Джак Ланс
Зона (8)

7
Тревоги

До 2:15 ч. боингът приличаше на плуваща в тихи води риба. Гладкото пътуване обаче бе внезапно прекратено, когато самолетът попадна в зона на много силна турбуленция. Един от пътниците, който в това време се намираше в тоалетната, беше блъснат към преградната стена, после към вратата и временно загуби съзнание. Онези, които спяха, се събудиха от уплаха. Някои, напълно зашеметени, се озъртаха с празни погледи, други се бяха вкопчили толкова здраво в облегалките на седалките си, че пръстите им бяха побелели. Доста от хората се мъчеха да се предпазят от връхлетелия ги ужас.

Емилио Кабрера заемаше място 59Н. Той беше един от онези, които не се поддадоха на паниката. Шарлийн се промъкна покрай него, без да се съобразява, че той можеше да лежи, имайки правото да се тревожи по свой си начин.

Емилио мразеше да лети. Той се притесняваше до смърт преди всеки полет, но никога не го бе обземал такъв безумен страх, както преди този полет. За него този смразяващ ужас беше нещо повече от онова, което го очакваше в Сидни.

Неговият проблем със самолетите бе елементарен — тези проклети машини просто можеха да паднат. Това беше безспорен факт, тъй като го бе преживял лично.

Преди три години той беше на борда на Лиърджет 45 — самолет, нает от неговия работодател. Явно, че по време на приземяването беше станал някакъв ужасен фал, защото изведнъж Емилио усети страшно разтърсване. В салона бушуваха пламъци. Той се опита да изпълзи към изхода, но не успяваше да се пребори с ослепяващия и задушаващ огнен дим.

Беше дошъл в съзнание в болницата, където лекарят му каза, че за разлика от други двама пътници — клиенти на работодателя му, той е оцелял. Оказало се, че член на спасителния отряд успял да го извлече от горящите останки на самолета секунди преди лиърджета да експлодира. Емилио беше осъзнал какъв невероятен късмет е извадил. И тогава, за първи път от години, падна на колене пред Бога, за да му благодари, че го беше спасил.

Оттогава го терзаеха повтарящи се отново и отново кошмари, в които бе заобиколен от непроницаем, потискащ мрак — някакъв адски ужас, какъвто не бе преживявал досега. Емилио не можеше да се отърси от убеждението, че тези кошмарни сънища бяха плод на спомените му от катастрофата и символизираха Оня свят, където той наистина се бе оказал за кратък период от време. След своето чудотворно спасение Емилио не само разви страх от летене, но също така и силен интерес към самолетните катастрофи. Проучванията бяха потвърдили, че независимо от факта, че причините за дадена самолетна катастрофа можеха да бъдат много, човешката грешка безспорно се оказваше решаващ фактор. В интерес на истината техниката беше доста благонадеждна. Случваха се беди, защото хората просто не можеха да боравят правилно с технологиите. Предполага се, че причината за една от най-ужасяващите авиокатастрофи през 70-те, тази на летището на остров Тенерифе, е била недобросъвестната поддръжка на механиците или погрешната преценка на пилота, или пък моментното му невнимание, довело до ужасната катастрофа и до неописуемите човешки трагедии.

Емилио бе оцелял след излитането — първата от двете критични фази при всеки полет, нервно гризейки ноктите на ръцете си. От втората фаза — приземяването — го деляха около шест часа. Съществуваше още една причина, която предизвикваше чувство на безумен страх у него и това беше съдебният процес, който го очакваше, щом пристигне в Сидни. В случай че враговете му успеят да го осъдят, той щеше се окаже мърша за лешоядите.

Осъзна, че тази метафора бе слаба, но тя отразяваше това, което чувстваше. В Австралия му предстоеше съдебен процес и когато той приключи, в най-добрия случай щеше да бъде сринат финансово. Целият му начин на живот щеше да бъде разпарчетосан. Той обаче беше убеден в невинността си и щеше да го докаже, за бога! Не, той не заслужаваше всичко това.

