Джак Ланс
Зона (13)

12
Джеръд

Джеръд Кърби седеше видимо неудобно на място номер 28А, приклещен между прозореца и жена си Филис. Ръцете й бяха меки и увиснали. Тя бе проснала едната си ръка върху дръжката на седалката на мъжа си, а другата — върху дръжката на седалката на съседа й от другата страна — дългокос младеж, облечен в джинси и тъмносиня тениска, с когото си бяха разменили само няколко думи. Всъщност през целия полет до момента единственият път, когато Филис се обади, бе, за да се оплаче от малките порции гадна храна, която й бяха поднесли. Фактът, че на абсолютно всички пътници бяха сервирали същите порции и същата храна, изобщо не я интересуваше. Джеръд се бе съгласил с нея по инерция, независимо че той нямаше от какво да се оплаква. Знаеше, че няма смисъл да я дразни. Нямаше хладилник, който тя можеше да щурмува, а освен това тези порции бяха един вид нискокалорична диета, за която един квалифициран диетолог би я оскубал яко.

Джеръд бе наясно повече от който и да било друг, че апетитът на жена му е огромен и неутолим. Веднъж, стараейки се да вникне в смисъла на религиите, той бе прочел, че според източната философия — Будизма — източникът на човешките страдания се корени в желанието. И тъй като будистите са просветени, те се отричат от светската „храна“ и затова не познават страданието.

„Будизмът — често си мислеше Джеръд, — би предложил идеалното решение за Филис. Вълчият й апетит надвиваше желанието й да свали 100 кила, а тя май трябваше да свали точно толкова.“

Рано сутринта на този нов ден Джеръд чувстваше въпиеща нужда от просветление. Сега жалкото му съществуване го караше да се чувства далеч по-нещастен от всеки друг път. Турбуленцията, която се бе появила преди около час, бе разтресла и събудила него и останалите пътници. В този момент почувства непреодолима нужда да се облекчи. Когато друсането попрестана, той започна да се двоуми дали да стане от седалката си и да отиде до една от тоалетните, за да изпразни мехура си.

Най-голямото предизвикателство за това обаче беше, че щеше да се наложи да обезпокои жена си.

Да се надигне от мястото си, за да му направи път да мине, би коствало херкулесови усилия от нейна страна. Той вече си представяше отровния поглед, с който щеше да го погледне, само защото я моли да се помръдне заради него. Трябваше да мине и покрай приветливия и приятелски настроен младеж, който бе останал буден и след като турбуленцията бе отслабнала. Джеръд бе убеден, че момчето с удоволствие ще стане, за да му направи път. Единствената човешка барикада между него и тоалетната беше Филис.

Препълненият му мехур вече му причиняваше нетърпима болка и той нямаше друг изход, освен да предприеме „акция тоалетна“.

Когато Джеръд хвърли подозрителен поглед към жена си, забеляза, че очите й са затворени и бе задрямала. Това никак не беше добре. Сега вече тя сериозно щеше да му се вбеси, което от своя страна щеше да повлече куп неприятности, които на всяка цена искаше да избегне.

Имаше, разбира се, и един допълнителен фактор, който той ненавиждаше, а именно изнервящите малки и тесни тоалетни в самолетите. Къщата му в Санта Моника разполагаше с просторни помещения с повече врати. Той пръв призна, че страда от клаустрофобия. Слава богу, изглеждаше, че Филис приема тази негова слабост и независимо че не се отнасяше с особено съчувствие, поне не му го натякваше непрекъснато.

Джеръд се приготви да приеме предизвикателството, опитвайки се да стане от мястото си. Той се хвана здраво с две ръце за облегалката на седалката пред него, изправи се и застана приведен под клетките на багажното отделение.

Покрай него мина русокосата стюардеса. Той се обърна и я проследи с поглед, докато изчезна в кухненското отделение зад двете тоалетни. След малко тя се появи отново и се отправи към задната част на самолета.

