Джак Ланс
Зона (32)

31
Евакуация

След като Арън извика по високоговорителя „Готови! Готови! Готови!“, в салона се възцари ледена тишина. Той задържа дъха си. Кога ли ще настъпи краят? Как ли ще настъпи?

Страхуваше се да отвори очи. Памела стоеше пред него на пътеката. Студеното й мъртвешки бледо лице беше само на сантиметри от неговото.

В 5:49 ч. „Принцесата на Тихия океан“ се разтресе от зверски сблъсък. Арън имаше чувството, че главата му всеки момент ще се пръсне. После цялото му тяло започна да се тресе от преживения при удара шок. Предпазният колан се бе врязал в кожата му и дробовете му бяха останали без въздух.

Той отвори очи. Сестра му вече не беше там. Черна чанта Самсонайт прелетя през въздуха, удари се в главата на един пътник, седнал срещу Арън, и той клюмна глава. От вътрешността на най-близкото кухненско отделение се прекатури количка, разпиля чаши и чинии, които станаха на парчета и се разхвърчаха по пода. Той с учудване гледаше как чифт очила летят във въздуха като птица. Нямаше представа дали Памела е все още някъде наоколо, но това не го интересуваше. В момента в ума му имаше една-единствена мисъл — оцеляване.

Доколкото можеше да види, всички пътници бяха надянали жълтите си спасителни жилетки и заели подготвителна позиция, подпрели глави в седалките пред тях.

Кошмарът дебнеше навсякъде. Стомахът на Арън се сви на топка. Непрекъснато му се гадеше, колкото и да се мъчеше да преодолее люшкането и клатенето, и сигурно щеше да продължи така, докато „Принцесата“ спре или прозорците се пръснат, или докато фюзелажа се разкъса и самолетът се разпадне. Някак си беше наранил пръста и силната болка го прониза в ръката. Изруга на глас, с което се присъедини към „Хора на пътниците“, които стенеха, пищяха или ругаеха — пълна какофония от мъка, страх и ужас.

Най-накрая като че ли най-страшното беше преминало. Самолетът продължаваше да се тресе и да криволичи, но скоростта бе намалена и вече управляема.

И тогава „Принцесата“ спря.

Арън откопча предпазния си колан и слепешком започна да търси фенерчето си, което, за негово учудване, намери в джоба си. Включи го и се надигна от мястото си, а останалите пътници и членове на екипажа бавно последваха примера му. Арън издърпа дръжката на аварийния изход в секция B със свободната си ръка, но вратата, която водеше навън, не се помръдваше. Струйка топла кръв потече от носа към устата му и той я облиза. Пътници в различни състояния на шок започнаха да се тълпят около него.

Той остави фенерчето на пода и този път дръпна дръжката с двете си ръце, но тя отново отказа да се отвори. На пътеката се трупаха все повече и повече хора. Един по-възрастен мъж, застанал близо до Арън, беше съборен и започна да вика от ужас и болка, когато буквално бе стъпкан от изпадналите в истерия пътници, които се бутаха и блъскаха в теснотията. Никой не се опита да му помогне или да предложи каквато и да било подкрепа. Всеки се интересуваше единствено от своята особа и само най-яките и най-ловките можеха да се надяват да оцелеят. За пореден път Арън се опита да отвори вратата и за пореден път безрезултатно. Като че ли проклетата врата беше закована. Сега пътниците се приближаваха към него, катерейки се по седалките. Дори и в тъмното ясно можеше да прочете страха и ужаса върху лицата им. Няколко души бяха пренебрегнали инструкциите и бяха надули спасителните си жилетки вътре в самолета и сега бяха приклещени в седалките си или блокираха пътеките. Писъците го пронизваха като с месарски нож. Слава богу, мислеше си той, нямаше много жертви, или поне така изглеждаше на пръв поглед.

Арън продължи да дърпа дръжката, но масивната врата не помръдваше. Мара се промъкваше към него през тълпата.

— Чакай, нека ти помогна! — извика му тя и те заедно задърпаха дръжката, но напразно.

Тогава зад тях се появи Джим Никълс. Хората наблизо му направиха път, може би с надежда, може би заради униформата, а може би заради двете.

— Не се отваря — извика му Арън. — Не мога да я накарам да се отвори.

— Виждам — отвърна Джим. — Отмести се настрани. Дай да опитам!

Капитанът започна да дърпа дръжката. Арън усети как подът под краката му се раздвижи, като че ли се намираше на кораб в морето.

