Джак Ланс
Зона (23)

22
В тъмното

Тялото на Каси се изви като пружина, после изведнъж се отпусна. Брадичката й увисна, клепачите й натежаха, ръцете й увиснаха надолу.

— Какво беше това? — задъхано попита Сабрина. — Какво, за бога, имаше предвид тя?

— Това ме разби! — промърмори Евелин. — Каси? Скъпа?

Шарлийн не беше в състояние да говори. В гърлото й бе заседнала бучка.

— Каси? — почти извика Евелин, но момичето отново се правеше, че не чува нищо.

Хладината зад гърба на Шарлийн изчезна, точно както се бе случило на стълбите и в кухненското отделение.

Сабрина се протегна през Евелин, по-близо до Шарлийн.

— За какво ставаше въпрос? Имаш ли изобщо някаква представа?

Усещането, че бе преследвана от някаква необяснима сила, нарастваше. Но нима можеше да каже нещо на глас? И дори да го каже, кой щеше да й повярва? Арън сигурно щеше да се ядоса и вероятно да й се присмее.

Шарлийн реши да си държи езика зад зъбите. Тя се изправи и разтвори ръце, като че ли искаше да каже „Нямам никаква представа“.

— Защо говореше с вас? — настояваше Сабрина.

Шарлийн сви рамене.

— Нямам никаква идея.

— Според Евелин Каси не е продумвала нито дума цели две години — не се отказваше Сабрина. — И сега изведнъж започва да говори… с вас? Но тя не ви познава! Трябва ли да повярвам, че няма никакво обяснение за всичко това?

„Да, точно в това трябва да повярваш“ — мислеше си Шарлийн. „Каси не познаваше и Джеръд Кърби. Тя се бе втренчила в него и сега той е мъртъв.“

— Трябва да тръгвам — каза тя, неспособна да овладее треперенето на гласа си.

Преди Сабрина да може да добави още нещо, Шарлийн се отдалечи бързо към аварийния изход в зала С, точно срещу тоалетната, в която лежеше мъртъв Джеръд Кърби.

Каси току-що бе потвърдила по своя си нестандартен начин, че на борда присъстват неканени гости. Какви обаче бяха те? Откъде бяха дошли? И най-важното — с кого бяха свързани?

Шарлийн усещаше световъртеж.

„Мили боже! — мислеше си тя. — Какво ли следва да се случи?“ Тя си спомни за амулета си — синджирчето — и стисна кръстчето в юмрука си, после пое дълбоко въздух и бавно издиша.

И пътници, и колеги я бяха поглеждали с безпокойство и бяха шушукали помежду си. Тогава Шарлийн решаваше да отиде в кухненското отделение, за да избяга от всичко това, но сега това вече не беше решение, защото ако отново се окажеше там сама, невидимото присъствие навярно щеше да се появи и тогава тя можеше да свърши като Джеръд Кърби.

Арън се приближи до нея. Шарлийн се питаше какво ли бяха обсъждали с Джим. За момент го спря Девин Феликс и го попита нещо, което Шарлийн не успя да чуе. После Арън продължи и спря при нея. Макар да се усмихваше, Шарлийн прочете тревога в очите му.

— Лоши новини ли? — осмели се да попита.

Той прехапа устни и леко я хвана за лакътя.

— Да — кимна. — Трябва да ти кажа нещо. Искаш ли да влезем в кухнята?

— Добре — съгласи се тя.

Той беше до нея и тя се чувстваше в безопасност. Няколко минути пред пет часа, тя разтвори завесата на кухнята и видя Александра. „О, не!“ — бе първата й мисъл.

— Александра, би ли ни оставила за минутка? — учтиво я помоли Арън. — Трябва да говоря нещо с Шарлийн насаме.

— Няма проблем. Щом се налага — подсмръкна Александра и напусна помещението.

„Само да мине тази нощ — мислеше си Шарлийн с надеждата, че все пак някога ще мине, — ще се заема с тази жена.“ Александра беше отмъстителна, лукава и завистлива котка, която често показваше остри нокти.

— Какво има? — обърна тя лице към Арън.

Арън й каза, че повредата в уредите на самолета се е оказала по-сериозна, отколкото първоначално е предполагал. Не разполагаха с радиосигнал и, което беше по-лошо — навигационните системи не функционираха. Пътниците, които не можеха да се ориентират къде са и накъде летят, не бяха сами. Пилотите също бяха на тъмно.

— След малко ще съобщя и на останалите, но исках да кажа първо на теб — заключи Арън.

Шарлийн кимна с разбиране.

— Звучи като че ли няма да можем да стигнем до Сидни.

