Джак Ланс
Зона (28)

27
Издирване

Вратата на тоалетната, която според Девин преди няколко минути бе открехната, сега беше заключена. Арън смяташе, че Шарлийн е вътре.

Той я отключи и отвори вратата.

Не видя нищо друго, освен тялото на Джеръд Кърби, което изглеждаше точно както и преди: единият му крак изпънат напред, другият повдигнат, ръцете му сплетени в скута, главата — опряна в стената. Изглеждаше така, все едно бе задрямал.

Когато Арън затвори вратата, при него дойде Розет.

— Джим е на телефона — каза тя. — Иска да говори с теб.

— Веднага — отвърна той. — Къде?

— В главната кухня.

Очакваше да чуе най-лошото и го чу.

— Арън — започна Джим Никълс, — всичките ни двигатели излязоха от строя и сега се опитваме да ги рестартираме. Не знам дали ще се получи. Подготви салона за аварийно кацане. Разполагаш с десет минути. Тук правим всичко възможно, но принудително кацане в океана е най-вероятният изход.

Арън усети как стомахът му се свива на топка и му прималява.

— Разбрах — потвърди той.

— Ти знаеш какво трябва да се направи.

— Трябва ли да имам предвид нещо по-специално?

— Да. Премести пътниците от бизнес класата в основния салон — отвърна Джим. — Това ще увеличи шансовете за оцеляване. Евакуирането ще се осъществи през предните аварийни изходи, задните ще бъдат потопени. Заемете позиция при надуваемите лодки и определете двама души от пътниците за помощници. Докладвай ми, когато си готов.

Арън остави слушалката.

Докато се подготвяше за това, което предстоеше, влезе Александра. Дори самата й поява увеличи тревогата му за Шарлийн. После чу гласа на Джим Никълс с обръщение към пътниците.

— Дами и господа, говори вашият капитан. Съжалявам да ви съобщя, че имаме сериозен проблем. Двигателите не работят. Правим всичко възможно, за да ги рестартираме. Като предпазна мярка екипажът ще започне да подготвя самолета за аварийно кацане. Моля да следвате инструкциите и да запазите спокойствие. Искам да ви уверя, че ще направим всичко възможно, за да кацнем благополучно.

Той звучеше все едно „по-лошото“ все още не е станало „най-лошо“. Когато Арън напусна кухнята, той за кратко се поддаде на илюзията, която Джим бе съумял да внуши на пътниците — че нещата можеха да бъдат и по-лоши. Салонът утихна и се настани зловеща тишина.

Но като професионален стюард с многогодишен летателен опит, Арън разбираше, че в подобни ситуации объркването е лош съветник. Сега пътниците бяха абсолютно наясно, че живеят в кошмар и събуждането от този кошмар не беше техен избор.

Всички членове на екипажа, с изключение на Шарлийн и още един-двама, се бяха събрали около Арън, който напрягаше ума си, за да се концентрира върху това, което трябваше да бъде направено. Времето беше прекалено малко.

— Чухте капитана — обърна се към тях с пресипнал глас той. — Заемете позиция при изходите, с изключение на D и E — те ще бъдат потопени, след като се приводним. Мара и Рей да преместят пътниците от бизнес класа тук, долу. Девин, избери двама души от пътниците. Аз вече имам един, който бих препоръчал и ще ти го покажа веднага. Уверете се, че всеки пътник е облякъл спасителната си жилетка и покажете нагледно подготвителната позиция. Закрепете здраво всичко, което може да се разхвърчи или разпилее. Извадете бутилките, които са за бордна продажба от контейнерите и се отървете от тях. Вие знаете какво да правите. Някакви въпроси?

Въпроси нямаше.

— Окей, хора — каза той. — Да се захващаме за работа! Имаме десет минути.

Членовете на екипажа се разпръснаха според указанията. Само Девин остана с него.

— Щеше да ми показваш някого.

Преди принудително кацане екипажът често избираше неколцина доброволци сред пътниците — здрави яки мъже, които да помогнат по време на евакуацията. Като един от тях Арън бе набелязал мъжа, който каза, че е пилотирал „Чесна“.

Той грабна едно от фенерчетата в кухнята, включи осветлението и го насочи към широкоплещестия мъж.

— Ето го там — посочи Арън.

