачи всички граници, да се нарани и дори да се убие.

Вчера Каси се държеше така, сякаш Евелин и Жанет бяха дошли да я отведат. Като че ли не ги познаваше. Евелин се приближи към нея внимателно, а Каси започна да извива ръцете си и да издава странни неразбираеми звуци. Когато яростта й отслабна, тя бе изтощена и цялата плувнала в пот.

Евелин многократно бе питала дъщеря си коя е причината да се разстройва толкова. Не се ли чувстваше по-спокойна напоследък? Защо се повтаряха тези потресаващи кризи? Не получаваше никакви отговори. Всъщност, тя и не очакваше.

По това време куфарите им бяха готови и билетите ги чакаха на летището, така че Евелин не се отказа да вземе дъщеря си със себе си.

Към момента всички видими белези от случилото се вчера бяха избледнелите драскотини по бузите на Каси и хваналата вече коричка рана над веждата й.

Като че ли прочела мислите на майка си, Каси започна да се върти като вретено в седалката си, после се наклони настрани и хвърли поглед през рамо към пътеката. В един момент започна да скимти като ранено животно — нещо, което досега Евелин не бе чувала, въпреки че се бе наслушала на какви ли не странни звуци, които дъщеря й издаваше през годините.

Евелин също обърна глава, за да види какво бе провокирало странната реакция на дъщеря й този път. Не забеляза нищо друго, освен спящи в различни пози пътници, както и двете тоалетни в задния край на тяхната редица седалки. Това бе всичко. Каси обаче продължаваше да издава тези странни скимтящи звуци.

Сабрина Лабатон също бе забелязала огромната жена, застанала на пътеката, през два реда от тях и се чудеше как е възможно някой да се остави да надебелее до такава степен.

Мъжът, който трескаво си проправяше път покрай нея, сигурно тежеше три пъти по-малко. Сабрина предположи, че бяха женени, съдейки по сърдития поглед, който жената му хвърли. Мъжът мина почти тичешком покрай Сабрина, на която не й бе нужна диплома по психология, за да разбере, че той отчаяно се нуждае да посети тоалетната. Тя изпита съжаление към него по ред причини, но най-вече за това какво го очакваше, когато се върне на мястото си.

Не след дълго съседката й, Евелин, явно отново имаше проблеми с осиновената си дъщеря, която от началото на полета не беше обелила нито дума. Каси се бе навела през дръжката на седалката си и бе вперила поглед назад, издавайки странни звуци. Преди време Сабрина имаше малко кученце. Една кола го бе блъснала и му бе счупила крачето. Неговото жално скимтене бе оставило дълбока следа в душата й и сега звуците, които Каси издаваше, й напомняха точно за този сърцераздирателен плач. Момичето бе вперило поглед в мъжа, който бързаше към тоалетната.

Евелин проследи погледа на Каси, поклати глава и се отпусна тежко върху седалката.

— Няма нищо особено — каза тя на момичето. — Не ставай смешна.

Когато обаче Каси не й обърна никакво внимание, Евелин използва сила, за да дръпне дъщеря си върху седалката. В момента, в който го направи, Сабрина прочете болка в очите на Каси — болка, която майка й явно не бе забелязала. Евелин изпусна въздишка на облекчение, убедена, че още една от кризите е била предотвратена.

— Тя не е от разговорливите, нали? — отбеляза Сабрина.

Това не беше въпрос и гласът й изразяваше смесица от загриженост и тревога.

Очите на Евелин срещнаха нейните. Изглеждаше обидена.

— Не исках да… — започна Сабрина, макар да не намираше за нужно да се извинява.

— Каси не е изричала нито думичка цели две години — каза Евелин. — Това е самата истина.

Сабрина остана с отворена уста.

— Даже и повече — продължи Евелин. — Със съпруга ми я осиновихме преди две години. Тогава тя вече бе изгубила способността си да говори. — Жената изтри стичащите се по бузите й сълзи. — Сега минава през пореден ужасен период, който започна вчера.

В главата на Сабрина се гонеха много въпроси, но тя реши да започне със следния:

— А защо е спряла да говори?

Евелин сви рамене.

— Какво значение има? Тя просто е дамгосано дете.

Сабрина се намръщи.

— Какво казахте?

— Дамгосано дете — натърти Евелин, като че говореше за нещо съвсем естествено. — Имам предвид, че Каси е станала свидетел как убиват родителите й. Биологичните й родители. Тя по чудо е жива. Ако не е имала късмет, нямаше да оцелее.

