Джак Ланс
Зона (31)

30
Приводняване

В 5:47 ч. Джим Никълс видя края на света.

На няколко мили пред него — там, където щеше да се наложи да приводни 747 — видя ръба на нещо, което изглеждаше черно… небитие.

Той все още виждаше океана в сребърната светлина на луната, чак до ръба на…

… каквото и да беше това. В него не проникваше късче светлина и то се простираше толкова надалече и нашироко, колкото виждаха очите. Нямаше никакъв начин да бъде избегнато.

Първата мисъл на Джим беше, че си е изгубил ума и заедно с него всякаква представа за реалността. Какво се криеше там в мрака? Имаше ли изобщо нещо?

Мъчеше се да открие отговора. Може би беше просто дебел слой мъгла. Никаква мъгла обаче не можеше да създаде илюзията, че е стигнал края на света, както древните мореплаватели, които са вярвали, че земята е плоска и че ако отплуват много далече в Атлантическия океан, неизбежно ще паднат от ръба в… какво?

„Какво, за бога, е това?“ — чудеше се Джим и продължаваше да се взира съсредоточено напред.

Той се носеше плавно на височина 90 метра. Беше предвидил да задържи самолета във въздуха най-много в продължение на две минути. Дотогава обаче те можеха да бъдат погълнати от огромното отвратително нещо, което лежеше неподвижно отпред.

Съществуваше само един начин да не бъдат погълнати. Той трябваше да се приводни, и то веднага! Трябваше да блъсне 747 във водата и майната им на последиците.

Джим прекрасно знаеше какви щяха да бъдат последиците от това. Ако самолетът докоснеше водата с носа надолу при тази скорост, щеше да се разбие на парчета. Повечето от пътниците ще бъдат убити.

Ако този мрак вещаеше неизбежна смърт за всички, то приводняването сега беше по-добрият вариант. Тогава поне някои от пътниците и екипажа можеха да оцелеят.

Изведнъж той проумя защо мислеше за това сега. Заради обещанието, което беше дал на Шарлийн Тийър в онази далечна нощ, някъде в Азия, когато тя му бе споделила, че е изгубила майка си в самолетна катастрофа.

„Ще те закарам у дома невредима, Шарлийн.“

Беше постъпил твърде емоционално, но това бе в малките часове на нощта и беше ударил няколко питиета. Той не искаше да мисли за това обещание сега, нито за многото други обещания, дадени на хора, които някога му бяха скъпи. Едно нещо обаче бе сигурно — тази вечер той нямаше да може да закара Шарлийн у дома невредима!

Какво да направи? Как да постъпи? Пот изби по челото му.

Джоди мълчеше. Дали тя или който или каквото и да беше това в действителност, не го чакаше в недрата на черната тъмнина, към която самолетът бързо се приближаваше?

Той не можеше да действа. Мозъкът му отказваше. Знаеше, че трябва да направи нещо, че трябва да се приводни, и то веднага, но не беше в състояние. Ако предприемеше това, щеше да убие пътниците и екипажа, точно както бе предрекла Джоди.

Грег и Бен мълчаха. Джим хвърли подозрителен поглед към Грег и забеляза втория си пилот, който по принцип не беше от приказливите, да гледа втренчено напред с широко отворени очи. Седнал зад него, Бен изглежда шепнеше някаква молитва и през прозореца на пилотската кабина също виждаше само онова, което се задаваше срещу тях.

Но Грег и Бен не виждаха небитието. По някаква причина Джим бе убеден в това.

Той провери радиоалтиметъра^[1]. В момента „Принцесата“ се носеше плавно над Тихия океан на височина 50 метра.

Джим реши да не се приводнява. Не и в този момент. Ако единствения начин да избегне този смразяващ кръвта мрак беше безразсъдно да блъсне самолета в океана и евентуално да погуби всички, нямаше как да го приеме. Ако трябваше да загине той самият, така да бъде. Не можеше да си позволи да поеме отговорността за смъртта на неговите пътници, поверили му живота си. Може би беше стигнал края на Този свят и сега не оставаше нищо друго, освен да открие какво се намираше зад това, което винаги знаеше, че е границата с реалността.

Всичко, което се бе случило от турбуленцията насам, бяха само части от пъзел, водещи ги към тази дестинация.

— Знам, че можеш да го направиш, Джим — прозвуча дрезгавия глас на Грег. — Направи го!

До последния момент Грег оставаше верен на себе си и на колегите си пилоти.

Площта, която се разстилаше пред тях — по-черна и от самата нощ — придоби още по-големи размери.

„Елате при нас!“ — извика Джоди.

В каквото и мрачно подземие да бе изчезнала, сега тя се беше върнала и гласът й звучеше по-злокобно от всякога. Джим бе напълно убеден, без капчица съмнение, че този път той не беше чул гласа й само в съзнанието си. Тя беше отправила думите си високо и ясно към всички в кабината, може би защото всички вече бяха ужасно близо до мястото, което бе нейното ниво на съществуване.

Изпадайки в паника, Джим една не заби носа на самолета.

— Млъквай, кучко! — изкрещя той инстинктивно, учудвайки повече самия себе си, отколкото колегите си. Това обаче беше вик на облекчение.

Джоди не отговори.

— Ти си сатана! — изкрещя Джим.

Ако това беше вярно, както разумът му подсказваше, те бяха пред прага на ада.

— Джим! — извика Бен зад гърба му. — Стегни се! Ти трябва да си наясно, за бога!

