Джак Ланс
Зона (16)

15
Аномалия

Изминаха седемдесет и пет минути от последния установен радиоконтакт или навигационен сигнал, който пилотите бяха получили. През това време нямаше никакъв отговор, дори и на подадения от тях сигнал за бедствие. Такава всемирна тишина противоречеше на всичко, което Джим Никълс смяташе за допустимо.

Когато Шарлийн Тийър влезе в пилотската кабина няколко минути по-рано, той реши да не споделя с нея случващото се. Тя току-що бе започнала да се чувства у дома си като член на семейството на „Оушънс Еърлайнс“. Макар да се бе изкачила успешно по служебната стълбица, той не бе убеден, че притежава необходимия професионален опит за справяне с кризисни ситуации.

Джим беше крайно притеснен, когато се концентрира, за да насочи носа на самолета към същата онази звезда, към която летяха преди турбуленцията.

— Още четири часа и ще свършим горивото — съобщи той.

Погледна тоталайзера — уред, който показваше наличното гориво. Според показанията те разполагаха с около 55 тона гориво J4.

— Ще ни стигне до Австралия — каза Бен без капка съмнение в гласа.

Джим кимна и се помъчи да изтрие умората от очите си. Ако местоположението им отговаряше на абсолютните му пресмятания, би трябвало да се приземят безаварийно в Австралия.

През последния час той и Бен отчаяно се опитваха да открият какво се беше объркало. Предложението на Бен да бъдат изключени електронните устройства на пътниците беше провокирано от факта, че преди няколко години самолет на авиокомпанията „Куантас“ се бе отклонил от курса си заради използване на лаптопи в пътническото отделение. Джим не смяташе, че някакъв си лаптоп може да попречи на множеството системи на борда, но нямаше да навреди ако бъдат изключени.

— Чувал съм нещо от сорта, че имало странни смущения на борда на един джет на „Мартинеър“ — добави Бен. — Нещо странно, наистина необяснимо.

Джим се намръщи.

— Какъв точно самолет? И кога е станало това?

— Мисля, че А767 от Амстердам за Орландо — отвърна Бен. — Случило се е преди осем или… десет години.

— Какво точно се е случило?

— Доколкото си спомням, предупредителните светлини на самолета са започнали да се включват и изключват, а светлините за предпазните колани да мигат. След това се е изключил автопилотът и се появила повреда в някои от системите, в това число и в навигационната.

Описаното от Бен предизвика някакво странно вътрешно вълнение у Джим.

— Да, мисля, че съм чувал за нещо подобно — замислено каза той. — А помниш ли как е свършило това?

— Пилотът е дал всичко от себе си и е приземил самолета в Бостън — отвърна Бен. — В крайна сметка всичко е добре, когато свършва добре, нали така?

— А открили ли са причината за проблемите?

Бен поклати глава.

— Не, сигурен съм, че не са. Някъде четох за повредена батерия, но това са само догадки. Казват, че имало нещо общо с Бермудския триъгълник.

— Е, това не се отнася за нас — категорично заяви Джим. — Бермудският триъгълник е в Атлантическия океан, а ние сме над Тихия.

Той помоли Грег да прегледа дневника по поддръжката, където се съдържаше информацията за по-отдавна открити и регистрирани дефекти в самолета. Той се използваше обикновено от механиците, които бяха отговорни за изправността на машините, а не от пилотите, които се опитват да осъществят безаварийно кацане.

— Нищо особено — съобщи Грег, след като прегледа набързо сведенията. След предишния полет те бяха сменили навигационната светлина на дясното крило. Преди това една от спирачките на колелото не работеше добре. И това беше всичко.

Джим продължаваше да търси обяснение, но пак удари на камък.

EICAS не им помагаше. Тя все още не индикираше повреда.

