Джак Ланс
Зона (4)

3
Пътниците

Вечерта слънцето избледня над Лос Анджелис и жегата стана по-поносима. Неподвижният въздух, обаче, наситен с дим от керосин и други токсични газове, остана влажен и лепкав. Таксита, маршрутки, автобуси, лимузини и коли оставяха сиви следи по изсушения асфалт извън терминала на „Оушънс Еъруейз“.

Вътре се образуваха дълги опашки пред всяко от трите отворени гишета. Процедурата по чекирането вървеше бавно, тъй като бе необходимо куфарите да се проверяват един по един, преди да поемат по транспортната лента към товарния док. През подобен процес на проверка преминаваше и ръчният багаж. Служителите по сигурността зорко следяха за всеки, който им се струваше, че се държи подозрително. Днес се появи проблем заради един от последните пристигнали пътници. Името му беше Джо Тримейн.

Висок метър и 58, Джо беше малък човек, изтърпял през живота си безброй пренебрежителни прякори: лилипут, дребосък, джудже, хобит и малчо — да спрем дотук.

Единственото голямо нещо в него бе устата му, и той го използваше, за да компенсира дребния си ръст. Голямата му уста му осигури първата му работа като помощник закупчик, където говореше цял ден по телефона и никой не виждаше малкия му ръст. По-късно се премести в телемаркетинга — друга работа, в която също беше успешен. Години по-късно, след като Джо стартира свой собствен процъфтяващ бизнес, той започна да получава това, което винаги му убягваше: уважение. Днес повече от двеста човека работеха за него.

Служителят в бюрото за инспекция на багажа обаче беше безразличен.

— Бихте ли отворили куфара си пред мен, господине? — попита той Тримейн.

Джо, облечен в кафяв костюм, с подходяща кафява вратовръзка, се почувства обиден от това, което прие като надменен тон на „шапкарите“ — така наричаше всички служители по сигурността. С гневен жест отвори куфара, а служителят започна да рови в личните му вещи.

Мразеше униформените от сигурността по летищата, откакто един от тях бе конфискувал ножа му за рязане на хартия. Това беше само сувенир, за бога. Тогава бе изпуснал нервите си и, според него, с основание. Копелетата нямаха право да ровят из вещите му.

Възмущението на Джо скочи до тавана, когато длъжностното лице, с непроницаемо изражение, продължи да рови в зеления му куфар Самсонайт. Той дръпна ципа на тоалетната чанта на Джо, извади черните му боксерки навън и заопипва за скрити отделения във вътрешността.

— Не можете да го намерите ли? — попита Джо.

Служителят погледна нагоре.

— Извинете, сър?

— Това, което търсите. Трябва да търсите нещо конкретно, в противен случай нямаше да правите това. Какъв ви е проблемът?

Невъзмутим, мъжът в синята униформа продължи проверката на куфара.

— Исусе Христе! — избухна Джо. — Нямам цял ден. Трябва да хвана самолета!

Все едно говореше на стената отсреща. Офицерът по сигурността продължаваше проверката.

— За къде пътувате, господине? — попита той, като погледна нагоре.

— Сидни — изсъска през зъби Джо.

— Бизнес или за удоволствие?

„Не си бъркай носа, където не ти е работата!“ — изкушаваше се да му изкрещи Джо и усети как гърбът му пламва от втренчените погледи на останалите пътници, но вместо това, като се стараеше да запази спокойствието на гласа си, отвърна:

— Аз съм бизнесмен, така че пътувам по бизнес.

„Да правя пари и с данъците си да ти плащам шибаната заплата, задник такъв!“ — беше на върха на езика му, но той се възпря.

— Какъв бизнес? — попита спокойно униформеният.

— Длъжен ли съм да ви кажа това? — Джо стисна юмруци. Този човек сериозно му лазеше по нервите.

— Сам ли подредихте куфара си?

— Да.

— И никой друг не го е пипал?

— Никой. С изключение на вас. И го пипахте достатъчно дълго…

Лицето на служителя се разтегна в ехидна усмивка, като на ловджийско куче, подушило ранена плячка.

— Господине, мога да ви създам доста неприятности, ако исках. Мога да направя всичко толкова сложно, че да изпуснете полета си. Е, какво искате?