Емилио трябваше да бъде в главния офис на „Алмар Корпорейшън“ в Сидни. За първи път пътуваше в туристическа класа, по-ниско ниво, отколкото предлагаше билетът му за бизнес класа, където седеше обикновено. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са към момента. Единственото нещо, в което бе прегрешил — това, за което му повдигнаха обвинение, беше фактът, че бе отклонил известна сума от сметката на корпорацията към своята лична банкова сметка. Направи го само защото почти бе свършил парите си и всичко, което искаше, бе да разреши този си проблем — нищо друго! Искаше да се справи с един временно изникнал проблем от финансов характер — нищо повече. В интерес на истината, твърдо възнамеряваше да върне възможно най-бързо парите в момента, в който отново си стъпи на краката.

Той по никакъв начин не можеше да проумее защо фирменият счетоводител го бе наказал така жестоко за толкова дребна сума и то взета назаем. Очевидно беше направил нещо ужасяващо и в него се зароди съмнението, че не бе призован в Сидни единствено за да му бъде потърсена сметка. Напълно вероятно беше да изгуби работата си заради някакво предполагаемо злодеяние. Не можеше да проумее защо заемът, който си бе позволил, не можеше да се оформи като напълно законен и защо трябваше да доведе до такива драстични последствия. Години наред си бе скъсвал задника от работа за „Алмар Корпорейшън“ и бе допринесъл значително за просперитета на компанията. Единственото нещо, което бе поискал в замяна, беше просто да се отнесат към него с елементарно разбиране в момент, когато бе изпаднал във финансов колапс.

В края на краищата единственото, което той искаше, бе елементарно човешко разбиране и това не беше толкова много, имайки предвид, че всъщност бе посветил живота си на тази компания, когато „Лиърджет“-ът катастрофира.

Ами ако се окажеше безработен? Тогава какво? Достигнал зряла възраст, на 52 години, той, както и съпругата му, бяха привикнали към комфортния си начин на живот. Той силно се съмняваше, че която и да е компания ще гори от желание да наеме финансов директор, който е бил изритан от фирмата, за която е работил, заради финансови злоупотреби. Беше твърде стар, за да започне отначало, а ако получи присъда, репутацията му ще бъде безвъзвратно опетнена. Той просто щеше да бъде демоде — човек, който върви към своя провал, един корпоративен парий, презиран и отбягван от всички.

У Емилио турбуленцията предизвикваше усещането, че се намира в увеселителен парк и се вози във влакче на ужасите, внезапно излязло извън релси. Мишниците му бяха изпотени и усещаше собствената си неприятна миризма.

Беше убеден, че самолетът започва да пада и това щеше напълно да обезсмисли решението на съда в Сидни.

„Ами… — мислеше си той със сардоничен хумор, — в крайна сметка едно от притесненията ми може да отпадне.“

 

 

Шарлийн мина покрай място 39К, където седеше жената, на която бе помогнала да качи ръчния си багаж преди излитането. Жената, за която Шарлийн смяташе, че е или монахиня или пък застаряваща потомка на готите, се казваше Рамаган. Хората рядко я наричаха по малко име, просто защото не го знаеха. Тя обаче беше доста известна особа в „Санта Анна“ — община в окръг Ориндж, Калифорния. Обличаше се винаги в черно. Друга неделима част на тази дама бяха чифт черни очила Рей Бан. Тези, които бе сложила сега, бяха доста износени, защото жената беше свръхчувствителна към светлината. Тя бе напълно зависима от очилата си, защото според очните специалисти, с които се бе консултирала, имаше актинов гранулом на конюнктивата — възпаление на окото, причинено от продължително излагане на ултравиолетови лъчи. Бе посетила доста специалисти през годините, които й бяха предписали различни видове мехлеми и какви ли не лекарства, но нито едно от тези така наречени лекарства не бе помогнало за намаляване на зачервяването и за подуването около очите й. В крайна сметка бе решила да се опита да живее в това състояние и нейните очила Рей Бан се бяха превърнали в неразделна част от атрибутите й.

Госпожа Рамаган беше яка жена, не по-висока от метър и петдесет и тежеше около 65 кг, което нямаше да прави впечатление за свръхтегло, ако госпожата не беше толкова набита. Както много други жени на нейната възраст, тя бе натрупала килограми около талията и бедрата, което я правеше да изглежда тромава и лишена от всякаква елегантност.