— Да, виждам го — отвърна Девин и се отправи към мъжа.

Арън се придържаше към мотото си, че ако хората запазят спокойствие и стриктно следват съответните процедури, шансът всичко да се развие добре значително нараства. Сега обаче се опасяваше, че нещата ще свършат много зле. Таеше съвсем мъничка надежда, че Джим Никълс ще успее да рестартира двигателите. В рамките на около петнайсетина минути ще трябва да приводни самолета. Нима бе възможно това да свърши добре?

Арън се опита да прогони отговора на собствения си въпрос. Вместо това реши да хвърли бърз поглед в първа класа и на горния етаж, с надеждата да открие Шарлийн. Съзнаваше, че е част от екипажа, но в този момент в ума му беше само Шарлийн. И в сърцето му.

Той закрачи бързо към носа на самолета, осветяваше наляво и надясно по пътя си с фенерчето, проверяваше кухненските отделения и тоалетните. В първа класа — нищо. Остана бизнес класата. Затича се нагоре по стълбите, като се бореше с хаоса.

Мара и Рей инструктираха пътниците да станат и да потърсят места на долния етаж. Арън забеляза, че „Дани де Вито“ създаваше бъркотия, като бръщолевеше всякакъв вид груби и фаталистични коментари. Останалите пътници се мъчеха да го избягват, все едно беше прокажен.

Когато „Дани“ забеляза Арън, той го посочи с пръст и като че ли възнамеряваше да се нахвърли срещу него. Арън обаче нямаше никакво намерение да спори нито с него, нито с когото и да било друг. Обърна му гръб и тръгна обратно надолу по стълбите.

В туристическата класа много от пътниците вече бяха облекли жълтите спасителни жилетки. Те гледаха безизразно пред себе си, всеки потънал в ужаса на собствените си мисли, като осъдени на смърт затворници в последните мигове преди екзекутирането им.

Арън беше претърсил целия самолет. Никъде не откри Шарлийн. Нямаше я и на последния инструктаж преди минути.

Тя просто бе обърнала гръб на останалите си колеги.

Дали беше така? Дали не беше й се случило нещо лошо?

Мисълта, която мина през ума на Арън в този момент бе, че й е прилошало и е отишла в помещението за почивка на екипажа. Това беше единственото място в самолета, където все още не бе търсил.

Когато отиде да провери, намери помещението пусто.

Сега вече сериозно се разтревожи.

Нещо й се беше случило.

„Припомни си! Какво би могъл да пропуснеш?“ — въртеше се в главата му.

Последния път, когато говориха, беше след като двигателите бяха отказали. Не, поправи се той. Не бяха говорили. Той й говореше. Тя не бе казала нито дума. За последен път бе чул гласа й, когато й каза за навигационните и комуникационните проблеми в пилотската кабина. Тогава той нямаше никаква представа, че двигателите ще откажат.

По-късно в секция E го спря мъж, който твърдеше, че бил пилот, а после по някаква необяснима причина започна да му се гади. Девин я беше видял при тоалетните, след което тя като че ли се бе изпарила във въздуха.

Макар да му беше неприсъщо, той не успяваше да отхвърли от ума си мисълта, че Джеръд Кърби я бе отвлякъл и сега тя е на негово разположение. Осъзнаваше, че това беше напълно нелепо, направо смешно. На няколко пъти тази вечер той имаше чувството, че тя иска да му каже нещо, да сподели нещо, но по някаква причина не го прави. Това вече никак не беше смешно.

„Защото си мислеше, че няма да се вслушам в това, което иска да ми каже“ — за миг си помисли той.

Не беше далеч от истината.

„Не се вслушах в това, което искаше да ми каже Памела, когато имаше най-голяма нужда от мен. Не се вслушах и в Шарлийн.“

Изведнъж чувството за вина налегна Арън.

Положението на Пам бе излязло извън контрол по ужасен начин. Той се бе заклел, че такова нещо няма да му се случи никога повече.

Да, но очевидно му се случи. Арън нямаше никаква идея какво трябва да предприеме. Абсолютно никаква.

Върна се в пътническия салон. Празните места в туристическата класа постепенно се заемаха от пътниците от бизнес класата, които идваха един по един. Все още не бе забелязал „Дани де Вито“.