— Не бих искал. — Джо почти се изплю. Очите му светнаха. Дори за миг не се усъмни, че униформеният го тормози за удоволствие.

— Какъв е проблемът, сър? — попита служителят.

Двама негови колеги ги наблюдаваха. Джо чу кашлица зад гърба си — другите хора от опашката ставаха нетърпеливи.

Джо пое дълбоко дъх. Трябваше да се постарае да не се ядосва. Имаше важна работа в Сидни. Трябваше да стигне до Австралия. Нямаше да позволи в Лос Анджелис да го провали някой, който е станал сутринта със задника нагоре. Джо успя да лепне изкуствена усмивка на лицето си.

— Нямам проблем, сър.

Сините очи на служителя го пронизаха за миг, преди да блъсне куфара обратно към него. Най-сетне можеше да продължи. Бе успял да запази хладнокръвие, въпреки несправедливата провокация на униформения.

Но когато стигна зоната за изчакване, погледна надолу към дясната си ръка и забеляза кръв по дланта си. В гнева си беше забил нокти в плътта.

Очевидно не бе успял да овладее нервите си достатъчно добре.

 

 

Филис Кърби седеше здраво приклещена в седалката. Седнал до нея, Джеръд Кърби имаше повече място за движение от жена си, само поради разликата в теглото им от около шейсет килограма. Той беше като строен, пъргав катамаран, докато тя приличаше на тежкотоварен речен шлеп.

Не можеше и да мечтае да изрече на глас това сравнение, разбира се; тя не понасяше хората, които коментираха теглото й. Джеръд отдавна се бе научил внимателно да обмисля всяка дума, която казваше пред нея. Горчивият опит го беше научил, че сблъсъкът с речната баржа може да причини значителни щети.

Всеки път, когато започнеше диета, Филис твърдеше, че метаболизмът й е нарушен. Независимо от нискокалоричните й ястия той само я правел по-голяма и по-тежка. Джеръд сериозно се съмняваше дали наистина метаболизмът бе оформил тази страховита грамада през последните години. Често я улавяше да си прави „леки закуски“ във всеки час от деня, докато уж беше на диета, а подозираше, че напада хладилника още по-сериозно, когато той е далеч от дома. Но с времето се бе научил да не коментира всичко това.

— Взе ли ми книгата? — попита го тя.

— Да, скъпа — отвърна той покорно.

Напрегнатата й фигура ясно сочеше, че тя иска доказателство. В отговор Джеръд отвори ръчната чанта, която бе сложил в краката си, и извади последния роман на Даниел Стийл. Размаха го победоносно, сякаш очакваше награда.

— Виж! Нали ти казах?

Дълбокото ръмжене, което излезе от гърлото на Филис, показа удовлетворение. Джеръд познаваше всичките й звуци и значението на всеки един от тях. Знаеше кога да действа внимателно и кога му е разрешено да й възрази.

Приятелите му понякога го молеха да им разкрие тайната на брака си. Това беше въпрос, който със сигурност е имал отговор, когато бе коленичил пред олтара до нея. Сега, двайсет години по-късно, тя бе просто жена, с която беше свикнал. Нищо повече, нищо по-малко.

Опитваше се да не забелязва, че от стройна тръстика се бе превърнала в широко дъбово дърво. И обикновено успяваше. Беше се примирил с внезапните смени на настроенията й, точно както приемаше променливостта на времето. Понякога валеше, понякога грееше слънце. Какво да направи човек?

— Мразя летенето — изгъргори тя.

Сега, когато се бе успокоила за книгата си, тя се премести към следващата точка в списъка си от жалби.

— Ще имаме много време в Австралия — каза той с приятен, точно премерен глас.

— Разбира се — отговори тя без ентусиазъм. — Но първо да преживеем тези дванайсет часа на раздрънкания самолет. Задникът вече ме боли, а още дори не сме в самолета.

Беше изкушен да отбележи, че именно Филис бе тази, която избра дестинацията. Винаги тя решаваше къде ще прекарват годишния си отпуск. Двете седмици в Австралия, които бяха резервирали, му струваха майка си и баща си. Ако той избираше, плановете им за пътувания щяха да бъдат далеч по-семпли и по-евтини. Но това беше положението. Нямаше никакво желание да слуша с часове оплакванията й за неудобствата, докато летят над Тихия океан, но успя да се сдържи.