Превиващ се от болка, той забеляза, че и двете тоалетни бяха свободни. Едната от тях му предлагаше неописуемо облекчение. Тази мисъл му причини още по-голяма болка и още по-голяма нужда да се освободи. Той седна обратно и се помъчи да мисли за приятни неща, като например за хубавото си минало, когато ходеше за риба на брега на едно от бисерните планински езера на Юта. Често пътуваше до там с приятелите си, за да избяга от ежедневните грижи и робския си живот с Филис. Тези риболовни излети бяха единственото удоволствие, което тя му позволяваше. Затова и те се бяха превърнали в негово убежище, в спасителен остров от злощастния му живот.

Спомняйки си езерата на Юта, го връхлетя и мисълта за вода, а мисълта за вода провокира още по-силна болка в мехура му.

Той силно напрягаше ума си, за да открие някакъв друг път, по който да се добере до тоалетната, но напразно. Естеството на работата му не провокираше развитие на въображението. Той бе повишен и сега оглавяваше счетоводния отдел на „Дейвисън Електрикъл Системс“ — титла, която звучеше далеч по-помпозно, отколкото работата заслужаваше, имайки предвид, че целият счетоводен отдел се състоеше от негова милост и едно току-що излязло от гимназията хлапе, което беше некомпетентно, но излизаше евтино, а това беше всичко, което интересуваше шефа на Джеръд.

На всичкото отгоре Джеръд нямаше основание да се гордее с плодовете на своята потентност. Миналата пролет осемнайсетгодишният му син Закари бе казал на родителите си, че го привличат момчета — нещо, което Джеръд не можеше да асимилира. Той по никакъв начин не успяваше да проумее как един мъж може да предпочете сексуалните услуги на друг мъж. Фактът, че можеха да го сметнат за старомоден, изобщо не го вълнуваше.

Освен, може би, ако този мъж имаше само една друга алтернатива — брак с жена като Филис.

Не, това не му харесваше. Филис бе доста толерантна, когато синът им излезе от килера, но в това нямаше нищо странно. Закари винаги е бил за нея най-милото на света и бе живо доказателство за това, че Филис е способна да обича някой друг, но не и Джеръд.

Най-тежък беше денят, когато Закари им представи приятеля си Боби. Боби носеше сребърни обеци и Джеръд забеляза, че на лявата си ръка бе татуирал нещо, което приличаше на змия или на дракон. Джеръд не бе сигурен какво точно беше, но бе сигурен, че му се обърнаха червата.

„Какво съм направил, че да заслужа това?“ — мислеше си той през цялото време. Сега, на борда на този самолет, продължаваше да си задава същия въпрос. Това до такава степен го натъжаваше, че болката в мехура му го притискаше все повече и повече.

Размишленията му не довеждаха доникъде. Нима нямаше нищо, за което да си спомни с удоволствие?

И тогава изплува образът на Мирабел. Той никога не я бе забравял и никога не искаше да я забрави. През последните години все по-често и по-често се сблъскваше с нея в онзи душевен трезор, скрит някъде дълбоко в съзнанието, където човек грижливо пази най-скъпи образи и спомени.

Преди повече от две десетилетия, когато все още беше млад и сравнително привлекателен мъж, той имаше връзка с две жени. Мирабел бе красива, с топли замечтани очи и дълги стройни крака и той беше безумно влюбен в нея. Тя също го обичаше, но беше озадачена и наранена от липсата му на желание за обвързаност. Един ден му каза, че се мести във Финикс и му постави ултиматум: или да тръгне с нея, или да я забрави.

Джеръд току-що си бе намерил работа в „Дейвисън Електрикъл Системс“ и не бе склонен да послуша сърцето си. Нуждата му за сигурност надви любовния му копнеж, или поне така си мислеше тогава. Как е възможно да е бил толкова глупав? Той беше останал в Лос Анджелис и в крайна сметка се ожени за другата си приятелка. Нищо друго не се бе променило чак толкова, освен че Филис заприлича на надут балон и стана кисела като забравено дни наред на кухненската маса мляко.

Той все още работеше за „Дейвисън“ и все още живееше с Филис.

Ако в онзи ден, когато Мирабел го помоли да я последва, бе направил различен избор, животът му със сигурност щеше да протече различно и без съмнение по-добре.

Как ли живееше сега? — за пореден път се питаше той. На кого ли бе подарила сърцето си? Как ли вървяха работите при нея? Не би и могъл да знае, защото откакто тя напусна Лос Анджелис, не я бе потърсил нито веднъж.

