Джак Ланс
Зона (3)

2
Пилоти

Точно в 18:35 ч. Джим Никълс влезе в центъра за екипажи на „Оушънс Еъруейз“ в Лос Анджелис, като напъха ризата в панталоните си. Последните месеци беше пуснал корем и униформата му беше поотесняла. По навик бе дошъл един час по-рано. За разлика от някои от колегите му, които идваха в последната минута преди започване на смяната, Джим винаги подраняваше. И днес не беше изключение.

Дори днес не беше изключение.

Джим предполагаше, че както винаги, ще е първи, но някой, който той познаваше много добре, четеше вестник, седнал в един от кафявите фотьойли. След като го забеляза, Джим забрави притесненията си и тръгна към него с протегната ръка.

— Мислех си, че аз съм ранното пиле — изчурулика той.

— И двамата сме, предполагам — отвърна другият.

Облечен в същата тъмносиня униформа като Джим, той стана и разтърси ръката му.

— Всичко наред ли е, Бен?

— Да, благодаря. А при теб?

Джим седна, без да отговори на въпроса.

В началото на четирийсетте, с късо подстригана тъмна коса, без нито един бял косъм, Бен Райт беше почти една глава по-висок от Джим. Фигурата му бе стройна, без грам излишна тлъстина. Днес той щеше да лети като резервен пилот, който ще поема управлението в пилотската кабина на определени интервали. Джим бе летял често с Бен, както и с Грег Хафстатър, втория пилот на този полет.

„Оушънс Еъруейз“ беше по-малка компания от „Делта Еърлайнс“, където Джим бе започнал кариерата си. В „Делта“ не беше необичайно за членовете на екипажа да се срещат за първи път на даден полет. Нерядко Джим вече бе прелетял известно разстояние до дестинацията си, без да е определил дали харесва или не някой от членовете на екипажа.

В „Оушънс“ обаче Джим познаваше повечето от колегите. Той отдавна беше забелязал Бен и Грег като сериозни и надеждни професионалисти. Бен беше реалист и откровен, а Грег понякога можеше да бъде доста упорит. Но беше добра душа.

— И така, какво прави през последните няколко дни? — попита Джим.

Бен сви рамене.

— Нищо особено. Бях настинал. Трябва да съм пуснал климатика за по-дълго време — изкашля се той, сякаш да потвърди диагнозата си. — Така че си стоях у дома през повечето време и четях. А ти?

Джим спря за момент да подбере внимателно думите си.

— Работех в градината. Садих цветя… Джоди беше много доволна.

Бен го погледна развеселено, с усмивка.

— Наистина ли беше доволна?

Джим се засмя заедно с него.

— О, ти си наясно… може би ще растат върху мен някой ден.

— Ти се поддаваш на такива мисли… Е, ти си знаеш.

Джим знаеше какво има предвид Бен. Той му се беше доверил няколко месеца по-рано, което може би беше грешка. Бен не трябваше да знае всичко.

Най-малко за последните няколко часа.

Най-добре беше да запази това в себе си.

— Е, най-много мислех за това — промърмори той. — Но все още не съм взел решение. Знам, че ще трябва да побързам. Не мога да отлагам безкрайно.

Усмивката изчезна от лицето на Бен.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм твоят човек.

— Благодаря ти, Бен. Ще го имам предвид.

— Говоря сериозно, Джим.

Джим се усмихна и потупа колегата си по рамото.

— Повярвай ми, Бен, ако имам нужда от съвет, знам къде да го намеря.

В салона за екипажи Джим донесе полетния план от диспечера — член на наземния екипаж на летището — и седна до Бен. Започна да проверява времето и другата актуална информация за заминаването им от летището на Лос Анджелис до пристигането им на международното летище Сидни — Кингсфорд Смит, а също така и за Канбера — алтернативното летище, намиращо се на трийсет минути от Сидни по въздуха.

Според летателния план трябваше да прелетят разстоянието за тринайсет часа и трийсет и осем минути, с теоретичен разход на гориво 147 тона. Щяха да заредят повече гориво, разбира се, в случай че по някаква причина не могат да се приземят в Сидни, и се наложи да кръжат над летището, докато получат разрешение за кацане, или да летят поне още трийсет минути до резервно летище. Допълнителното количество гориво беше задължително. Според него максималното количество на борда трябваше да е 164 тона. По-късно в пилотската кабина Джим щеше да коригира промените въз основа на тези оценки, след като е видял действителния полезен товар. Ако вземеха повече или по-малко тегло от очакваното, трябваше да направят корекции в прогнозите си за консумация на гориво.

Джим проучваше последните метеорологични данни за времето по маршрута им. Всичко изглеждаше наред. Посоката на вятъра и скоростта на въздушните течения бяха благоприятни — нещо, което всяка авиокомпания оценяваше, тъй като това означаваше по-нисък разход на гориво — нарастващ проблем за всички авиокомпании. Единственото безпокойство при окончателния преглед на различните доклади беше доста голяма стационарна буря между Таити и островите Кук — необичайно явление за това време на годината, което можеше да причини силни турбуленции.

Докато Джим прелистваше плана на полета, започнаха да пристигат и другите членове на екипажа и да обсъждат и техните задължения. За междуконтиненталните полети имаха деветдесет минути за подготовка, и брояха всяка секунда. Авиокомпанията не им даваше много време и затова трябваше да го ценят.

