Джак Ланс
Зона (7)

6
Зад вратата

Тя беше в „Таперуер“ стаята. По рафтовете на стените имаше безброй наредени в редици многоцветни купи, чайници и тигани. Мебелировката в сумрачното помещение се състоеше единствено от една маса и няколко стола. Пред единствения прозорец бе спусната завеса.

Изведнъж подът и стените започнаха да се клатят като че ли имаше земетресение. Купите и кутиите на „Таперуер“ падаха от полиците и се въргаляха около нея. Изпаднала в паника, като обезумяла търсеше спасителен изход. Какво, за бога, се случваше? Умът й търсеше адекватен отговор. Тялото й бе сковано. Обзе я паника. Тогава тя забеляза вратата и дочу глухи удари откъм външната страна.

Имаше усещането, че от другата страна се намира як бик, който непрекъснато напъва вратата и я блъска с огромната си глава.

Помещението продължаваше да се тресе. Съдовете на „Таперуер“ се търкаляха и хвърчаха във всички посоки. Най-ужасното обаче продължаваше да бъде тази врата, по която се блъскаше с нечовешка сила. Тя се тътреше назад с единствената мисъл да заеме позиция на ембрион. В един момент, след поредния ужасяващ сблъсък, ключалката поддаде и вратата се отвори.

Това, което видя зад вратата, беше черен мрак. Нищо друго. Ни човек, ни звяр, ни каквато и да било следа от натиск. Нищо, което очите биха могли да видят.

Обаче веднага усети с цялото си същество, че вече не беше сама.

„Те са тук!“ — осъзна и тази мисъл буквално я парализира. Започна да трепери като лист.

Преди крясъкът да успее да излезе от гърлото й, тя вече не беше в същото помещение. Беше някъде другаде.

Лежеше по гръб на някакво легло, на борда на „Принцесата на Тихия океан“. Усети капки пот по веждите си в момента, в който се опитваше да се огледа наоколо. Дали наистина беше изкрещяла, питаше се и веднага си отговори положително. Усещаше болки в гърлото си.

Все още трепереше, но самолетът също се тресеше. Очевидно бяха навлезли в зона на силна турбуленция. Дочу виковете на други хора и шумове, които напомняха слаби експлозии. „Какво, по дяволите, се случва?“ — недоумяваше тя.

Шарлийн хвана лайстната на леглото с едната си ръка и отвори ципа на брезента с другата. Напипа малкото си джобно фенерче. Предпазливо подаде глава и видя колегите си, които също като нея се бяха събудили от силната турбуленция и недоумяваха какво се случва. Ники и Александра я гледаха тревожно.

Шарлийн хвърли бърз поглед надолу и мерна главата на Рей Джейкъбстън. Дали беше чул викът й? Очевидно не, щом като не поглеждаше към нея.

— Милостиви боже! Тресе яко — каза Ники с явно безпокойство. — Не съм изпитвала подобен ужас!

Шарлийн кимна в знак на съгласие. Нейната основна тревога бе да не изхвърчи от леглото.

В този момент по уредбата прозвуча гласът на Джим Никълс:

— Дами и господа! Говори вашият командир. Навлязохме в зона на силна турбуленция. Скоро ще излезем от нея. Извинявам се за причиненото безпокойство. С цел вашата лична безопасност и безопасността на тези около вас, моля останете по местата си със затегнати колани до следващи инструкции.

След това той се изключи.

— Да вярваме, че е прав — рече Ники. — И най-вече за това, че скоро ще излезем от този ужас.

Шарлийн си мислеше за Арън, когото не бе видяла в леглото му. Дали все още имаше работа? Тя хвърли поглед наоколо.

— Ще отида да видя как са пътниците — обясни на колегите си.

— На твое място бих изчакала, докато нещата се поуспокоят — предупреди я Ники.

Ники бе сладко девойче, все още чувствайки се щастлива с детската си любов — Раул, чието име навяваше асоциация за черен расов мачо с бронзова кожа. Ники беше скромно момиче и за разлика от Александра не говореше много, включително и за Раул, така че Шарлийн само можеше да предполага как изглежда той. Тя се възхищаваше на Ники, просто защото младата жена бе мила, дискретна, грациозна и никога не създаваше каквито и да било проблеми. Шарлийн често си мислеше какво ли не би дала да притежава тези нейни качества.

Трябваше да признае, че предложението на Ники беше разумно. Тази силна турбуленция обаче, придружена с ужасяващите кошмари, я караше да се чувства в малкото си леговище точно толкова притисната, както се чувстваше в малката таванска стаичка у дома си — като в капан, като заложник на тъмнината. Трябваше да излезе навън.

— Сигурно си права — кимна тя, — само че за всеки случай ще отида да проверя.