За добро или за лошо, Филис беше животът му. Той нямаше друг живот. Понякога мечтаеше да може да върне часовника назад и да застане отново с нея пред олтара. Само че този път, когато викарият попита тържествено: „Взимате ли тази жена в добро и зло…“, Джеръд ще се обърне и ще хукне по пътеката — колкото може по-бързо и по-далече от нея.

Това обаче бяха само химери, илюзии и нищо повече. За съжаление времето продължаваше да върви с неумолима жестокост по правата си линия, по пътя към неизбежните си дестинации, винаги напред.

Точно като полет със самолет.

327-те пътници за полет 582 пристигаха един по един и влизаха в зоната за изчакване, оградена от стъклени прегради. Големите прозорци около следващата станция за сигурност, с монитор, който показваше местоназначението за Сидни и информацията за полета, предоставяше изглед на белия корпус на самолета — „Принцесата на Тихия океан“ — паркиран в края на ръкава.

Чакалнята беше пълна с мъже, жени и деца от всички цветове и възрасти. Сред тях беше двойка на средна възраст — посивял мъж в карирана синя риза и жена с къса коса, изпъстрена от сиви и бели кичури. За тях това пътуване до Сидни бе мечтаната ваканция, чакана с години. За мъжа с широките рамене и атрактивната руса млада жена до него Австралия беше техният меден месец. Азиатското семейство — съпруг, съпруга и двете им момчета — отиваха да посетят родата си.

Когато чуха повикването за качване на борда, Евелин Хукс — здрава мускулеста жена, която според приятелите и враговете си беше непоклатима „Лейди-дракон“ — погледна нагоре.

— Най-после ни пускат в самолета — каза тя на осиновената си дъщеря Каси, седнала до нея.

Каси беше на четиринайсет — стройна, дори кльощава за възрастта си. Дългата й тъмнокестенява коса бе вързана на опашка. Тя и майка й заеха местата си в един от последните редове в зоната за изчакване. Евелин я държеше неотлъчно под око. Не само че това щеше да бъде първият полет на Каси, но и за първи път от две години тя напускаше околностите на Шугър Крийк — квартал, който постепенно бе станал познато място за нея. Евелин се молеше да нямат никакви проблеми.

Пътниците бяха поканени да се качат. Най-напред тези за бизнес класа, следвани от родители с бебета и малки деца, и всички, които се нуждаят от помощ. Евелин и Каси чакаха реда си все още седнали. Обикновено Евелин не беше нервна преди полет, но този път усещаше необяснимо безпокойство. Когато служителят обяви, че всички останали вече може да се качват, Евелин стана и взе чантата си.

— Да вървим — кимна тя на Каси.

Каси бавно се изправи на крака. Евелин я хвана за ръката и я поведе. Каси се огледа уплашено, сякаш търсеше пролука, през която да се измъкне. Евелин стегна пръсти около тънката й китка. С Каси никога не знаеше какво да очаква.

Преди да стигнат гишето, където двама служители на „Оушънс Еъруейз“ проверяваха билетите, един мъж в униформа приближи до тях, а очите му не се откъсваха от Каси.

— Млада госпожице — обърна се той към нея, — ще дойдете ли с мен, моля?

Каси се втренчи в него с поглед, като че ли току-що я бе уловил с ръка в кутията с бисквити.

— Аз съм майка й — намеси се Евелин спокойно. — Ако имате някакви въпроси към дъщеря ми, аз ще ви отговоря.

Мъжът кимна.

— В такъв случай ще ви помоля да дойдете с мен!

Той посочи към другото гише, леко встрани от опашката на пътниците. Зад него стояха други двама мъже в униформа. Ако бяха нарочени за допълнителна проверка, трябва да са имали сигнал за нещо съмнително. Макар Евелин да бе привикнала към такава обработка, все още се чувстваше наскърбена. Те излязоха от опашката.

Едър охранител с плешива глава пристъпи напред.

— Каква е вашата туристическа дестинация? — попита той. Извисяваше се над нея и тя се усети притисната от проницателния му поглед.

— Сидни — отговори.

— По работа или за удоволствие?

