Джак Ланс
Зона (10)

9
Какофония

Когато двамата с Арън напускаха кухненското помещение на горния етаж, един пътник в кафяв костюм, чието място бе няколко реда по-надолу, се извъртя, за да изгледа Шарлийн. Погледите им се срещнаха и в първия момент тя си помисли, че той се опитва да привлече вниманието й, но щом тръгна към него, пътникът извъртя глава обратно и се загледа напред.

Тя вървеше след Арън, който напредваше към отделението за екипажа. Имаше болезнени бодежи в тялото си, което често й се случваше, когато не успяваше да контролира нервите си. Не можеше да се съсредоточи върху никаква мисъл — до болка познат й друг симптом, вследствие на стрес. В туристическата класа едно момиче с конска опашка й хвърли кръвнишки поглед. Шарлийн се спря до нея, докато Арън продължи напред. Небесносините очи на момичето се впиха в нея.

— Какво, проблем ли има? — тихо я попита Шарлийн.

Момичето не отговори.

Шарлийн се наведе към нея. Майката на момичето я изгледа подозрително, но забелязвайки вторачения поглед на дъщеря си, каза:

— Каси, престани с това! — смъмри я тя.

В отговор момичето се обърна напред и се съсредоточи, но силно стисна юмруците си, а лицето й се изкриви в странна гримаса, като да беше ужасно озадачена от нещо, което не можеше да изкаже с думи.

— Каси? Така ли се казва? — попита Шарлийн майката. — Мисля, че искаше да ми каже нещо.

— О, едва ли — отговори тя, не нелюбезно и без капка колебание.

— Как може да сте толкова сигурна? — попита озадачена Шарлийн.

— Повярвайте ми, аз знам — каза майката, като предишният й учтив тон се бе сменил с открита враждебност.

Шарлийн ги гледаше със съмнителен поглед, но момичето продължаваше да гледа напред със същия измъчен израз на лицето, докато майката чакаше Шарлийн да си тръгне.

Шарлийн реши да не утежнява положението.

В екипажното отделение Арън не я попита какво я бе забавило. Когато тя се мушна в едно от леглата, той се обади:

— Какво ще кажеш да се гушнем за малко? Наоколо няма никой, а и ще бъдем внимателни.

— По-добре поспи малко, Ромео — смъмри го тя, като леко се засмя. — И двамата имаме нужда от почивка, преди да стигнем до Австралия. Нямам никакво намерение да прекараме времето си там в спане, ако схващаш намека ми.

— Разбрано, Жулиета! — измърмори Арън, като се обърна настрани. — Приятни сънища.

Шарлийн поклати глава в знак на съмнение. Тя знаеше, че сънищата й нямаше да са приятни, предполагайки, че едва ли щеше дори да дремне. Вярваше, че ще се почувства по-добре единствено след като самолетът кацне безаварийно в Сидни и тази кошмарна нощ остане зад гърба й.

 

 

Сабрина Лабатон беше 27-годишна жена с дълга остра коса и светлокафяви очи. Когато се усмихваше по свой, малко надменен начин, бе сияйно красива. Тя обаче не се усмихваше често, или поне така й казваха приятелите й. „Всяка птица има своя песен“, а тя имаше доста птички в главата си, които биха излетели при най-малкото предизвикателство, засипвайки я с неоправдана несигурност и съмнения.

От вниманието на Сабрина не беше убягнало как момичето с конската опашка, седнало през две седалки от нейната, бе втренчило поглед в привлекателната руса стюардеса. Тя също така бе дочула кратката размяна на реплики между майката и стюардесата, където бе споменато името Каси. След като стюардесата си тръгна, Каси продължи да гледа втренчено напред. Майка й изчака няколко минути, след което с тъжна въздишка се обърна към Сабрина, която седеше вдясно от нея.

— На дъщеря ми нещо й тежи — каза тя с нотка на оправдание в гласа.

Сабрина отбеляза, че откакто се бяха качили на борда, това бяха първите думи, с които тази едра жена се обръща към нея. В интерес на истината обаче Сабрина също не бе я заговаряла. Само се усмихна и сви рамене, с което искаше да покаже, че това, на което беше станала свидетел, не я засягаше.

— Това си беше турбуленция, нали? — рече тя, насочвайки разговора в друга посока. — Някои казват, че да се лети е безопасно, но какво ли не говорят хората.

— Така е — съгласи се жената.

 

 

Всъщност, турбуленцията сериозно бе изнервила Сабрина. Според нейното прекалено силно въображение, това лудо подскачане би могло да разбие самолета на парчета. Тя така силно беше впила пръсти в бедрата си, че сигурно ги бе насинила.