Всъщност самолетът наистина напомняше на кораб, който всеки момент щеше да потъне. Нямаше много време. Чак сега осъзна, че никой не беше излязъл навън, нито от този, нито от който и да е друг авариен изход. Нима бяха затворени? Но това беше невъзможно! Той протегна врат.

Точно така. Изглежда всички все още бяха на борда.

„Принцесата“ не искаше да ги пусне. Като че ли самолетът беше прокълнат и бе твърдо решил да завлече всички до един със себе си в подводната си гробница.

Когато през салона премина пронизителен стържещ звук, Арън замръзна. Това несъмнено беше звук от раздиране на метал. Носът на „Принцесата“ се надигна към небето и опашката потъна по-дълбоко в океана. Пътниците падаха с писъци един връз друг.

Като се съвзе от замайването, което за момент го бе връхлетяло, Арън отново хвана дръжката, за да помогне на капитана. Самолетът продължаваше да скърца и да стене, като носът му се надигаше все повече и повече. Пътниците и екипажът стояха, седяха или лежаха в предните три секции. Не се опитваха да обуздаят хаоса. Това не беше по силите на никого.

В този момент се надигнаха одобрителни викове. Арън пусна дръжката, надигна се на пръсти и видя, че най-после хората от секция C можеха да излязат.

Той погледна Джим.

— Да опитаме пак.

Той отново дръпна силно дръжката и нададе вик, когато най-после тежката врата се отвори и евакуационните пързалки се показаха зад нея. Арън вдъхна дълбоко приятния аромат на морския въздух и стисна юмрук. После махна на пътниците.

— Скачайте! Скачайте! — викаше. — Един по един! Запазете спокойствие!

Част от тълпата се подчини на инструктажа само в началото. После, в неистовите си усилия да се измъкнат от обречения самолет, и почти събаряйки Арън и Джим, пътниците скачаха и се мятаха върху спасителната пързалка, която им служеше като носещ се по водата сал. „Дани де Вито“ беше сред първите, скочили от борда. Екипажът бе дал изрично нареждане жените и децата да бъдат евакуирани първи, но на „Дани“ и на останалите типове като него изобщо не им пукаше за някакви си инструкции. Само за секунди 25 души вече се намираха на пързалката, което беше максималният й капацитет.

— Чакайте! Спрете всички! — крещеше Арън.

Джим откачи пързалката от корпуса на самолета. След като я отблъсна с двете си ръце, тя отплува далеч в тъмнината.

— Насам! — викаше някой. — Насам!

Огромен мъж си проправяше с лакти път напред. Беше пилотът на Чесна, сега в качеството си на помощник. Когато издърпа дръжката върху панела на покрива на самолета, един жълт пакет се изръси долу. Беше голям и масивен като самия него и затова трябваше да го хване с двете си ръце. Джим и Арън поеха пакета от мъжа, завлякоха го до вратата и го хвърлиха в океана. На момента се задейства бутилката със сгъстен въздух и превърна жълтия пакет в шестоъгълен спасителен надуваем сал с малка стълба и въже за теглене. Арън бързо я завърза за корпуса.

— Добра работа — извика той на мъжа.

Облекчението и задоволството му нараснаха в момента, в който се изправи на крака. През другите изходи пътниците изскачаха от самолета един след друг. Той видя светлините на три спасителни надуваеми сала, които вече бяха във водата. Наистина доста хора бяха спасени.

После нещо се обърка тотално. Една жена, облечена в черно от глава до пети, се опита да прекрачи в гумената лодка, но се подхлъзна, катурна се във водата и бързо изчезна в дълбините на океана. Пилотът на Чесната не се поколеба. Той се гмурна с главата напред след жената. Когато най-накрая изплува на повърхността, беше обвил ръка около гърдите й, а тя кашляше и плюеше вода. Хората от лодката протегнаха ръце и изтеглиха и двамата на борда.

— Бог да благослови този човек! — каза Арън на Джим.

Все още дузини хора бяха вътре в салона. Сред тях имаше и ранени. Възрастен мъж с бяла брада беше ударен в главата и изглеждаше доста притеснен. Млада блондинка с мъртвобледо лице притискаше ръка към гърдите си. Арън се чудеше дали ръката й е счупена или рамото й е изкълчено.

Възрастна жена, която дишаше тежко, притискаше с две ръце гърдите си — явно страдаше от сърдечна недостатъчност. Арън отиде при нея, за да й помогне.