Сабрина остана с широко отворени очи.

— Несправедливо е, но такива неща се случват — продължи Евелин със спокоен глас. — Психиатрите са на мнение, че ужасната травма, която е преживяла, е причина да се затвори в себе си и да не може да общува.

— Аз… Мога да си представя — полушепнешком произнесе Сабрина.

За момент и двете млъкнаха.

— Аз самата съм една от тях — внезапно добави Сабрина.

— От кои? — смутена попита Евелин.

— Аз съм психолог — отвърна с нотка на професионализъм. — Дипломирах се не много отдавна и сега практикувам в Лос Анджелис.

Евелин повдигна вежди.

— Ще се съгласите ли да лекувате Каси?

Сабрина поклати глава.

— Не. Не и тук. Едва ли бих могла да постигна нещо за няколко часа в самолета. Но ако нямате нищо против да ми разкажете историята й, бих я изслушала с интерес и после ще решим как да постъпим занапред.

За миг Евелин се поколеба, после кимна.

— Добре. Ще ви я разкажа. Имам нужда от всякаква помощ.

Сабрина я изчака да подреди мислите си.

— Всичко се случва преди три години, когато Каси живее в Чикаго — започна да разказва Евелин видимо облекчена, като че ли разказът й беше огромен товар, който се старае да хвърли от плещите си. — След като се случва, имам предвид убийството на родителите й, Каси прекарва една година в клиника, където я лекуват лекари и психолози. Когато започват да й търсят нов дом, се спират на нас. Не знам защо. Може би защото са ни преценили като благонадеждни и грижовни, или защото сме финансово обезпечени, или може би защото никой друг не е проявил интерес към нея. Деца, преживели такива дълбоки травми като нейната, не са най-търсената стока на пазара за осиновяване, както може би сама се досещате — рече тя и с горчилка в гласа продължи: — С Джон решихме да осиновим дете и бяхме попълнили нужните документи. Беше ни останал само един вариант — да бъдем приемни родители. Самите ние не можехме да имаме собствени деца.

— А тя нямаше ли роднини, които да се погрижат за нея?

— Не, или поне не такива, които лекарите да сметнат за подходящи. Всъщност, не съм ровила за подробности и не намирам смисъл да се интересувам от семейството на Каси.

— Защо не? — попита Сабрина.

— Защото… Чичото на Каси, братът на нейния баща, беше основният заподозрян в убийствата — каза Евелин. — Явно двамата са се скарали тотално и нещата са излезли извън всякакъв контрол. Не искам да имам нищо общо с такива хора. Сега имам Каси, към която много се привързах и искам да направя всичко по силите си, за да я направя щастлива. Искам да расте с чувството, че е обичана и да знае, че с насилие не се постига нещо.

Сабрина се замисли.

— Значи Каси е видяла всичко…

— Да. Помислили са я за мъртва и са я оставили в стаята, в която са открили телата на майка й и на баща й. Тялото на чичо й също е било намерено там. Оказало се, че той се е самоубил, или поне така сочат доказателствата. Единствената оцеляла от това престъпление се оказва Каси, независимо че е била с куршум в корема. Ако полицията е закъсняла макар и с няколко минути, тя е щяла да умре от загуба на кръв.

Сабрина не чуваше бученето на самолетните двигатели. Бе втренчила безцелно поглед пред себе си, а в ума й изплува картина на три окървавени трупа и изкривеното тяло на младо момиче, сковано от панически ужас.

— Но какво точно се е случило? — попита най-после. — Защо чичо й е направил това?

Евелин сви рамене.

— Изглежда в семейството от дълго време е съществувал някакъв спор — отговори. — Според съучениците на Каси в старото й училище, тя е била много потисната заради това. Преди стрелбата си е говорила нормално, но след като са били излекувани раните на тялото й, е заболяла душата й. Никой не знае какво точно се е случило през онзи ден в онази къща. Когато я погледна в очите, виждам толкова много страх и болка, и ми става ясно, че ние не знаем и половината от това, което тя е видяла и през каквото е минала.

— Не знам какво да кажа — промълви Сабрина като израз на безнадеждно капитулиране пред злото.

— Няма какво толкова да кажете — успокои я Евелин. — Да, ужасно нещо наистина. Много мислих, преди да реша да я взема със себе си на това пътуване, но сърце не ми даваше да я оставя сама цяла седмица, макар че може би щеше да е по-разумно. Мислех си, че рано или късно ще се наложи Каси да стъпи на краката си, но сега се притеснявам, че действам с твърда ръка и малко прибързано. Надявам се да не съжалявам, че я взех със себе си.