— Трудно е да се каже. Надявам се да се справят, но към момента нещата никак не са розови. Като че ли този полет… — Той остави края на изречението да виси във въздуха.

— Какво? — попита тихо тя. — Какво за този полет? Като че ли… този полет е прокълнат, това ли искаше да кажеш?

— За първи път… — започна той и поклати глава. — Не, не искам да мисля по този начин. Всичко ще се оправи. Може да коства известни усилия, но в крайна сметка всичко ще е наред, чуваш ли? Просто трябва да имаме вяра.

Въпреки успокоителните думи, Арън имаше своите си колебания. Шарлийн беше убедена в това. Дали да му каже какво бе казала Каси? Дали сега щеше да я изслуша? Дали щеше да й повярва?

— Трябва да се концентрираме — и ти, и аз, и всички останали — добави Арън. — Най-важното е Джим да ни свали на земята невредими, ако не в Сидни, то някъде другаде. Аз вярвам, че той ще го направи. Няма основание за тревога.

Някакво вътрешно чувство й подсказа, че не трябва да му споделя своите притеснения. Той си имаше достатъчно грижи на главата.

— Отивам да съобщя на останалите — въздъхна Арън. — Всички трябва да бъдат в готовност, в случай че се наложи да кацнем на друго летище — продължи и я целуна бързо. — Нека се опитаме да запазим хладнокръвие. Много ни се насъбра, особено със смъртта на онзи мъж, но трябва да бъдем професионалисти. Пътниците са ни гласували доверие.

И той напусна помещението. Тя го последва, защото не искаше да остава сама. Арън спря да говори с екипажа и първо с Александра.

Шарлийн тръгна в обратната посока. Мислите препускаха в главата й.

— Мадам? — чу тя глас, който веднага разпозна.

Беше латиноамериканецът от място 59Н, същият, който я бе помолил да му донесе уиски. Явно бе започнал да се поти повече отпреди.

— Да, сър?

— Притеснявам се да ви помоля, но бихте ли ми донесла още един скоч?

Той посочи с поглед малката бутилка уиски — същата, която невидимата сила беше съборила в кухненското отделение, и която сега лежеше празна върху табличката пред него.

— Наистина имам нужда от още една — рече с извинителен тон.

Шарлийн си спомни ясно какво се бе случило последния път, когато я беше помолил за същото, и никак не искаше да предизвиква съдбата.

Мъжът долови колебанието й.

— Моля ви — настоя той.

Съседката му, младата жена, продължаваше да се прави на заспала, подпряла глава на прозореца. Носът й все още беше смръщен и Шарлийн бе убедена, че това е от миризмата на пот, която и тя подушваше.

— Не обичам да летя — добави латиното. — Веднъж вече преживях катастрофа. Загинаха двама души. Аз извадих късмет, но ви казвам, че бях на косъм… Видях смъртта в очите…

Шарлийн вдигна ръка, за да му направи знак да престане с тирадата.

— Моля ви, сър, нямаме нужда да слушаме всичко това — каза тя с учтив, но твърд глас.

— И оттогава — продължи разсеяно той, все едно изобщо не я бе чул, — летя само когато това е абсолютно наложително. Питието наистина ми помага и чувствам, че сега имам нужда да пийна. — Той потрепери и продължи: — Въпреки че преживях онази катастрофа, имам усещането, че ужасът продължава, че съм орисан да умра в самолетна катастрофа. Ще се случи отново. Разбирате ли какво ви говоря?

— Сър, току-що ви помолих. Моля ви, престанете да говорите за това!

— Тази малка кутия… — посочи екрана на гърба на седалката пред него. Екранът беше черен. Той бе изключил MEG. Когато погледна нагоре към нея, очите му бяха влажни. — О-о, изглеждам смешен, нали? Сигурно си мислите, че съм пийнал…

Той обаче звучеше абсолютно трезвен.

— Бихте ли ми донесла още една?

Той не питаше. Той се молеше.

Шарлийн реши да му донесе още една малка бутилка уиски, но не и преди да помоли Глория или Розет да я придружат до кухненското отделение.

— Да, сър, веднага ще ви донеса — кимна. — Какво казахте за развлекателния канал?

— Нищо — въздъхна той, явно смутен от начина, по който се беше държал. — Нищо, просто няма значение.

Шарлийн очакваше отговор, но реши да изчака, докато се върне с питието.

— Ей сега се връщам.

— Благодаря ви — прошепна мъжът.

 

 

По пътя към кухненското отделение стомахът и червата й се свиваха от мъчителни спазми. В един момент тя се озова до жената в черно с огромните слънчеви очила, която все така седеше във видимо неудобна поза — изпъчена като че ли беше глътнала бастун, със скръстени в скута ръце и тези Рей Бан очила като два квадратни черни екрана пред очите й. До нея една до друга имаше три празни седалки.