— И двете — обясни Евелин, — дъщеря ми и аз ще присъстваме на изложба на минерали. Но се надяваме и да пътуваме из страната.

— Може ли да видя документите ви, моля?

Евелин му подаде паспорта си и идентификационната карта на Каси.

— Тя е моя осиновена дъщеря — добави жената, преди служителят да попита.

Надяваше се, че мъжът няма да я принуждава да му разкаже историята на целия си живот. Ако го направеше, щеше да ги забави доста време. Усети любопитните погледи на останалите пътници зад гърба си.

— Колко дълго ще останете в Австралия?

— Една седмица.

— И каква е вашата дестинация след това?

— Обратно у дома, в Лос Анджелис. Имаме двупосочни билети. Искате ли да ги видите?

— Ако това не е проблем.

Евелин му показа своите билети за обратния полет.

— Един момент, моля — каза той.

Подаде документите на двамата мъже зад бюрото, които няколко минути проверяваха валидността на паспорта й и картата на Каси. Струваше й се, че цяла вечност се убеждаваха, че Евелин Хукс и осиновената й дъщеря няма какво да крият.

Този път, докато чакаха, Каси мълчеше. Слава богу, че не направи скандал. Това беше последното нещо, което Евелин искаше точно сега — друга ужасна сцена.

Най-сетне плешивият махна. Документите им бяха проверени, те тръгнаха по пътеката и се качиха в самолета. Местата им бяха разположени в средната част на ред 31, седалки D и E.

Докато Евелин прибираше чантата си в багажното над седалката, тя временно блокира пътеката за стюардесата с дълга руса коса, която търпеливо я изчака. Евелин се отдръпна, като й позволи да продължи пътя си. Стюардесата мина край тях, но хвърли на Каси странен поглед, наподобяващ този на служителя по сигурността преди няколко минути в терминала.

„Дано да има спокойствие най-накрая“ — помисли Евелин, настроението й вече бе доста кисело.

Тя зае мястото си.

— Седни, Каси — каза тихо, като дръпна ръката на дъщеря си, принуждавайки я да седне в седалката.

Каси се загледа втренчено напред, без да обръща внимание на нищо. Стискаше устни и не издаде нито звук.

Евелин се отпусна, без да каже дума повече. Съседка от другата страна на място F бе красива млада жена с дълга до раменете кестенява коса. Последното място в техния ред, седалка G, остана незаето.

Евелин бе подготвена за дългия полет. Тя мълчаливо се помоли Каси да бъде спокойна през следващите дванайсет часа, все пак пътуването бе дълго.

— Всичко е наред. Аз съм тук — пошепна Евелин на дъщеря си. Стисна успокояващо ръката й, но това нямаше желания ефект.

Каси започна да се оглежда скришом наоколо — как изглеждат пътниците, как подреждат ръчния си багаж и как заемат местата си. Изглеждаше уплашена, вкаменена.

Евелин въздъхна. Какво имаше този път?

 

 

Шарлийн направи бърза проверка дали някой от пътниците се нуждаеше от помощта й, когато внушителната жена блокира пътеката. Младото момиче, застанало зад нея, вероятно дъщеря й, изведнъж се обърна и докосна Шарлийн.

Момичето прехапа устните си и промърмори нещо, което Шарлийн не можа да разбере. Смяташе да я попита какво казва, но се отказа.

Майката, която също не бе чула дъщеря си, се обърна настрани да направи място на Шарлийн да мине. Шарлийн задържа погледа си върху момичето, докато майката я гледаше навъсено, като й показваше недоволството си.

Въпреки че на Шарлийн това се стори странно, тя реши да не обръща повече внимание. Една пътничка по пътеката изглеждаше така, сякаш търсеше помощ. Беше нисичка, сравнително набита жена, с дълга черна рокля, доста широка, като че ли беше на монахиня или прикриваше пораженията на средната възраст. Поне това беше първото впечатление на Шарлийн. Жената очевидно бе твърде ниска, за да може да качи ръчния си багаж.

Шарлийн отиде до нея.

— Може ли да ви помогна, госпожо? — предложи й тя.

Жената присви устните си.

— Благодаря ви, имам нужда — каза тя с тънко, напевно гласче.

Шарлийн не можеше да види очите й. Бяха скрити зад огромни очила с катраненочерни стъкла.