Те пак замълчаха, после Евелин въздъхна.

— Защо не може да се почувства сигурна? Сега е на безопасно място. Джон и аз я обичаме, няма как да не го знае.

— Такъв вид травми оставят дълбоки белези в душата на човек за много дълго време — заключи Сабрина.

— Знам и затова се страхувам — добави Евелин. — Ами ако тази травма й остане за цял живот? Единственото ми желание е да може да забрави всичко и да започне нормален живот. Толкова ми е жал за нея. Така искам да й помогна. Джон също.

Те седяха мълчаливо в летящия в нощта самолет. Каси също бе потънала в мълчание и по всяка вероятност най-после беше заспала.

— Казахте, че чичо й бил главният заподозрян — внезапно прекъсна мълчанието Сабрина. — Не е ли било убедително доказателството?

— Както вече споменах, доказателствата определено са сочили към него, но после възникнаха известни съмнения заради това, което Каси каза след убийството — преди да спре да говори окончателно. Беше ужасена от мъж, който я бе наранил, от мъж, който не й е давал покой. Не е имала предвид чичо си. Твърди, че има предвид друг мъж, който е бил в къщата.

— Друг мъж? — попита Сабрина.

— Наясно съм, че всичко е доста смущаващо. Полицията не откри абсолютно нищо, което да доказва, че освен жертвите и Каси, в къщата е имало още някой, а в интерес на истината разследването беше проведено много задълбочено.

Евелин се загледа нагоре в извития таван и закри устата си с ръка. Очите й заблестяха от сълзите, които се канеха да потекат.

— Е, това е. Това е цялата история.

След като направи това заключение, тя не продума почти през цялата нощ.

Когато спря да говори, Сабрина реши, че й е разказала наистина всичко, но начинът, по който Евелин продължаваше да хапе долната си устна й подсказа, че има още нещо.

— Нищо още ли не се случи, Евелин? — попита я тя мило.

За момент по-възрастната жена се поколеба.

— Ох, не знам. Наистина не знам… Понякога си мисля, че Каси вижда неща.

— Какви неща?

— Ами… Понякога се питам… — Тя се мъчеше да намери подходящите думи.

Сабрина хвърли поглед към момичето, което седеше спокойно, без да му минава през ум, че двете жени говорят за нея.

Съвсем несъзнателно, Сабрина започна да си гризе ноктите — вреден навик, който бе придобила когато бе нервна.

— Какво, Евелин?

— Ще се опитам да ти го обясня по друг начин — започна Евелин предпазливо. — Един ден с Джон взехме Каси на църква в Шугър Крийк. По време на цялата служба тя не престана да гледа втренчено Роза Макграфт — учителка, която седеше на същата пейка, малко по-встрани от нас. Роза беше с няколко години по-възрастна от мен. На следващия ден разбрах, че през нощта Роза е починала. Съвсем внезапно. Била получила удар.

Сабрина не каза нищо.

— Същото се случи и с пощаджията, Лари Бифин. Ние го виждахме всеки божи ден, но последния път, когато донесе пощата и си тръгваше, Каси го изгледа втренчено. После чухме, че Лари е починал от сърдечен удар.

Евелин смутено извърна поглед встрани.

— Сигурно си мислиш, че съм мръднала.

Преди Сабрина да може да отговори, Евелин добави:

— Не става въпрос само за такива страховити неща. Ще ти кажа и нещо друго. Преди известно време коляното ми отказа. Толкова ме болеше, че не можех да ходя. Лекарят ни не можеше да установи причината и искаше да ме изпрати при специалист в Солт Лейк Сити. Тогава Каси сложи ръка върху коляното ми. Може и да не повярваш, но се кълна, че е истина: болката започна да отслабва и в рамките на час изчезна напълно, като никога повече не се появи. Докторът ни беше смаян, тъй като никога не бе ставал свидетел на нещо подобно и не можеше да даде разумно обяснение за това.

Нямаше никакъв признак, че Каси слуша какво говорят за нея. Тя просто си седеше, впила тъжен поглед в ръцете си, кръстосани в скута й.

— Значи искаш да кажеш, че след трагедията с родителите й тя е започнала да вижда неща?

Евелин кимна.