Жителите на общината, в която живееше, мислеха, че води самотен, спартански начин на живот в дома си, пълен с кръстове, разпятия, икони на Дева Мария и величествени обредни свещи. Нещата обаче не стояха точно така. Да, тя имаше своите си добродетели, имаше Библия и дълбока духовна връзка с Исус Христос. Във всеки миг от живота си г-жа Рамаган се чувстваше благословена, особено когато се грижеше като доброволка в дома за хора с увреждания. Хората там я обичаха, защото нейните молитви вършеха чудеса. Болните започваха да се чувстват по-добре благодарение на нейната вяра в Бога. Дори сестра й, Естер, ненадейно се излекува от ревматизма, тормозил я в продължение на десетки години.

За жалост сестра й, въпреки че се бе избавила по чудо и болката си бе отишла от живота й, не споделяше дълбоката вяра на г-жа Рамаган.

Естер имаше висше образование и винаги е била „умницата“. В действителност тя притежаваше до такава степен високоразвит ум, че дори не успяваше да обясни на г-жа Рамаган какво бе учила, без да прибягва до използването на ужасно сложни термини и супер комплицирани изречения. Изводите, които г-жа Рамаган успяваше да си направи след всички техни разговори бяха, че става въпрос за икономика.

Тя и Естер често водеха нажежени дебати относно религията. Естер отказваше да повярва, че Господ може да прави чудеса. Безброй пъти г-жа Рамаган привеждаше примери за чудеса, на които беше станала свидетел лично, в това число и най-голямото от тях — Господ бе спасил живота й. Когато беше на 24 години, г-жа Рамаган се бе разболяла сериозно, вследствие на някакъв рядък вирус. Беше изпаднала в кома и по-късно разбра, че всъщност лекарите я били отписали. За тяхно огромно учудване обаче, тя бе дошла в съзнание и беше напълно излекувана, без да си спомня нищо от комата, освен една светеща фигура, която се бе появила пред нея и я бе заляла с топлината на лечебната си сила. Това не беше нищо друго, освен Божията намеса. След своето чудотворно оздравяване, тя беше станала много набожна. Господ бе спасил живота й с определена цел: за да може тя да Му се посвети.

Коментарът на Естер беше, че това е прекрасна история, но отстояваше мнението си, че не става въпрос за нищо друго, освен за стечение на обстоятелствата. Тя причисли всички случили се „добри чудеса“, включително и собственото си излекуване от ревматизъм, като стечение на обстоятелствата. От своя страна г-жа Рамаган намираше сестра си за неблагодарна, но не искаше да задълбава в темата и да се кара с нея.

Независимо колко умна беше, Естер не разбираше нищо от теология. През целия си живот бе заклет атеист. Г-жа Рамаган искрено съжаляваше, че никога нямаше да може да сподели Божията любов и изкупление с единствения човек на света, когото обичаше истински.

Всъщност, не — не единствения.

Вече не единствения.

Г-жа Рамаган бе прегрешила. Тя бе позволила да я постави на изпитание друг освен Господ Бог.

Мъжът се казваше Боб Флетчър и беше пациент в дома, където тя работеше като доброволка. Боб бе прикован в инвалидна количка и беше няколко години по-възрастен от нея. Когато за първи път срещна този мил човек, тя отдели доста време да си говори с него и всяка минута от този разговор й бе доставила огромно удоволствие. След този първи ден, прекаран заедно, тя и Боб се чувстваха прекрасно заедно.

Те се срещаха вече шест месеца, когато се случи нещо, което г-жа Рамаган не си бе представяла и в най-съкровените си мечти. Онази нощ, когато отиде в стаята му, за да се погрижи за него, той заключи вратата и… започна да я съблича.

Г-жа Рамаган беше неописуемо притеснена. Той започна да прави с нея неща, които тя бе виждала само в списанията и в някои телевизионни предавания, които ревностно се стараеше да не гледа. Ако попаднеше на еротична или събуждаща неприлични асоциации сцена, веднага прелистваше страницата или пък превключваше на друг канал. Винаги бе смятала, че ако, не дай си боже, трябваше да изживее подобен вид интимности, те щяха да са крайно неприятни и заслужаващи порицание. Да, но в действителност нещата се оказаха доста различни.