Грег продължаваше да мълчи. Гледаше го тотално объркан от избухването му и загрижен за състоянието му в тези последни минути преди приводняването, но Джим не забеляза това.

Той вече не виждаше нищо друго, освен по-тъмна от най-тъмната безкрайност пред него, която сега вече беше много близо. Бе сигурен, че нито Бен, нито Грег можеха да я видят. Ако това беше така, значи не бяха чули и Джоди.

Тогава това означаваше, че мъртвата му съпруга говореше само на него. И…

Твърде късно. Изведнъж непрогледната тъмнина обгърна него и самолета. Беше преминал там.

В този момент Джим помисли, че се намира в ада.

„Къде си, Джоди? Джоди, къде си, по дяволите?“

За момент той нито я виждаше, нито я чуваше и направи единственото нещо, на което бе способен. Може би Бен му го беше внушил с последните думи, които му каза след избухването му.

Той започна да се моли.

— Мили Боже, помогни ни! — мърмореше Джим. — Изведи ни от ада, милостиви Боже! Спаси ни, Господи!

Провери алтиметъра отново. „Принцесата“ вече не беше във въздуха.

— Това беше, момчета — каза той със стисната челюст.

Часът беше 5:49.

Опашката на 747 закачи нещо твърдо и рамките на прозорците на пилотската кабина леко се разтресоха. Корпусът на самолета се плъзна по повърхността на нещото, което се намираше отдолу.

Тогава като че ли всичко се случи изведнъж. „Принцесата“ се разтресе и рязко забави ход. Джим чу силно трещене, като артилерийска стрелба, но нямаше никакво време да търси откъде идваше. Трябваше да държи възможно най-стегнато щурвала, за да предотврати бясното завъртане на самолета наляво или надясно и евентуално пълното му преобръщане.

„Трябва да запазя тази щайга цяла“ — отчаяно си мислеше.

— Пристигнахме — изръмжа той. — Пристигнахме където ни искахте!

Не се обръщаше към Грег или към Бен. Но кои бяха те? Джоди? „Принцесата“? Нямаше да се учуди особено, ако бяха едно и също. Сега вече абсолютно нищо не можеше да го учуди.

— Помогни ни, Господи! Моля те, помогни ни! — викаше той.

„Принцесата“ продължи бесния си път, като се клатеше и тресеше. Джим се пристегна с ремъците, очаквайки всеки момент крилата да се ударят в нещо и да се откъснат.

Водата се плискаше върху прозорците, като че ли навън валеше проливен дъжд.

„Това Тихия океан ли беше?“ — питаше се Джим. — Нима океанът се простираше и зад края на света?

Странно, но Джим забелязваше и най-малките детайли в уредите, лампите и цифрите по пулта за управление и контролните панели. Грег седеше до него, стиснал бедрата си в поза за аварийно кацане. Скоростта падна рязко и бе въпрос на секунди 747 да спре окончателно.

Изведнъж в пилотската кабина настъпи мрак, като че ли някаква огромна вълна беше заляла самолета и го беше погребала. Джим изкрещя. След ужасяващо разтрисане самолетът замръзна на място.

Джим примигна. Все още беше жив. Грег и Бен също.

Той се отказа от управлението и с увиснала челюст погледна колегите си.

— Тръгвайте! — извика им той. — Хайде, вървете!

Тримата пилоти бързо разкопчаха предпазните си колани.

Бен отвори вратата на пилотската кабина и излезе пръв, следван от Грег.

Джим се затича след тях, но на прага се поколеба.

Въпреки непредвидимото, което ги очакваше, той не можеше да не огледа за последен път мястото, което му бе служило предано толкова години наред.

Знаеше, че това беше неговият последен полет.

Още по-мъчителна бе мисълта, че никога повече няма да види дъщерите си.

Къде беше довел всичките тези хора от самолета? Дали поне бяха живи?

Погледна през страничния прозорец и за свое удивление съзря греещата луна. Видя и сребристи вълни. Съвсем не бе очаквал това, но то не го успокои. За него подобни картини вече не бяха доказателство, че се намираха в света, който познаваше.

Нямаше значение. Засега трябваше да направи всичко възможно оцелелите да бъдат изведени извън борда. Много скоро водата щеше да нахлуе вътре и самолетът ще започне да потъва. Нямаше време да стои и да бездейства.

Трябваше да видят какво имаше извън „Принцесата“.

В 5:51 той напусна пилотската кабина и се затича след Грег и Бен. Бизнес класата беше пуста. По негово нареждане пътниците бяха преместени в долния салон.

В бързината Джим мина покрай Шарлийн, без да забележи, че тя лежи в безсъзнание зад завесата на кухненското отделение, затисната от една количка.

Тримата пилоти изтичаха надолу по стълбите, попадайки в ръцете на всеобщата недружелюбна паника.

Пътниците се бяха струпали на пътеките, напирайки да напуснат самолета. Водени от инстинкта си за самосъхранение, мъже и жени се бутаха и блъскаха в отчаяно паническо бягство. Един мъж замахна с юмрук и удари в челюстта друг мъж, който се свлече на пода в полусъзнание.

Независимо от хаоса, който цареше, Джим беше доволен, виждайки колко много хора са оцелели. На пръв поглед не видя жертви, освен припадналия мъж.

И въпреки всичко главата му се поизбистри. Мислите му за Джоди и за края на света се поотдалечиха. Усещаше, че мозъкът му се съживява отново.

И тогава ужасът ги връхлетя с пълна сила.