Внезапно самолетът силно се разтресе и пътниците започнаха да пищят. Арън пусна старата жена и докато вървеше с клатушкане към вратата, блъсна някакъв човек, който нямаше къде да се задържи и всеки момент щеше да падне.

Опашката на самолета потъваше все по-надълбоко, докато предната част на корпуса се издигаше все по-нагоре под натиска на нахлуващата вода. Арън беше застанал до вратата заедно с Джим.

— Връщам се обратно в салона. Още доста хора имат нужда от помощ.

Джим кимна:

— Върви!

Арън си проправяше път сред скупчилото се при изхода множество.

При другите два аварийни изхода в секция C също цареше хаос. Хората се блъскаха един през друг с писъци. Раздаваха се и юмруци. Въпреки всичко пътниците се измъкваха от самолета и скоро всички щяха да бъдат навън.

— Помощ! — чу се глас от тълпата. — Някой да ми помогне, моля ви!

В мъждивата светлина на малкото лампи в салона, които все още работеха, Арън видя няколко жени, които все още седяха със закопчани колани в седалките си. Той си проправи път до тях. Между едно момиче с конска опашка и млада брюнетка, седеше едра по-възрастна жена. От носа й капеше кръв и се стичаше по врата и гърдите й. Погледът й беше замъглен. Младата брюнетка бе извикала за помощ и сега отчаяно махаше към Арън.

— Не мога да изкарам тази жена през изхода — извика му тя, когато той се приближи към тяхната редица. — Прекалено е тежка.

— Аз ще се погрижа — извика в отговор той. Протегна ръка към момичето с конската опашка: — Хайде, застани тук за момент, за да помогна на тази жена.

Тя пое ръката му и покорно се надигна от седалката си.

Арън хвана тежката жена под мишниците и я изправи на крака. Заведе я до най-близкия авариен изход в секция C, като я влачеше заднешком с такава мъка, все едно теглеше безжизнена маса. Брюнетката и момичето го следваха с обезумял от страх поглед.

При вратата Арън трябваше да изчака докато останалите пътници напуснат самолета. Тогава Мишел и Джойс, които ръководеха евакуирането в тази секция, поеха товара от него.

— Веднага щом приключите, скачайте навън — извика той.

Сега вече Арън виждаше ясно секции D и E. Забеляза, че там вече нямаше хора.

Беше тихо. Сега, когато почти всички бяха напуснали „Принцесата“, нямаше и писъци. След внезапната тишина салонът напомняше повече гроб, отколкото останки от някогашен величествен самолет. Колко време точно бе минало от момента, в който вратата се отвори и евакуацията започна, не можеше точно да прецени. Навярно не повече от две минути, макар да му се струваше цяла вечност.

Арън погледна часовника си: 5:53.

Чу как водата се плиска някъде в задната част на самолета, което говореше за пробив в корпуса. На смъртно ранения Боинг 747 не му оставаше много живот.

Когато се връщаше назад, той видя бликащата срещу него вода. Арън започна да търси пробива, но не успя да определи точно мястото. Стоеше до глезените във водата, която драстично се покачваше. Нахлуваше срещу него с такава сила, че той едва успяваше да пази равновесие. Какъв ли не багаж плуваше около него: торбички от безмитните магазини, дипломатически куфарчета, палта, обувки, мокри детски играчки и сред всичко това… първото мъртво тяло. Беше тялото на мъж, което се носеше с лице към пода по пътеката, докато в един момент ръката му се приклещи в една от седалките. Тялото се изви настрани и кракът му се заклещи под друга седалка. Водата заливаше безжизнения труп.

Арън се огледа и усети, че се е втренчил в друг човек, намерил смъртта в седалката си. Седеше с отворена уста, а невиждащите му вече очи бяха запечатили безкрайното му отчаяние.

— Сър! — извика Арън, напълно наясно, че това беше безсмислено. — Сър!

Мъжът лежеше безмълвен.

Арън не беше способен да направи вече нищо, за да му помогне, а и не можеше да остане където беше.

Мислите му се върнаха към Шарлийн. Въпреки че не я бе видял, беше убеден, че не е напуснала самолета. Това не беше нищо друго, освен дълбоко скрито инстинктивно чувство, но тя трябваше да е някъде тук, а времето му да я намери бързо отлиташе.