За сметка на това мислеше за нея често, което винаги го натъжаваше.

Сега, обаче, той вече не можеше да издържа на болезнените спазмите в мехура си.

Нямайки представа за мъките, които изпитва мъжът й, Филис издаде шумен и противен звук. Младият мъж, който седеше до нея, я изгледа подозрително, после срещна втренчения поглед на Джеръд и извърна лицето си с погнуса. Джеръд сви рамене. „Да, ето за какво чудо съм женен“ — говореха недвусмислените му жестове.

Без да иска Филис го ръгна в ребрата с лакътя си. Тя хъркаше силно като дъскорезница, като при това примляскваше шумно.

— Филис — изсъска той.

Готвеше се да я събуди. Осъзнаваше, че това ще му коства нерви, но просто нямаше избор. Болката бе станала нетърпима. Тя изфъфли нещо несвързано, но все още не се събуждаше. Мехурът на Джеръд бе на път да се пръсне. Той трябваше да се добере до тоалетната, без значение как щеше да реагира Филис.

— Скъпа?

Тя продължаваше да спи като в несвяст. Той я побутна лекичко. Тя изсумтя и обърна към него тройната си брадичка.

— Филис! — каза той по-високо.

Ръмженето, примляскването и боботенето спряха. Тя го погледна с изцъклени очи.

— Какво има?

Джеръд бе шокиран, като осъзна, че не знае какво да каже. Сега, след като вече я бе събудил, просто не можеше да намери думи. Изразът на лицето на жена му се смени. Веждите й се навъсиха и искри от гняв блеснаха в очите й. Той беше наясно, че колкото повече се колебаеше, толкова по-яростна щеше да става Филис. Тя го гледаше като бясно куче, готово всеки момент да го захапе.

— Трябва да изляза! — най-после каза Джеръд.

— От къв зор?

— Трябва да отида до тоалетната!

— Мили боже! Не можеш ли да постискаш? — изсъска тя като змия.

Първо нарушение!^[1]

— Не! Много отдавна ми се ходи, наистина.

— Ти и скапаният ти мехур…

Второ нарушение!

От тялото й се разнасяше миризма на развалени яйца. За пореден път Джеръд се размечта за живот без нея. Представи си как вратата на аварийния изход се отваря и тя изхвърча от самолета и от живота му. За жалост това нямаше да се случи. Това, което в момента имаше значение, обаче, да се отвори една друга врата — тази на тоалетната. Защо жена му трябваше да го измъчва? Не можеше ли да разбере болката му?

За момент той си спомни, че някъде бе чел за някакъв опасен паяк. Женският беше по-едър от мъжкия и го убиваше след съвкупление. Едно ужилване и той отиваше в историята. За Джеръд това беше милостив край.

В този ред на мисли Филис почти го бе убила. Още много отдавна, когато току-що се бяха оженили, той започна да се проклина, затова че не бе тръгнал с Мирабел за Финикс. Той и Филис бяха излезли да вечерят в един китайски ресторант, чието име Джеръд никога нямаше да забрави — Hae Chang BBQ. Филис искаше и двамата да си поръчат миди. Той се постара да я убеди, че не само не обича миди и е алергичен, но и лекарите го бяха предупредили никога да не се докосва до тях. Тя му каза да престане с подобни детинщини и Джеръд поръча мидите. Последва кошмарна нощ. Той се будеше многократно, повръщаше му се, задушаваше се и ужасно го сърбеше цялото тяло. Всичко пред очите му бе станало черно: противно мръсно черно. Години наред сънуваше кошмари, свързани с това преживяване. Когато се събуди в интензивното отделение, му казаха, че вследствие на силен анафилактичен шок е получил остър сърдечен блокаж. Лекарите му бяха казали, че за няколко минути пулсът му бил спрял, през което време е бил в клинична смърт. Всичко това — благодарение на Филис.

До ден-днешен тя нито веднъж не му се извини.

— Хайде, стани — каза й, вече по-настоятелно.

Той беше наясно, че тонът му предполагаше неприятности, но спешната нужда да се облекчи го накара да се откаже от обичайната си предпазливост.