Голата истина беше, че тя едно към едно бе правила секс. След това не можеше да мигне дни наред и упорито отбягваше Боб. Той не преставаше да й се обажда, докато накрая тя омекна. Съгласи се да се види с него, но само и единствено за да му каже, че бяха допуснали ужасна грешка и че двамата просто нямаха бъдеще.

Добре планирано, само че срещата им завърши с пореден страстен секс и когато г-жа Рамаган се върна вкъщи тази нощ, с погнуса осъзна, че бе изпитала огромно удоволствие от преживяното. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Умът й кръстоса шпага със сърцето й. Потресена от похотливите си желания, тя се закле във всичко свято, че ще бъде вярна на Бог — на Бог, който й бе пращал щедрата си благословия през целия й живот. Започна да се моли все по-често и все по-прочувствено, умолявайки Всевишния да й прости греховете на плътта.

Веднъж си бе позволила да сподели тази своя дилема с Естер, която от своя страна изрази одобрението си и с нескрит възторг заяви колко прекрасно е това, което се е случило.

Нейната сестра с мъж?

— Трябва да призная, че наистина се случват чудеса! — заяви тя, усмихвайки се широко.

— Не говори така, Естер — възрази г-жа Рамаган, видимо притеснена. — Това изобщо не е редно.

Вместо обаче да уважи моралните възгледи на сестра си, Естер искаше да узнае колкото може повече за Боб. Какъв мъж е, как изглежда, държеше ли се мило с нея и добър любовник ли е?

Г-жа Рамаган се бе изчервила като божур и нямаше никакво намерение да отговаря на тези въпроси. Беше отишла да види Боб с твърдото намерение това да е за последно, само за да сложи край на прегрешенията си, но по време и на тази тяхна трета среща нещата пак излязоха извън контрол. Тя отново се озова гола в леглото на Боб, напълно безсилна да устои на любовните страсти и удоволствия. Най-ужасното беше, че колкото повече се мъчеше да отблъсне Боб, толкова по-любвеобилен ставаше той и толкова по-лудо биеше сърцето й за него. Той й предложи да заживеят заедно, уверявайки я, че с нейна помощ ще се освободи от затвора на клиниката. Да, краката му наистина не бяха в перфектна форма, но пък други части на тялото му щяха да работят безотказно години наред, допълваше той с усмивка на лице.

След като се прибра вкъщи след въпросната среща, тя реши, че трябва да бъде доста по-непреклонна по отношение на вярата си, за да изпроси от Господ опрощение на греховете си. Беше убедена, че влюбването й в Боб беше грях и израз на слабост.

Когато няколко дни по-късно забеляза една обява в „Лос Анджелис Таймс“, бе абсолютно сигурна, че не става дума за никакво съвпадение. Търсеха мисионери за Австралия, които да работят с аборигени. Г-жа Рамаган се кандидатира за позицията незабавно и също толкова незабавно кандидатурата й бе одобрена. Съкрушена, тя се сбогува с пациентите си и с Боб, който отчаяно клатеше глава и плачеше, неспособен да проумее защо тя постъпва така.

Днес г-жа Рамаган се намираше на борда на „Принцесата на Тихия океан“ и пътуваше към новата си работа, надявайки се няколкото месеца в Австралия да изцерят сърцето й, да пречистят ума й от покварените мисли и да помогнат Бог да опрости греховете й.

Въпреки постоянните й молитви обаче, тя откриваше навсякъде знаци, които й говореха, че Господ е дълбоко разочарован от нея. Един от тези ярки знаци, например, беше турбуленцията, в която се намираше самолетът — като че ли Той го бе приклещил и го тресеше, за да й напомни още веднъж, че бе извършила страшен грях.

Тя се наведе наляво, свали слънчевите си очила и погледна навън. Въпреки тъмнината, почти пълната луна ясно осветяваше яростно клатещото се крило на самолета.

И тогава забеляза някой, който стоеше върху крилото.

Г-жа Рамаган се приближи и носът й опря в малкото прозорче.

Съвсем ясно видя високо изправена черна фигура, която не се поклащаше нито от бурния вятър, нито от тресящото се крило.

Г-жа Рамаган се прекръсти веднъж, после втори път, после трети път.