Налягането в ушите му се увеличаваше. „Принцесата“ бързо губеше скорост. Арън погледна навън през прозореца, но не успя да види океана.

Нямаше представа какво има отдолу.

„Ние не трябва да сме тук!“

Рей се приближи към него:

— С Мара сме готови. Горният етаж е опразнен.

— Чудесно! Какво става с „Дани“?

— С кой?

— Ниският мъж с голямата уста.

— А-а, с онзи ли? Отне ни известно време, но най-накрая го убедихме да слезе.

— Успели сте да го надхитрите, имайки предвид какво шило е? Той каза ли нещо?

— И да е казал, не съм обърнал внимание.

Арън постави ръце на хълбоците си.

— Виждал ли си Шарлийн?

— Не — отвърна Рей. — Не можеш ли да я намериш?

— Не — въздъхна Арън.

Погледна часовника си: 5:39 ч. Времето, което беше определено екипажът да подготви самолета за принудително кацане, изтичаше. Въпреки преместването на пътниците, в салона беше зловещо тихо. Двигателите също мълчаха. Това означаваше, че Джим всеки момент щеше да предприеме аварийно кацане и вероятно щеше да има жертви. В най-лошия случай ударът щеше да погуби всички.

Розет докладва, че с подготовката е приключено.

— Тогава седнете и се пристегнете — нареди Арън. — Сега вече може да се случи всеки миг.

Отиде до най-близкия телефон и се обади на Джим Никълс.

— Салонът е готов.

— Добре — каза Джим. — Двигателите не реагираха, така че ще се приводним. По моите изчисления имаме още шест-седем минути. Една минута преди да се приводним ще подам заповед за готовност при аварийна ситуация посредством две примигвания на сигнала за затягане на предпазните колани — Джим се поколеба. — … при условие че бутонът все още работи, разбира се.

Сега, след като бе говорил с капитана, Арън осъзна с колко малко време разполага, за да намери Шарлийн. Най-ужасното беше, че нямаше никаква представа къде още да гледа. Беше търсил навсякъде. Тя просто не беше на борда.

Това не беше възможно!

Дали не бе настъпило времето да прекрачи собствените си граници?

Нещо, свързано със самолета е причина за изчезването й.

Беше на косъм да повярва в това.

Хвана високоговорителя:

Дами и господа! След минути ще се приводним. Минута преди това сигналът за затягане на предпазните колани ще примигне два пъти. Моля ви, веднага след като видите този сигнал, да заемете подготвителна позиция. Наведете се напред с две ръце върху главата си и я опрете силно в седалката пред вас. След като кацнем, незабавно напуснете самолета през аварийните изходи. Оставете всички лични вещи. Моля ви, не надувайте спасителните си жилетки, преди да сте напуснали самолета.

Дори и след този анонс сред пътниците нямаше и следа от паника или истерия. Някои от тях се молеха, други пишеха прощални писма, трети просто бяха онемели от ужас.

За първи път Арън си позволи да помисли за вероятността да бъде мъртъв само след няколко минути. Налагаше се да приеме неприемливото — това, че няма да може да се сбогува с Шарлийн. Тя беше любовта на живота му, независимо че я познаваше от толкова кратко време.

Той използва и последните секунди за последна проверка. Забеляза, че една от пътничките не беше свалила обувките си с високи токове. Когато й направи забележка по доста категоричен начин, изплашената жена бързо събу обувките си и Арън ги напъха в багажното над главата й.

После знакът за коланите примигна веднъж. После втори път.

Арън изтича до своята позиция, седна на пода, затегна колана си и с едно движение хвана високоговорителя. Погледна нагоре, отвори уста, за да извика „Готови!“, но…

Една мокра до кости фигура беше застанала на слабо осветената пътека точно пред него. Тя беше смъртно бледа и имаше дълга смолисточерна коса. Стори му се, че видя малки искрящи пламъчета в дълбините на тъмносивите й очи.

— Ти ме изостави! — с бълбукащ глас каза Памела Дрейк и от ъглите на устата й потече мътна вода.

В гърлото на Арън застана бучка и той силно стисна очите си.

— Готови! — изкрещя най-после по високоговорителя.

„ГОТОВИ! ГОТОВИ! ГОТОВИ!“

Той държеше очите си затворени в очакване на потресаващия сблъсък.