Съвсем импулсивно Шарлийн седна до нея.

Жената я изгледа подозрително.

— Преди време ме попитахте нещо — чу собствения си глас Шарлийн. Почувства се като обикновен наблюдател на собствената си интуиция. — Помните ли? Попитахте ме дали съм го видяла.

Въпросът раздвижи цялото й същество. Тази нощ тя за първи път имаше странното усещане, че нещо я преследва и това нещо или този някой не беше нито пътник, нито член на екипажа.

— Кого имахте предвид, когато ми зададохте този въпрос? — попита Шарлийн.

Изразът на жената остана суров. Шарлийн разбра, че е невъзможно да долови реакцията или мисловния й процес. Тези огромни черни очила криеха много повече, отколкото очите й. Като че ли криеха душата й.

Тя чу тънкия писклив глас на жената.

— Мислех си, че Повелителят…

Шарлийн се намръщи. „Повелителят? Какъв повелител?“

— Надявах се, че Той е дошъл, за да…

Когато жената наведе глава и скръсти ръцете си като за молитва, Шарлийн разбра, че тя има предвид Господ Бог.

— … за да опрости греховете ми — промълви плахо.

Когато жената свали Рей Бан очилата си и я погледна, Шарлийн забеляза, че очите й бяха големи и небесносини, малко по-тъмносини от тези на Каси, и че в тези очи беше запечатана смесица от страх и тъга.

— Видях Господ, когато спаси живота ми. Той е Любов и Светлина. Той не е…

Тя се запъна и страхът в сините й очи надделя.

— Той не е… какво? — попита Шарлийн.

— Той не е Мрак — отвърна жената.

— Мрак?

Жената кимна със сериозен вид.

— Бог не е Мрак — повтори тя, — така че не съм видяла Бог! Който и да беше този, когото видях, беше Мрак!

— И казвате, че той е тук? На борда?

— Той дойде отвън. — Жената като в транс посочи към прозореца. — Стоеше върху крилото, на вятъра. Тогава самолетът започна да се тресе и той изчезна. Оттогава не съм го виждала. Не знам къде е сега.

Шарлийн се премести по-близо до нея.

— Как изглеждаше той? Освен че е бил тъмен?

Жената сви рамене.

— Не видях лицето му. Не мисля, че имаше лице.

Тръпки полазиха по цялото тяло на Шарлийн. Тя проточи врат, примижа и се взря навън. Не видя нищо.

— Когато се разтресе самолетът? Имате предвид тази турбуленция, или когато самолетът се разтресе по-рано тази вечер? — Гласът й беше станал дрезгав.

— Да — отговори жената и кимна. — Точно тогава го видях.

— Разбирам.

Шарлийн усети как ледени капчици покриха челото й. Тя имаше още един въпрос към жената.

— Казвате, че не е бил Бог. Кого мислите, че видяхте?

— Луцифер — отвърна на секундата жената, без капчица колебание в гласа, а лицето й се разкриви от погнуса.

Шарлийн замръзна.

— И вие сте го видяла — добави тихо жената и това не беше въпрос.

— Не, не съм — вцепени се Шарлийн. — Само го усетих.

Самолетът леко се наклони. През прозореца Шарлийн видя как крилото се издига, но върху него нямаше никаква тъмна фигура. Дали Джим не бе оправил навигацията и сега да насочва посоката на летене към най-близкото летище?

Обхвана я лъч надежда.

Крилото отново се спусна надолу и надеждата се изпари. Разбира се, можеше Джим да пренасочва посоката по компаса.

Ами ако не беше така?

— Трябва да се молим — и жената веднага последва собствения си съвет.

Шарлийн затвори очи, като се мъчеше да сложи в ред противоречивите си емоции.

„Започна по време на турбуленцията. Тогава преживях този кошмар. Ние не трябва да сме тук. Но къде е това тук?“

Тя отвори очи.

Жената каза, че животът й е бил спасен. Латиноамериканецът каза, че се е срещнал лице в лице със смъртта.

Точно както Каси.

Ние всички сме били зад вратата.

Съмнения обзеха Шарлийн. Тя започна да проумява нещо ужасяващо — много по-страшно от най-мрачния й кошмар.

В това време в ума й проблесна светлина и тя разбра значението на това, което бе прошепнал мъжът в кафявия костюм, или поне така си мислеше.

— Вие също, нали?

Да, тя също.

Шарлийн се надигна над жената в черно и се взря през прозореца в мрака на нощта. Представяше си, че се взира в мрака на друг свят.