Напълно отчаян, той се обърна и зашляпа обратно през прииждащата вода. Видя до вратата Джим Никълс, който внимателно помагаше на ранена жена, чиято ръка изглеждаше счупена, да се прехвърли в закрепения на корпуса спасителен сал. Както изглеждаше, тя беше последният пътник от самолета. В рамките на три минути всички останали вече бяха евакуирани. На борда бяха останали само няколко души от екипажа.

Навън, в океана, светлините, които се показваха и скриваха заедно с вълните, сочеха къде се намират спасителните лодки. Мъжете в тях гребяха с пълна сила, само и само да се отдалечат максимално от „Принцесата на Тихия океан“. В момента, в който потънеше, тя щеше да повлече със себе си всеки, който се намираше близо до водата. Точно като „Титаник“.

С нахлуването на водата при опашката носът на самолета се издигаше все повече и повече. Към момента по-голямата част от централното тяло също беше под вода. Арън и Джим трябваше да се мъчат да се закрепят поради големия наклон.

Последните членове от екипажа скачаха през най-близкия изход. Грег Хафстатър и Бен Райт ги последваха. Беше останала само още една спасителна лодка, която бързо бе привързана към „Принцесата“.

— Следващият си ти, Арън — извика му Джим.

Арън погледна капитана си:

— Къде е Шарлийн?

Джим го погледна с недоумение:

— Какво искаш да кажеш? Там е някъде, навън — посочи светлините на спасителните лодки в океана.

Арън поклати глава. Не, тя не беше напускала самолета. Бе сигурен в това повече от всичко на света.

— Ти видя ли я да напуска? — провикна се той към Джим.

Пътниците в последната спасителна лодка започнаха да пищят. Малката им лодка, привързана с въже към „Принцесата“, беше подхвърлена толкова нависоко, че повали неколцина от тях точно в момента, когато ужасният стържещ звук от раздиран метал проглуши тъпанчетата им.

— Всемогъщи Господи! Исусе Христе! Арън, нямаме никакво време! — изрева Джим. — Самолетът се разпада и всеки миг лодката ще се преобърне! Скачай! Това е заповед!

Арън погледна Джим, после пътниците в лодката. На фона на стенанията на самолета взе решение.

Здраво сграбчи Джим за раменете и го бутна в спасителната лодка. Хванат неподготвен, Джим Никълс падна по гръб на дъното. Преди да успее да се изправи на колене, Арън вече беше развързал въжето.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя Джим.

Арън не отговори. Тласна лодката и тя отплува надалече от орисания самолет.

Джим продължаваше да крещи:

— Арън! Не може да постъпваш така! Арън!

Арън изгледа отдалечаващата се лодка, после пое дълбоко въздух, обърна се и се вмъкна обратно в самолета.

 

 

Опита се да използва професионалните си умения и да запази спокойствие. Реши да не напуска самолета без Шарлийн. Не можеше дори да си помисли да я остави, за да бъде погълната от Тихия океан и да потъне в дълбините му.

Но къде да я търси? Беше гледал почти навсякъде. Със сигурност не беше нито на долния, нито на горния етаж. Той бе претърсил щателно тези участъци.

И все пак трябваше да е някъде.

Беше 5:55 ч. и „Принцесата“ се потапяше бавно под вълните. Водата, която нахлуваше от опашката, беше стигнала до глезените му, като влачеше със себе си още три мъртви тела. Две от тях бяха на жени, които сякаш бяха прегазени. Третото беше на мъж в жълта спасителна жилетка, все още седящ в седалката си със закопчан предпазен колан. На борда имаше само мъртъвци. Той беше единственият жив.

Дали е мъртва?

Не, сърцето му подсказваше, че е жива, но умът му говореше друго. Не би могла да изчезне безследно, а и не би останала вътре доброволно.

Сърцето на Арън препускаше лудо. Това не можеше да е истина. Не и неговата Шарлийн!

Къде да я търси?

Трябваше да запази искрицата надежда, дори и за съвсем кратко, докато солената морска вода не я загаси завинаги.

— Ще продължа да я търся докато…

Докато какво? — попита се на глас. Докато неговият самолет изчезне под вълните на океана ли?

Да, отговори той на собствения си въпрос. Без Шарлийн не си струваше да живее. Освен това боингът все още се носеше по водата и докато продължаваше това, искрицата надежда продължаваше да гори. Арън се придвижваше бавно, газейки до колене във водата, далеч от аварийните изходи. Имаше чувството, че се изкачва по стръмен склон. По-нататък, близо до носа на „Принцесата“, беше сухо. Това обаче нямаше да е задълго. Стигна първа класа, където нямаше нито живи, нито мъртви. И все пак провери всеки божи ред, тоалетните и малкото кухненско помещение. Когато щателната му проверка не даде никакъв резултат, тихо изруга.