Филис му хвърли пълен с насмешка поглед. След няколко секунди тишина, която като че ли продължи часове, тя най-накрая предприе маневра за повдигане на масивното си туловище. Силно пръхтейки, тя сграбчи облегалката на седалката пред нея с такава липса на финес, че пътникът, седнал отпред, започна да скимти разтревожено.

Младежът до Филис се втренчи в нея като парализиран, след което изведнъж скочи и застана до седалката си на пътеката. Тя застана пред него, а той отстъпи няколко крачки назад.

— Благодаря, скъпа — кимна Джеръд.

— Хайде, побързай и приключвай с това!

Трето нарушение — ВЪН!

Най-накрая пътеката беше чиста. Джеръд забърза към най-близката тоалетна и изчезна вътре. Докато разтваряше ципа си, се притесняваше за сублимния момент, когато ще осъзнае, че е закъснял и че нямаше да успее да спре „потопа“.

Когато най-после се освободи от товара си и болката стихна, той изви назад глава и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

И тогава, с крайчеца на окото си, мярна някакъв образ в огледалото. Зад него стоеше черна фигура — по-огромна от Филис.

Сърцето му щеше да се пръсне. Извърна се. Нямаше никого. Беше сам.

Ледени тръпки полазиха по гърба му. Нямаше никакво обяснение какво се случва.

Обърна се отново към огледалото, но не видя нищо друго, освен собственото си бледо и уплашено лице.

Урината, която бе останала, блокира мехура му, причинявайки топли болезнени спазми в долната част на корема му. Дишайки тежко, най-накрая Джеръд успя да изцеди и последната струйка.

Внезапно температурата в тоалетната спадна драстично. „Трябва да се махна оттук“ — помисли си той.

Вратата не помръдваше. Колко тъпо! Разбира се, че бе заключил. Той хвана алуминиевия плъзгач и дръпна резето. Вратата отказваше да се отвори.

Напълно объркан, той започна да дърпа напред-назад резето, въртейки ключалката, но безрезултатно. Оставаше си заключен вътре.

Джеръд трепереше от студ. Да не би климатичната инсталация да се е повредила?

Завладяха го налудничави мисли, че това е дело на Филис, която е решила по този начин да се отърве от него или поне да му отмъсти затова, че бе нарушил спокойствието й. Тя бе способна да го остави да изгние в тоалетната на самолета.

Беше толкова глупаво, както халюцинациите му за мъжа в огледалото.

Само че това не беше мъж! Това не беше човек! Той огледа предпазливо малкото пространство. В огледалото в него се взираше единствено ужасеното му отражение.

Джеръд започна да удря по вратата, но силите му го бяха напуснали. Вече го връхлиташе клаустрофобията му, която започваше да го парализира. Беше заключен в тази малка кабинка и за него това бе неописуем върхов кошмар.

— Помогнете ми! Заключен съм! — крещеше той, но гласът му приличаше по-скоро на грачене. Нямаше как някой да го чуе. Той не можеше да крещи. Гласните му струни бяха заключени, точно както вратата.

— Заключен съм вътре! Помощ! Моля, помогнете!

Това беше само дрезгав шепот, жалостив и тих зов за помощ.

Макар в кабинката да ставаше все по-студено, Джеръд започна да се поти. Не му достигаше въздух и имаше усещането, че някой или нещо го е стиснало за гърлото.

Беше напълно наясно, че се случва нещо невъобразимо. Не беше възможно да не се отвори вратата. Просто не беше възможно! Същото се отнасяше и до ледената температура. Невъзможно! Просто и елементарно.

Може би останалите триста пътника да са вече много далече оттук? Може би всички от другата страна на тази врата вече са мъртви? Това беше поредната налудничава мисъл, която се промъкваше в главата му.

Джеръд изпитваше мъчителна липса на въздух. Той стенеше и скимтеше. Нищо не се случваше и никой не идваше да му помогне.

Погледна още веднъж в огледалото.

Огромната черна фигура се бе появила зад него отново. Бе се навела над него, почти готова да го погълне, като кръвожадна акула.

Джеръд направи пореден опит да извика, но издаде само слаби тънки звуци, същите, които издаваше, след като беше ял мидите в Hae Chang BBQ.