Самолетът се разтресе отново толкова силно, че тя усети неистова болка в допрения си до прозорчето нос. За миг затвори очи и когато ги отвори, фигурата беше изчезнала.

Г-жа Рамаган не отлепваше поглед от крилото. Дали пък това, което беше видяла, не бе поредният симптом на очното й заболяване?

 

 

Шарлийн бе успяла да се добере до кухненското отделение на горния етаж, залитайки и клатушкайки се като пияна. Подпираше се на стената, като правеше неимоверни усилия да не падне. Арън протегна ръце, хвана я и я притегли към себе си в тромава прегръдка.

— Вихри се голям купон, а? — засмя се той.

— Я пак повтори — промълви тя.

— Казах, купонът е пълен — ухили се той.

— Господи! — смъмри го тя и се притисна към него. — Имали сме си комик на борда! Как можеш да се майтапиш при подобна ситуация?

— Защото съм щастлив, че те виждам — отвърна той и бързо я целуна. — Скоро ще свърши. Ти добре ли си?

— Не бих казала — промълви тя, като продължаваше да стиска силно синджирчето си — нейният символ за сила.

Синджирчето беше на майка й, Клаудия Тийър, която го бе носила на всеки полет, с изключение на онзи, който отне живота й. Тя го бе наследила от нейната майка — бабата на Шарлийн — Бет. Предавано от майка на дъщеря, това бижу се бе запазило в семейството им в продължение на три поколения и беше единственият материален спомен, който Шарлийн имаше от майка си.

— Смяната ми върви към приключване — рече той. — Апропо, ти не трябваше ли сега да си в почивка?

— Трябваше — кимна тя, — само че не можех да остана повече в леглото. Теб кой ще те смени?

— Мара, която навярно чака да попремине турбуленцията, надявам се… Към момента никой от нас не е в състояние да направи нещо.

Самолетът попадна в друга въздушна яма. Той притисна Шарлийн още по-силно и го лъхна люляковият аромат на нейния парфюм. Ръцете му се плъзнаха по задните й части и я целуна по шията.

При допира му я побиха ледени тръпки. Цялото й тяло беше сковано.

— Това никак не ти харесва, нали?

Въпросът прозвуча доста глуповато, помисли си тя, защото отговорът беше до болка ясен. Той също едва се държеше на крака.

Може би нямаше смисъл да се безпокои, но тя и бездруго се притесняваше.

— Сигурен съм, че скоро ще премине — повтори Арън на фона на дрънчащите колички и съдове в кухнята. Надяваше се гласът му да е прозвучал успокояващо.

— Да — измънка равнодушно тя.

Той се намръщи.

— Шарлийн?

Тя извърна очи настрани.

— Нищо, нищо. Просто отново този ужасен кошмар.

— За вратата ли?

— Да.

Откакто бяха започнали да се виждат, този сън се появи няколко пъти. Сънуваше, че се намира в някаква стая и някой удря и рита по вратата, но когато тя се отваряше разбита, зад нея нямаше нищо друго, освен непрогледен мрак.

Всеки път, когато той я попиташе как тълкува този сън, тя отговаряше уклончиво.

Количките продължаваха да дрънчат, а признак за отслабване на турбуленцията нямаше.

Той я прегърна отново.

— Всичко ще е наред, повярвай ми — прошепна в ухото й.

Макар че не последва отговор, той усещаше колко нервна бе тя от начина, по който стискаше и разпускаше ръцете си и както се озърташе, като че ли ужасена от това, което евентуално би могла да види.

Няколко минути по-късно друсането, подскачането и трещенето започнаха да намаляват. И двамата въздъхнаха от облекчение.

— Видя ли? Дотук беше — въодушевено възкликна той. — Не след дълго ще бъдем в Сидни. После ще си подарим няколко дни удоволствие.

След минутка Мара Тружильо дойде при тях в кухненското отделение.

— Как са нещата тук? — попита тя весело, както винаги.

Стюардесата бе леко пълничка, но привлекателна и винаги жизнерадостна — това беше най-точното описание за Мара.

— Добре — отговори Арън с усмивка.

Най-после бе настъпил моментът и той да допълзи до леглото и да поспи малко. Надяваше се сега, когато самолетът се бе поуспокоил, Шарлийн също да се почувства по-добре.