Изключи джобното фенерче, намъкна се някак в униформеното си сако и се плъзна от леглото на земята. Стараейки се да пази равновесие, тръгна надолу по стълбите, много предпазливо си проби път между леглата и кабината, след което спря в задната част на туристическия салон.

Чуваше шепота на множество гласове и се стараеше да разбере кои от пътниците най-много имаха нужда от успокоение. Някои наистина се нуждаеха от това. Неколцина, свикнали с честите полети, безспорно бяха преживявали подобна степен на турбуленция, но не можеше да си представи какво изпитваха новаците. Тя дочу бебешки плач, но като цяло бе доста учудена, че пътниците бяха сравнително спокойни. „Сигурно са на автопилот“, размишляваше тя, доста уплашена, за да се обади.

Шарлийн реши да потърси Арън, независимо от непрестанното друсане и клатене, което затрудняваше придвижването й. Смело се втурна напред, като се опираше на пътническите облегалки.

Самолетът ръмжеше от тежката ситуация, която го бе връхлетяла. Тя непрекъснато чуваше шум от падащи предмети, като ехо от далечна оръдейна стрелба.

В пътническия салон беше тъмно. Много тъмно. Пътниците бяха просто сенки. Повечето от мониторите за развлекателни програми бяха празни.

Тя се страхуваше от тъмнината. Нейният терапевт, д-р Ноел Ричардсън, бе определил този неин панически страх като никтофобия — нещо доста сериозно, според него, което се заканва да я победи. Според Шарлийн тези страхове бяха безпочвени, но това й заключение не означаваше нищо. Д-р Ричардсън обясни, че това е душевно състояние, което засяга и деца, и възрастни и че всъщност тя не се страхува толкова от тъмнината, колкото от това, което се крие под маската на мрака.

Неговата диагноза беше удивително точна. Шарлийн ясно осъзнаваше това. След всичките тези години, тя все още не можеше да спи на тъмно. Дори изобщо не можеше да спи без своето джобно фенерче. На Арън му бе нужно известно време, за да свикне с тази нейна странност. Независимо че спяха заедно вече девет седмици, той изобщо не можеше да предположи колко дълбок бе нейният страх от тъмнината и какви образи извикваше във въображението й мракът.

Какво толкова страшно предизвикваше у нея тъмнината, той само можеше да гадае. Какво толкова я тревожеше? Единственият отговор, който Арън намираше за логичен, беше ужасът, който Тод Бауър й бе причинил. Впрочем, д-р Ричардсън бе направил същото заключение. Да, но тази връзка бе приключила преди години.

Арън бе направил всичко, за да й покаже, че я разбира и й съчувства. Тяхната любов беше нова любов, те бяха на нещо като меден месец — период, в който много често слабостите на партньора не ти правят особено впечатление. Колко дълго обаче щеше да бъде в състояние да понася с такова търпение този неин страх, който дълбоко в себе си намираше за детински? Кога ли щяха да започнат упреците?

Той все още нямаше представа за другите страхове, които тя трябваше да понася, онези, които нямаха общо с баща й и с бившия й приятел. Ако му споделеше за тях, това можеше да доведе до края на многообещаващата им връзка. Тя познаваше достатъчно добре Арън, за да предположи как би реагирал, ако му кажеше истината и нищо друго освен истината, но не искаше да разруши удоволствието, което изпитваха от това да бъдат заедно.

Така че пазеше мълчание относно страховете си, доколкото силите й позволяваха. Никога не бе му споделяла каква беше първопричината за нейната никтофобия.

Жестоката турбуленция продължаваше да тормози самолета, караше го да се накланя и да се тресе, като че ли се бореше за живота си. Това че Шарлийн не се бе свила от страх в ъгъла, тресяща се от ужас, че ще се разбият, също се дължеше на д-р Ноел Ричардсън. „Намери смелост да живееш отново!“ беше неговото мото, което й бе посветил и на което се базираше планът за нейното лечение. В края на краищата, това й даде импулс да се кандидатира за авиослужител, следвайки стъпките на своята майка — нещо, което преди не бе имала куража да стори.

Шарлийн си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Дихателни упражнения. Част от плодовете на терапевтичните й сеанси.

„Не си затормозявай мозъка с прекалено много мислене. Нищо не е реално. Всичко е просто плод на безпочвена тревожност.“

Може би това са част от поредните старовремски поговорки на доктора, но все пак те й помагаха да се поуспокои в ситуации като тази.

Тя бавно се придвижваше напред, докато не стигна до мястото на онова момиче, което я бе докоснало по време на качването на борда и й бе смотолевило нещо. Детето бе приковало поглед в нея и я гледаше втренчено.

Шарлийн се поколеба, очаквайки момичето да каже нещо, но тя бе затворила плътно пребледнелите си устни, решена да запази мълчание.

Шарлийн й кимна и продължи напред, преплитайки крака. Самолетът се клатушкаше и тресеше.