Джак Ланс
Зона (18)

17
„Заето“

Беше 4:10 ч. сутринта. Сабрина реши да се поразтъпче. Стана и тръгна полека по пътеката. Мислите й се върнаха към майка й, Патриша Лабатон, която години наред бе затворена в дом за психично болни. Сестра й Сюзън бе приела факта, че майка им никога нямаше да напусне дома, но Сабрина не можеше да се примири с тази ужасна участ. Това донякъде бе и причината да запише психология.

В един, иначе съвсем обикновен горещ летен ден, Патриша Лабатон бе блъсната от кола, докато пресичаше улицата. Впоследствие се бе излекувала от физическите травми, причинени от катастрофата, но не и от душевните. Според лекуващия й лекар умът й щеше да остане увреден завинаги. Тя бе започнала да чува гласове. Тези гласове я караха да прави неща, каквито преди инцидента бяха немислими. Странното беше, че в миналото, много преди катастрофата, майка й говореше неща, които нямаше как да знае. Ако например Сабрина изгубеше нещо, тя й казваше къде може да го намери. Освен това винаги знаеше кога Сабрина ще й се обади. Патриша дори предсказа, че Сюзън ще се премести да живее в Австралия, далеч преди дъщеря й изобщо да има идея за подобно нещо.

Сабрина бе споделила тези неща с лекаря на майка си, който с насмешка бе окачествил тези странности като „незаслужаващи обсъждане“. Когато обаче Сабрина реши да се порови по-надълбоко в парапсихологията, пред нея се отвори един нов свят. Всичко това се върна в ума й, след като чу разказа на Евелин.

Огледа се плахо наоколо, като че ли се притесняваше да не би някой да долови мислите за майка й. Очите й срещнаха погледа на около четирийсетгодишен плешив мъж, който старателно я изучаваше. Да не би да беше обект на сексуалните му фантазии? Тя ненавиждаше такива мъже. После видя огромна жена, която се тътреше по отсрещната пътека. Беше я забелязала и преди. Дебеланата се оглеждаше наоколо, видимо обезпокоена.

— Джеръд? Джеръд! — започна да вика толкова силно, че привлече вниманието на всички.

Когато русата стюардеса се насочи към нея, тя започна да жестикулира разпалено. Някакъв смътен спомен се промъкна в ума на Сабрина. Отначало не можа да определи какво точно означаваше, но изведнъж й просветна напълно.

Реши да поговори с жената. Най-краткият път до отсрещната пътека беше през главната кухня и тя тръгна натам. Когато приближи до жената, при нея вече бяха две стюардеси.

— Да, напълно сериозно — изкрещя на русата стюардеса дебеланата. — Разбира се, че говоря сериозно! Да не би да си мислите, че съм ненормална? Той тръгна преди половин час, за бога!

— Джеръд е слабичкият мъж, нали? — изтърси Сабрина.

Жената се извъртя към нея.

— Да, точно така. Къде е той? Знаете ли къде е?

— Мисля, че влезе в тоалетната.

Докато жената я гледаше втренчено, Сабрина си върна лентата назад. Беше забелязала мършавия мъж да минава покрай нея, забързан към тоалетните. По изражението на лицето му ставаше ясно, че изпитва неотложна нужда да се облекчи. Тогава беше мярнала за пръв път и дебелата жена.

Това се случи точно когато Каси започна да издава онези странни звуци, наклонена към облегалката и втренчила поглед в гърба на същия този мъж. След това момичето с конската опашка изпадна в странно отчаяние. Ако не беше Каси, Сабрина изобщо нямаше да забележи Джеръд. Нямаше навика да проследява непознати в самолета, особено пък онези, които бързаха за тоалетната. Но не помнеше да бе видяла мъжа да излиза от тоалетната. Всъщност, защо трябваше да помни подобно нещо?

Обяснение липсваше, но едно беше ясно — Джеръд не се беше върнал на мястото си.

— В коя? — изръмжа жена му.

— Какво? — попита Сабрина. — Не ви разбрах.

— В коя тоалетна?

— Хм…

Сабрина се замисли.

— Мисля, че в една от тези две тук — посочи с ръка тоалетните, чувствайки се неудобно, че се е превърнала в център на внимание за тази дебела настойчива жена и за трите стюардеси. Накъдето и да погледнеше, виждаше проточените вратове на пътници, които се мъчеха да видят какво става.

На табелката над дръжката на тоалетната отляво зеленият надпис сочеше „СВОБОДНО“. Сабрина се учуди, когато дебеланата рязко дръпна вратата. Може би си мислеше, че мъжът й се крие вътре?

След това жената започна да блъска по вратата на другата тоалетна, на чийто дисплей беше изписано „ЗАЕТО“.

— Джеръд! — нагло изкрещя тя, без да направи и най-малък опит да контролира гласа си. — Джеръд, отвори! Аз съм! Филис! Отваряй!

Сабрина се изкушаваше да й каже, че се държи като напълно откачена, но се въздържа.

От тоалетната, на която пишеше „ЗАЕТО“, не последва никакъв отговор.

Филис хвърли още един озадачен поглед първо към Сабрина, а после и към русата стюардеса, която не бе продумала и думичка, откакто Сабрина беше отишла при тях. Тя просто стоеше там и гледаше. Преди някоя от другите две стюардеси да може да се намеси, жената заблъска по вратата отново.

— Джеръд! Там ли си? Кажи нещо!

Само тишината отвърна на настойчивата й молба. Филис гледаше някъде през русата стюардеса.

— Отвори! — заповяда тя с тон на разярен ротен старшина.

Русата стюардеса нито показваше интерес, нито проявяваше инициатива. Същото се отнасяше и за двете й колежки. Те се съобразяваха с нея, която явно беше по-старша.

— Отвори веднага! — крещеше Филис.

Сабрина отвори уста, за да каже нещо, но каквото и да беше то, преглътна думите си.

Каси бе привлякла вниманието й.

Момичето беше станало от мястото си. Стюардесите проследиха погледа й и също видяха Каси. Бе застанала на пътеката. Лицето й бе сгърчено в гримаса, а ръцете свити в юмруци. За момент тя й напомни за нейния котарак Тоби, който баща й подари когато беше малко момиченце. Тоби беше мило животинче, освен когато го водеха на ветеринар. Там той започваше да съска заплашително, да извива гръб, да показва нокти и нищо не бе в състояние да го успокои.

Евелин също беше станала и се мъчеше да придума Каси да се върне обратно на мястото си.

— Отвори! — изкрещя Филис отново, извисявайки се с целия си внушителен ръст.

Всички погледи бяха приковани в Сабрина. Тя се обърна и отново погледна вратата на тоалетната, над която неумолимо стоеше червеният надпис „ЗАЕТО“. Дали слабичкият мъж беше вътре?

Ако беше там, какво ли му се бе случило?