— Какви са плановете ви за Сидни? — попита учтиво.

— Отиваме на изложба на минералите — отговори майката. — Съпругът ми търгува със скъпоценни камъни, но напоследък не се чувства много добре, така че аз отивам на негово място… с Каси.

— Доста приятно забавление — отбеляза Сабрина.

— Аз съм Евелин — представи се най-накрая жената.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Сабрина.

Погледът й се премести от Евелин към Каси.

— Опитвам се да предпазя дъщеря си — каза Евелин, като че ли отново се оправдаваше. — По ред причини тя е до известна степен аутсайдер. Не ми е родна дъщеря, разбирате ли? Със съпруга ми я осиновихме.

— О-о! — Сабрина се чудеше дали това не беше покана да попита какви бяха тези причини, но съдейки по хапливия отговор, който Евелин току-що бе дала на стюардесата, едва ли беше така. А дали това изобщо я интересуваше?

Каси седеше неподвижно, вперила мрачен поглед напред, като се преструваше, че не чува какво говори майка й. „Момичето е странно — мислеше си Сабрина. — Много странно.“

Това обаче не беше неин проблем. Тя си имаше достатъчно свои.

Единственото нещо, което в момента искаше, бе да пристигне в Сидни и да бъде със сестра си, със съпруга й и с децата им.

Сабрина обаче не беше от онзи тип хора, които лесно можеха да изключат ума си. Тя бе притеснена заради вероятността да изпусне полета си. Преди да тръгне към летището, бе планирала известен брой сесии с клиенти, които настояваха да се срещнат с нея, преди да замине. Ако тези срещи се състояха със закъснение, трябваше доста да побърза, а те неминуемо щяха да се проведат със закъснение, просто защото почти винаги се получаваше така. Поради този факт тя бе решила да приготви куфара си две нощи преди заминаването си, тъй като това наистина й отнемаше доста часове. Сабрина се нуждаеше от много повече време за приготвяне на багажа, отколкото останалите хора, защото все се притесняваше, че може да забрави нещо. На всичкото отгоре, заради цялото това притеснение, се беше успала и трябваше да отложи първата си среща за по-късен час през деня. Когато свърши и последният й сеанс, тя бе разгневила таксиметровия шофьор, пришпорвайки го да кара възможно най-бързо, за да стигне навреме за полета.

Това беше тя — Сабрина Лабатон, известен психолог.

Като много други нейни познати в тази област, тя бе избрала професията си без ясно аргументирани причини. Една от тези причини бе да разбере самата себе си. До този момент нямаше основание да твърди, че е постигнала целта си, но все пак смяташе, че кариерата й се отплаща добре.

Беше започнала работа едва преди година, когато бе наета като асистент от д-р Причарт, мъж с трийсет години по-възрастен от нея. Той беше точно шефът, от когото тя имаше нужда. Възприемаше го като баща — някой, който я подкрепяше, но и който я укоряваше своевременно, когато тя казваше нещо, което той намираше за необмислено или необосновано.

Преди този полет за Сидни тя бе решила да прекара на борда възможно най-дълго време в сън, първо, за да мине по-неусетно времето, и второ, за да избегне излишните тревоги. В действителност, липсваше й самоувереност. Въпреки професионалните й препоръки, тя често се чувстваше неуверена, когато контактуваше с други хора. Бе изгърмяла прекалено много бушони по време на кариерата си, включително и този с Къртис Фоусет, първоначалното й вдъхновение за това пътуване. Всъщност, не съществуваше определена причина за пристъпите й на ниско самомнение — възлово послание, което много пъти бе чувала от Мартин Причарт. Да, но едва ли можеше да се приеме като стимулатор за самоувереност случаят, когато някогашният й приятел Къртис я напусна, крещейки „Ти си напълно откачена!“, след като тя го бе шибнала в лицето със сешоара си.

Сабрина го беше заподозряла, че й изневерява с Изабел Стромайер, нейната най-добра приятелка. Неочаквано Изабел бе престанала да й се обажда, както и да връща нейните позвънявания, а Къртис прекарваше все по-малко време у дома, твърдейки, че трябва да работи до късно. Дори когато бяха вкъщи заедно, сексуалният им живот търпеше пълен провал, ограничавайки се само до няколко спонтанни тласъка. Къртис категорично отричаше да има нещо общо с Изабел. Макар че Сабрина усърдно търсеше доказателства, тя не откри нито едно: нито дантелено бельо между чаршафите, нито някакво подозрително петно, нито издайническа дума. Седмица по-рано, когато се мъчеше да изтръгне поне някакво мъничко признание от Къртис, Сабрина излезе извън нерви. Конфронтацията помежду им бе довела до счупен сешоар, разбито огледало и до финални реплики между двама им.