— Аз, разбира се, поразпитах тук-таме. Изглежда, че тя винаги е била донякъде ексцентрична, още преди убийството, но според моите наблюдения никога не е правила такива…

— Странни и неочаквани неща — довърши вместо нея Сабрина.

— Абсолютно. Това, което най-много ме тревожи обаче е, че все още не иска да говори. Понякога мънка нещо под носа си, което аз определям като тих брътвеж, понякога издава силни звуци, такива… гърлени звуци, от които ме побиват тръпки. Направо не издържам.

— Разбирам — кимна Сабрина.

Историята на Евелин беше събудила у нея спомена за майка й — Патриша Лабатон. Какофонията започваше да я завладява отново.

 

 

Филис Рут Кърби наблюдаваше мъжа си, който бързаше към тоалетната. За момент той се заклати като патица, полюшвайки глава. Тя никога не намираше тези му движения за атрактивни, или каквито и да било движения на крехкото му тяло.

Не че външният вид имаше някакво значение за Филис. Тя беше наясно, че също не е топ модел, което обаче определено можеше да се каже за Роберта — единствената й сестра, която всички определяха като невероятна красавица.

Роберта беше на 34 години, с все още тънка и сексапилна момичешка талия. Дори и сега спокойно можеше да мине за привлекателна девойка на около 25.

Тя се бе влюбила в мъж на име Люпе Волф, който приличаше на Брад Пит. Животът им бе прекрасен, докато в една мразовита ноемврийска сутрин, преди изгрев-слънце, полицейските специални части — четирима въоръжени до зъби мъже — нахлуха в къщата им, извлякоха Люпе от леглото и му поставиха белезниците. Роберта бе шокирана до смърт и толкова объркана, че не продума нито дума. Полицаите вкараха Люпе в полицейската кола, докато тя стоеше отзад с детето си.

Когато Люпе застана пред съда, Роберта осъзна с какъв престъпен тип се бе обвързала. Волф бе обвинен и осъден за извършването на три въоръжени грабежа. При един от обирите нещата се бяха объркали, когато той бе наръгал банков служител, направил опит да извика ченгетата. Въпреки че мъжът бе оживял, беше осакатен за цял живот. Сега Люпе се намираше в затвора Дезърт Вали — щатски затвор в Биг Беър Лейк — място, което щеше да бъде негов дом за много години напред.

Роберта така и не успя да се възстанови от травмата през онази нощ и завинаги изгуби вяра в мъжете. Изгуби и съня си и мина на антидепресанти. И дума не можеше да става да си намери нормална работа. Тя нямаше да може да се задържи, а дори да работеше, нямаше кой да се грижи за детето й. Луксозният й живот се бе изпарил внезапно и завинаги. Сега беше сама с малкия си син, без пукната пара и се бе превърнала в „черната овца“ на фамилията.

Филис, която беше с десет години по-голяма, винаги я бе предупреждавала за Люпе, но думите й влизаха от едното и излизаха от другото ухо на сестра й. Още първият път, когато го видя, Филис усети, че на него не може да се разчита. Тя бе доловила нещо в погледа му, което за Роберта беше равнозначно на страсти и смелост, но за Филис — самото зло. Люпе се интересуваше единствено от себе си. Всички останали, според него, можеха да духат супата, в това число и Роберта, чийто живот той безмилостно прецакваше.

Филис не притежаваше красотата на сестра си — точно обратното — само че за сметка на това беше умна и вдъхваше респект. Джеръд никога не си позволяваше да преминава определените от нея граници и затова тя беше така пряма, дори груба с него. Такова поведение дава резултати. Филис бе наясно какво означава тя за Джеръд и Джеръд бе наясно какво означава той за нея. Тя нямаше никакво намерение да допуска неприятни изненади.

Джеръд изчезна в тоалетната и затвори вратата зад себе си. Тя почака да се върне, но скоро търпението й се изпари. Спомни си, че напоследък се бе оплаквал от запек и, познавайки го добре, сметна, че това ще му отнеме известно време.

Филис реши да се върне на мястото си. С дълбока въздишка мина покрай младежа и се пльосна върху възглавницата, като бутовете й заеха цялото свободно пространство. Затвори очи и продължи да чака нетърпеливо. Независимо че клепачите й натежаваха, нямаше никакво намерение да заспива, защото ще трябва отново да се събуди, когато Джеръд се върне от тоалетната.

Филис задряма, опитвайки се да се върне в съня, който Джеръд така грубо бе прекъснал. Този сън, разбира се, нямаше нищо общо с него.