— Ако аз съм се върнала — шепнеше си тя, — значи сега ние всички сме се върнали.

Интерлюдия III

— Когато се събудих през онази нощ, беше катраненочерно — каза тя на Ноел Ричардсън. — Тогава разбрах, че нещо не е наред.

Поколеба се за миг.

— Продължавай — спокойно рече Ричардсън.

Тя знаеше, че има нещо ужасяващо, защото в стаята й беше непрогледен мрак. Откакто бе скъсала с Тод, винаги оставаше лампата да свети през нощта.

Беше сигурна, че преди да легне, беше оставила нощната лампа светната. Но сега тя не светеше. За миг си помисли, че крушката бе изгоряла.

Когато обаче се пресегна да щракне ключа, забеляза смътно очертание в ъгъла на стаята. А може би беше тъмносивата й рокля „Анна Скот“, окачена на закачалката?

Не, не беше роклята, защото тя не би могла да се помръдне от само себе си и да тръгне към нея, както се случваше сега.

В следващия миг две груби ръце я сграбчиха за китките и тя разпозна Тод Бауър.

— Той имаше нож — обясни тя на Ричардсън, като се задъха, — нож, въже и лепенка. Преди да се опомня, ме завърза за леглото — ръцете ми под главата, краката — широко разтворени. Наистина ли искате да чуете останалото?

Преди да й отговори, тя продължи:

— Той разряза дрехите ми — ризата ми, сутиена ми, бикините ми.

Лежеше на кушетката на терапевта, а сълзите й течаха неудържимо.

— Бях гола и не можех да направя нищо. Не можех дори да крещя, защото бе залепил с лепенка устата ми. Той не бързаше. Наслаждаваше се, разполагаше с цялото време на света. Беше посред нощ. Кой би могъл да ме спаси?

— Не е нужно да… — започна Ричардсън, но тя не го остави да довърши.

— Изнасили ме. Не знам колко дълго продължи всичко, но когато приключи, навън беше започнало да се развиделява. Той допря ножа до гърлото ми и се хилеше. Още е пред очите ми гадната му ухилена физиономия. Мислех, че ще умра. Мислех, че ще ме убие и част от мен се надяваше да го направи.

С кръвоизливи в очите и обляна в сълзи от ужасния спомен, тя погледна терапевта си.

— Може би точно това бе намерението му, а може би мислеше, че вече съм мъртва, не знам. Това, което знам е, че изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, беше светло. Все още бях завързана, лепенката все още беше на устата ми и лежах в локва от собствената си кръв. Беше ме промушил в корема с ножа си.

Ноел Ричардсън скръсти ръце и я наблюдаваше внимателно.

— Продължавай — подкани я спокойно той.

— Отне ми почти целия ден, за да се освободя. Живеех сама в апартамента. Само най-добрата ми приятелка, Нанси Партингтън, имаше ключ, но този ден тя не се отби. Нямаше кой да ми помогне. Този ден беше по-ужасен дори и от предната нощ. Мислех, че ще умра от загуба на кръв — бавно и мъчително.

Тя извърна глава от Ричардсън и погледна през прозореца навън.

— Успокоих се, когато най-накрая успях да се освободя от въжетата и още повече, когато по-късно Тод беше арестуван. Само че радостта ми не продължи дълго. Все още бях жива наистина, но в същото време и не бях. Макар да не ме беше убил, бе успял да ме срине. Чувствах се като пълна развалина. Страхувах се да изляза и стоях непрекъснато вътре. Монтирах допълнителни ключалки на вратата, инсталирах охранителна система. Не че можех безпроблемно да си го позволя, но поне ми даваше сигурност, че ако той се върне, ще мога да сигнализирам на полицията от леглото си, само с натискането на един бутон.

— Как стигна до това… решение? — попита най-накрая Ричардсън.

Тя знаеше какво има предвид.

— Издържах дълго време изолирана, но това не можеше да продължава до безкрай. Нямаше как да продължи вечно. Станах необщителна, започвах да потъвам в депресия. Бях тотално объркана. Честно казано, не помня много от онова време. Навярно част от мен е решила, че не може да продължавам така — погълната от мъка и с постоянен страх, че някой ден Тод може да се върне отново. Бях убедена, че той рано или късно ще се върне. Това, в което категорично не се съмнявах беше, че не исках никога вече да го видя и никога повече да не ме докосне.

Тя продължаваше да гледа през прозореца.

— Имаше едно-единствено нещо, което можех да направя.

— И ти го направи — с равен тон каза Ричардсън.

— Да — потвърди тя. — Извърших убийство.