Нейната по-малка сестра, Сюзън, открай време беше най-добрата й приятелка и съветник. Сюзън се бе преместила да живее в Австралия през 2008 със съпруга си Джери, за когото се бе омъжила когато бе на деветнайсет. Въпреки че нямаше лични професионални амбиции или просто защото изобщо нямаше амбиции, Сюзън бе щастлива. Джери печелеше, а Сюзън си стоеше вкъщи и се грижеше за двете им малки дечица — Джош и Кристофър. Ненавиждайки всяка форма на парадиране, тя се справяше с проблемите, придържайки се към девизи от сорта на „Ден без смях е изгубен ден“. Доста елементарна психология, да признаем, но емоциите извираха от сърцето й и това изглежда даваше своите плодове.

Сюзън беше пълна противоположност на Сабрина, която завиждаше на сестра си за жизнерадостния й поглед към живота. Надяваше се, че почивката в Сидни ще й даде възможност да се отпусне, да преосмисли живота си и да научи неговите уроци, които сестра й неминуемо ще се опита да й втълпи.

Тя нямаше търпение час по-скоро да прекоси океана.

 

 

Джо Тримейн изпитваше невъобразим сърбеж между чатала. Не му се случваше за първи път и едва се сдържаше да се почеше. Това обаче беше най-малкото, което го притесняваше.

Откакто се появи турбуленцията, той много повече се безпокоеше, тъй като бе наясно какво става.

Вярно, че преживя няколко ужасни минути, но това не беше нещо, което да не му се бе случвало и преди. Не летеше за първи път в живота си. Жестоката турбуленция му бе причинила пулсираща болка в главата и той бе напълно наясно какво означаваше това.

Джо си помисли, че нещо става зад гърба му. Обърна се, но забеляза само дългокосата руса стюардеса, придружена от онзи идиот, стюарда, който не можеше да различи качественото вино от помия, която се дава на прасетата.

Когато ставаше нещо нередно, Джо винаги го предусещаше. Някои хора твърдят, че познават влошаването на времето по костите си. В случая на Джо то се появяваше под формата на мигренни болки над лявото му око. От дългогодишен опит знаеше, че аспиринът няма да помогне, дори и да можеше да се добере до шишенцето, което бе скътал в куфара си, който пък беше в багажното. След автомобилната катастрофа, която бе преживял, Джо беше придобил силна способност „да вижда“.

Преди дванайсет години се заби с виненочервения си шевролет в паднало кедрово дърво. През същата тази декемврийска нощ Южна Калифорния бе ударена от най-ужасната буря от двайсет години насам. Той бе забелязал твърде късно препречилото пътя паднало дърво и бе дошъл в съзнание трийсет и шест часа по-късно в болницата. Според лекарите се бе върнал от оня свят.

Няколко дни по-късно Джо изпита първия си пристъп на силна мигрена. Когато пристъпите зачестиха, той ги прие като цена, която трябваше да плати за това, че беше останал жив. С течение на времето обаче започна да гледа на тези пристъпи като на глашатаи, които известяваха някакъв драматичен съдбовен обрат в живота му, тъй като му даваха сила да забие юмрук в лицето на чудовището Франкенщайн.

По онова време Борис Ферел бе негов шеф. Насаме Джо го наричаше Борис Карлоф, който по някакъв странен начин му напомняше на актьора, заради високия ръст, охранената фигура и плиткоумието му. Още от самото начало мненията на двамата се разминаваха почти по всички въпроси. Един ден обаче се разбра, че Борис бе всичко друго, но не и глупак. Той просто се оказа един аморален задник.

Спорният въпрос касаеше предложеното поглъщане на конкурентна компания. По средата на заседанието, когато обсъждаха планирания паричен поток, Джо усети една от онези парещи болки над лявото си око. Болката можеше да бе провокирана от счетоводната бъркотия, но той подозираше съвсем друга причина.

Знаеше, че цифрите нямаха никакъв смисъл, а и по природа винаги говореше това, което мисли.

— Ако тези цифри отразяват нетния годишен паричен поток на компанията за следващите пет години — заяви категорично той на съвещаващите се около масата, — то ние предлагаме прекалено много пари за компанията. Може и да не разбирам представения тук оценъчен анализ и другите финансови глупости, с които ни засипват сега, но мога да видя със собствените си две очи, че сме на път да платим чудовищно по-голяма сума, отколкото всъщност струва компанията.

Карлоф направи презрителна гримаса, като че ли искаше да прогони досадна муха.