Наистина не знаеше къде още да търси. Чудеше се дали ще има време да погледне още веднъж долу. Водата се надигаше все повече и повече и той се чувстваше като попаднал на малък остров корабокрушенец, който всеки момент щеше да бъде залят от свирепа вълна.

Значи, все пак беше сгрешил. Не всичко бе завършило добре. Всъщност, всичко беше станало възможно най-зле. Той беше изгубил и двете жени, които обичаше, и скоро щеше да отиде при тях, където и да се намираха те.

Трябваше да побърза, за да се добере до първия авариен изход и ако е възможно да доплува до най-близката спасителна лодка. Ако дотогава „Принцесата“ не потънеше, можеше да го завлече със себе си. В 5:58 той тръгна към изхода, където по-рано стояха заедно с Джим. Изведнъж чу звук, от който го побиха тръпки. Не беше звук от огъване или разкъсване на метал. Беше животински звук, нещо като вълчи вой — някакво постепенно усилващо се ръмжене.

Какво, за бога, беше това чудо? Каквото и да беше, опъна нервите му до крайна степен и продължи около 30 секунди, преди да замре в далечината. Беше последвано от ръмженето на Боинг 747–400, докато краят на опашката му влечеше „Принцесата“ все по-надълбоко в океана. Не остана още много, помисли той.

След настъпилата тишина Арън чу друг звук. Наподобяваше рев на огромно животно, но той не виждаше нищо. Каквото и да беше това същество, което издаваше тези смразяващи звуци, то се изкачваше по стълбите към горния етаж.

Арън реши да не напуска „Принцесата“. Трябваше да открие източника на това странно явление, какъвто и да беше той. Можеше само да се моли, че това ще му помогне да се добере до Шарлийн. По време на този полет се бяха случили неща, които не би могъл да разгадае през целия си живот. Но тези звуци бяха истински и той трябваше да ги следва.

Това бе единственият коз, който оставаше да изиграе.

Арън изкачи първите няколко стълби и звукът отслабна. На стълбището беше тъмно като в рог. Той се поколеба.

Водата се плискаше в краката му и ако се окажеше, че целта, която преследва, беше само илюзия, това щеше да е равносилно на самоубийство. Дори и да откриеше Шарлийн на горния етаж, как, за бога, щяха да оцелеят?

Няма значение, продължавам.

В бизнес класата не беше толкова тъмно. Отнякъде идваше светлина, но не видя никого — нито мъж, нито жена, нито звяр.

Носът на самолета се издигна още повече. За да се задържи прав, той трябваше да се хване за дръжката на седалката. За миг, като върната назад филмова лента, му мина налудничавата мисъл, че по някакъв магически начин уредите в пилотската кабина са поправени, че всички системи са активирани и че „Принцесата“ се издига над океана, както птицата Феникс се ражда от пепелта.

Арън изгуби и последния лъч надежда в момента, в който чу нещо като експлозия откъм носа на самолета. Все пак, макар и накуцвайки, се запъти натам. Тогава чу силни удари на кратки интервали, точно като от метална топка за събаряне на стени. После всичко утихна.

Стигна до вратата на пилотската кабина, но тя беше затворена и доста повредена, като че ли е била атакувана от разярен бик. Бикът със сигурност обаче не я бе заключил, но сега нямаше значение. Това, което го озадачаваше, беше защо пилотите щяха да си правят труда да заключват вратата зад себе си, при положение че те бяха напуснали пилотската кабина веднага след спирането на самолета.

Арън натисна 1 на електронната ключалка. После натисна ENTER. Би трябвало в пилотската кабина да прозвучи звуков сигнал. Ако Шарлийн беше вътре, тя можеше да отвори вратата. Ако приемем, че беше в състояние да го направи.

Когато не чу отговор от другата страна на вратата, той чукна аварийния код 345 и отново натисна ENTER. Ако системата все още беше в изправност, в рамките на 30 секунди вратата трябваше да се отвори автоматично. Закъснителното време даваше възможност на пилотите да отменят кода и да задържат вратата затворена. Това бяха най-дългите 30 секунди в живота на Арън.