Около 19:15 ч. всичките шестнайсет членове на екипажа се бяха събрали в салона за екипажи на „Оушънс Еъруейз“ в Лос Анджелис, с изключение на Грег Хафстатър. Шарлийн Тийър се усмихна, когато очите на Джим срещнаха нейните. Джим я познаваше по-добре от всеки друг тук, с изключение на Арън. Беше чул, че тя и Арън са се сближили. Той стисна ръката й, а след това поздрави останалите, които се представиха един по един. Някои Джим познаваше, други — не. Може да бе летял с някои от тях преди, но обикновено стюардесите бяха много повече от пилотите, а и кабинният състав търпеше големи промени.

Арън Дрейк завърши въвеждането, подпомаган от Шарлийн, която като помощник главен стюард отговаряше за туристическата класа. Джим имаше склонността да нарича главния стюард „chef de cabine“, по пример на френските авиокомпании. За него това звание звучеше по-изискано.

Съгласно изискванията на протокола, Арън и Шарлийн обсъдиха системата на услугите заедно с кабинния екипаж и преразгледаха така наречения „сценарий за катастрофа“ — как ще се действа при случай на извънредна ситуация. След брифинга Джим намери време да разговаря с Шарлийн.

Грег Хафстатър пристигна последен, което не беше обичайно за него. Попаднал в трафик, обясни той извинявайки се. Откакто бе получил лиценза си за пилот преди близо две десетилетия и беше нает от „Оушънс Еъруейз“, винаги е бил най-надеждният и най-точният от всички. Имаше изградена рутина, от която никога не се отклоняваше. Грег не обичаше промените; така нещата бяха по-прости.

Колегите му предполагаха, че вероятно затова е останал сам. Сега, вече в петдесетте, той очакваше да срещне подходящата жена. Но Джим знаеше, че това не бе от голямо значение за Грег. Неговият втори пилот харесваше „Супермен“, „Батман“, „Спайдърмен“, „Фантастичната четворка“ и други супер герои. Беше пристрастен към комикси и таванът в дома му бе натъпкан с хиляди кутии, пълни с тях, събирани още от ранно детство. Бен, един от малкото хора, които не се разбираха с Грег, ги наричаше „детски приказки“ и веднъж го попита кога най-сетне възнамерява да порасне. Грег бе отговорил, че всеки си има някакви странности, и няма причина за притеснение, ако не се множат.

Джим топло посрещна партньора си за този полет. За последен път бяха заедно в пилотската кабина преди две седмици, когато летяха от Лос Анджелис до Банкок. Тогава Грег бе командир, а Джим беше втори пилот.

— Е, Австралия ни очаква — рече Грег. — Няма значение колко често ходя там, не мога да се наситя на това място.

— Наистина ли? — засмя се Джим.

„И най-вече, защото е много, много далеч от проблемите ми“ — добави той наум.

Арън паркира своя шевролет малибу и двамата с Шарлийн забързаха заедно към сградата на терминала. Минаха през проверката за сигурност и поеха към екипажния център.

Първият човек, когото Шарлийн видя, бе Джим Никълс, и очите й светнаха.

Животът е поредица от случайности и приятелството й с капитана бе доказателство за това. След един от първите й полети с „Оушънс Еъруейз“, дълго преди Арън да влезе в живота й, Джим беше седнал до нея в бара на един хотел в Сингапур. Никой от тях не смяташе тази среща за любовна авантюра, нещо нормално между пилот и атрактивна стюардеса. Всичко, което правиха тази вечер, бе да водят дълги разговори, които й подействаха терапевтично. Благодарение на Джим и на тази нощ в Сингапур тя не напусна веднага новата си работа като стюардеса. Как щеше да се развие животът й? Вероятно щеше да бъде тъжен, самотен, и никога не би срещнала Арън.

Тя разтърси ръката на Джим и си поприказва с няколко колеги. Брифингът на екипажа бе нещо рутинно и тя се успокои, до голяма степен защото други неща ангажираха мислите й. След брифинга Джим отново се приближи до нея.

— Мина известно време от последния ни полет, Шарлийн.

— Няколко седмици — отвърна тя.

— Изглеждаш щастлива — кимна той към Арън, който говореше с жена от екипажа, която се казваше Джесика Ориго.

Тя се изчерви сияеща.

Джим се ухили, но Шарлийн забеляза, че кръговете под очите му от последния им полет бяха потъмнели. Изглеждаше уморен, загрижен за нещо или за някого. Когато Грег Хафстатър влезе в стаята, Джим насочи вниманието си към него.

Арън приключи разговора с Джесика и се приближи до Шарлийн.

— Слава богу — възкликна той бодро, — радвам се да видя, че отново се усмихваш.

— Както ти казах, бях нервна, защото се заключих на тавана. Сега съм добре.

Той се усмихна с облекчение.

— Всичко ще се оправи, ще видиш.

Типично за Арън, размишляваше Шарлийн. Той винаги смята, че всичко ще се оправи. Само ако можеше и тя да се чувства по този начин.

Макар да бе безупречна, приятелски настроена и усмихната стюардеса, усещането, че не трябва да лети днес продължаваше да нараства, като предвещаващи зловеща буря тъмни облаци.

Но тя имаше работа и нямаше връщане назад.