— Ти пък какво би могъл да знаеш за тези неща? — усмихна се подигравателно той, демонстрирайки пред останалите презрителното си отношение съм финансовите качества на Джо.

Това не смути Джо. Той разбра, че Карлоф има нещо наум. Джо не беше дипломиран счетоводител или пък финансов експерт, така че лесно би могло да се внуши на присъстващите, че той спори само заради самия спор.

Джо бе убеден, че му намирисва на гнило, както недоядена риба, оставена на слънцето. Имаше и още нещо, което знаеше.

Карлоф съвсем не беше такъв глупак, какъвто изглеждаше. Той умело криеше нещо и се опитваше да ги измами.

— Нашата оферта е абсолютно нереална — продължи упорито да настоява Джо, но все едно говореше на глухи — нито един от присъстващите на масата мениджъри не го подкрепи. Той беше сам.

Карлоф изпусна тежка въздишка, с което показа, че желае съвещанието да приключи. В момента, в който щеше да отправи поканата за оттегляне, главоболието на Джо в прекия и преносен смисъл на думата, го накара да отмести назад стола си и да тръгне право към централното място, където седеше Карлоф. Приближи се и го фрасна с юмрук в лицето.

Столът на Карлоф се прекатури и той се сгромоляса на пода. От носа и от горната му устна потекоха струйки кръв. Останалите бяха прекалено смаяни, за да отреагират. Те просто седяха със зяпнали уста.

— Майната му! — подвикна през рамо Джо, докато демонстративно напускаше стаята. После се прибра вкъщи в очакване на предизвестие за уволнение, което никога не пристигна.

След седмица един от мъжете, присъстващи на съвещанието, се появи на входната врата на дома му. Той му съобщи, че ценовата оферта на Карлоф е била преразгледана от Борда на директорите. В хода на разследването Бордът е установил, че Карлоф е сключил сделка под масата с ръководството на целевата компания. Ако предложената от него трансакция е била осъществена, значителен дял от приходите са щели да се окажат в банковата сметка на Карлоф. Джо бе спасил акционерите на компанията от парични загуби и от „черна овца“ се бе превърнал в герой. След този случай животът му се промени коренно към добро. Сега той ръководеше своя собствена бизнес империя с 238 служители. Можеше да си позволи да пие най-елитните вина и да поръчва най-качествената храна, така че автомобилната катастрофа му се отплащаше щедро. Бе построил тази своя империя и постигнал благополучие благодарение на това, че „виждаше“. Всеки път, когато се появяваше мигренната болка, както и сега, на този полет, тя го предупреждаваше, че нещо не е наред и че трябва да бъде нащрек. Както седеше в самолета, той изстена, защото изведнъж почувства пронизваща черепа му неописуема болка. Обзе го усещането, че се намира в камбанарията на островърха църква, заклещен между две огромни биещи камбани.

Джо надникна през прозореца навън. Тъмнината на нощта бе покрила океана като огромна мантия.

Той реши да включи монитора си, който до момента не бе докосвал изобщо. Всъщност ненавиждаше телевизията поради същата причина, заради която мразеше всичко, което излъчваше радиация. Клетъчните телефони бяха най-големият му ужас, но нямаше как да не носи един със себе си. Някои го смятаха за параноик, но той знаеше по-добре от тях. Не много отдавна бе прочел романа на Стивън Кинг „Клетката“. Не бе чел много от неговите романи, защото ги намираше за прекалено смущаващи. Беше избрал да прочете този заради заглавието и, според мнението му, в този роман намери убедително обяснение защо толкова ненавижда проклетите устройства.

Джо натисна няколко бутона на тъчскрийна, търсейки някаква информация за полета. Не намери нищо заслужаващо внимание, но превъртайки каналите, попадна на един с напълно черен екран.

Когато за миг се задържа на него, нещо просветна в измъчения му мозък.

Той силно стисна очи, за да даде възможност на каквото и да беше това да се разкрие. Внезапно осъзна какво го притесняваше толкова много.

„Ние отиваме някъде, където не би трябвало да бъдем.“

Джо Тримейн се взря отново в нощния мрак навън и отново не забеляза нищо необичайно. Това беше илюзия. Сега вече знаеше какво не е наред. Нямаше абсолютно никакви съмнения.

Джо трябваше да направи нещо, но не разполагаше с никакви правомощия на този самолет. Той беше най-обикновен пътник. Пилотът нямаше да го послуша по същата причина, поради която не го послушаха и мениджърите на срещата с Борис Карлоф — най-напред. Нито щеше да има възможността да удари с юмрук пилота в носа, за да му обърне внимание.

Какво, за бога, можеше да стори?