Закъснителното време изтече, но нищо не се случи. Това можеше да означава една от общо двете възможности: или системата беше отказала, което бе напълно възможно и правдоподобно, или вътре имаше някой, който съзнателно държеше вратата заключена. Добре, но Шарлийн никога не би…

— Арън — чу той да го вика един немощен глас.

Той рязко обърна глава.

До него, срещу стената, седеше Памела Дрейк. Тя протегна разложената си ръка и докато говореше, от подутите й напукани устни се стичаше вода.

— Помогни ми! — промълви тя с тънък немощен глас.

Арън беше замръзнал.

— Няма да ме изоставиш, нали? — умоляваше го тя. — Не мога да живея тук. Моля те, помогни ми!

От устата й продължаваше да тече вода. Тръпки полазиха цялото му тяло. Беше толкова поразен, че не можеше да продума.

— Аз те чаках — продължаваше Памела. — Мислех, че ще дойдеш, но ти не дойде.

Той хвърли бърз поглед към вратата на пилотската кабина. Изведнъж всички колебания, че Шарлийн можеше да е вътре, се стопиха.

За него тя единствена имаше значение. Видението до него просто се опитваше да го отклони от намерението му.

— Шарлийн! — извика той.

Отговор не последва.

— Шарлийн! — извика отново той, този път по-високо.

Изчака, но отговор не последва.

— Аз ще те взема със себе си. Ще взема и двама ви — изръмжа Памела.

Сега тя звучеше различно, като пленен вълк. С ъгъла на окото си Арън си помисли, че фигурата се надига, но набра смелост и не я погледна.

Секундите се нижеха. Една. Още една. И още една. Страхът и ужасът го парализираха.

— Остави ме на мира! Остави ме на мира, по дяволите! — извика един глас зад вратата.

Това беше Шарлийн.

Вълна на облекчение премина през тялото му, оставяйки го напълно смаян.

— Шарлийн? Вътре ли си? Ти ли си наистина? — викаше той. — Отвори! Аз съм, Арън!

Тя не реагира. Дали не бе в състояние? Ранена ли беше? Дали нещо не я спираше, както Памела се опитваше да спре него?

Той започна да блъска по затворената врата, разтресе дръжката и започна да насилва металната платка, която ги разделяше.

— Не мога да отворя вратата от тази страна. Трябва ти да я отвориш, Шарлийн!

Ако час по-скоро тя не отвореше вратата, щяха да останат разделени, докато се удавят. Вратата си оставаше затворена.

— Отвори вратата, за бога! Ако можеш, отвори я, Шарлийн! — крещеше и удряше с юмруци по металната вратата напълно безсилен.

Веднъж заключена, вратата на пилотската кабина нямаше да се помръдне дори и със стенобойна машина.

Не чу никакъв звук отвътре. Облекчението му се смени със страх. Със смъртен страх.

Страхът го парализира. Завладяха го мисли за смъртта. За неговата собствена смърт… и за нейната. Беше направил всичко по силите си, но това го бе довело до задънена улица. Боинг 747 щеше да бъде неговият гроб. Ще бъде погребан заедно с Шарлийн и с Нещото, което изглеждаше като сестра му.

Времето минаваше. Той продължаваше да стои там като парализиран.

После някъде отвътре в него се надигна един последен вик — вик на абсолютно отчаяние и тотална безизходица.

— Отвори, Шарлийн! Побързай! Нямаме много време!

Отново заблъска по вратата с юмруци и отново претърпя провал. Щом до момента не беше опитала да отвори вратата, значи наистина нямаше възможност да го направи. Може би изобщо нямаше да успее да я отвори.

В какво ли състояние се намираше? Какво ли бе преживяла?

Секундите се нижеха безмилостно. Дълги, мъчителни секунди.

Тогава Арън чу ръмжене до себе си.

„Памела“ — помисли си той.

Това, което се случи после, беше прекалено поразително, за да може да бъде асимилирано.

Нещо, но не той, започна да блъска по вратата на пилотската кабина с нечовешка сила, докато тя не увисна изкривена на пантите и зейна отворена.

Арън очакваше, че Памела или нещото, което приличаше на нея, ще потроши всичките му кости.

Опита да се промъкне през изкорубената рамка на вратата. И какво друго му оставаше да направи? Беше оставен на благоволението на Злото, което се намираше на борда на „Принцесата“, но той беше тук заради Шарлийн и искаше да я вземе в прегръдката си, дори и това да се окажеше танцът на смъртта. Арън прекрачи прага и я видя.

Той видя също така и надвисналата над главата му брадва.