Ако показанията бяха верни, фактът, че нямаха радио и все още никой не бе реагирал на сигнала им за помощ означаваше, че все още бяха прекалено далече от връзка с наземния контрол или от какъвто и да било сигнал за връзка с цивилизацията. Но това беше абсурдно. Там долу имаше острови и на тези острови живееха хора. Джим бе пресметнал, че са преминали Полинезия и сега приближават островите Кирибати или може би Соломоновите острови. Всички тези места имаха летища, някои от които достатъчно големи, за да приемат 747, така че защо, по дяволите, никой от въздушния трафик не отговаряше на транспондерния им код? За срива в компютърната система FMS^[1] можеха да бъдат взети предвид причини от технически характер. Те обаче щяха да бъдат уловени от EICAS, но това, че дори и механичният компас не работеше като хората, говореше за нещо необяснимо.

Ако имаше и най-малката възможност, той щеше да приземи самолета на първото летище, само че всички летища бяха изчезнали от компютърната карта.

„Светът бе престанал да съществува! — нападаха го мислите му, без да може да ги контролира. — Но това не беше възможно, нали така?“

В 3:45 ч. Грег изпрати пореден пакет радиосигнали към всички самолети и към всички кули за контрол на въздушното движение на приемливо разстояние. Джим имаше чувството, че светът, който вече не съществуваше, продължава да му се надсмива, независимо колко абсурдно, като сценарий за Страшния съд звучеше това. Както беше споменал на Бен, Атлантическият океан имаше своя Бермудски триъгълник, притежаващ позорна слава заради мистериозно изчезналите самолети и кораби в него.

Но Тихият океан имаше своето Дяволско море, недалеч от Япония. Хората твърдяха, че там кораби и самолети също са изчезвали безследно.

Във връзка с Бермудския триъгълник… Говорят, че радиосигналът със самолетите бил нормален, докато в един момент те изчезвали внезапно от компютърните монитори. Някои изследователи съобщават за странен феномен в тази област: силна турбуленция, магнитни смущения и „полудели“ компаси. Джим намираше тревожна прилика със ситуацията, в която се намираха те в момента. Той се обърна и погледна навигационния дисплей, където липсваха точките на маршрута. Това не беше нормално. Както и да го погледнеш, беше извън всякаква логика.

„Ами ако сме изчезнали от света? Ако вече не съществуваме?“

— Джим? — осмели се Бен.

Джим се обърна.

— Да?

— Попитах какво мислиш да правиш.

Джим не го бе чул.

— Не знам… — започна той.

Би продал дори душата си, за да получи потвърждение, че все още е в света на живите, в света, който познаваше. Взираше се в океана под него и търсеше да зърне светлинка на кораб или остров. Като не видя нищо, освен непрогледен мрак, предположи, че причината е голям плътен облак.

Разбира се, че светът си беше там, долу, но той не спираше да се моли за потвърждение.

Единствената опция беше да следва звездите, точно както някой древен моряк или пък Питър Пан, мислеше си с мъка.

„Втората звезда отдясно и право към нея до сутринта!“ Само че в момента бе далеч по-лесно да намериш игла в купа сено, отколкото международното летище „Кингсфорд Смит“ в Сидни.

Той поклати глава.

— Не знам, Бен. Можем да останем тук горе още няколко часа. Просто трябва да изчакаме, докато установим радиовръзка с някого. Трябва да приемем, че наземният контрол се мъчи да ни открие, както и ние тях.

„Правилно си разбрал, особено след всичко, което направи вчера“ — прошепна Джоди в ухото му. Чуваше гласа й толкова ясно, че пропусна думите й като мимолетна мисъл. Имаше усещането, че тя стои там, до него. Дори долови аромата на парфюма й или просто така му се беше сторило.

Изведнъж Джим Никълс се почувства много по-зле.

Някой звънна на вратата на пилотската кабина. Погледна камерата и видя Арън Дрейк. Джим натисна бутона и вратата се отвори.

Арън пристъпи в кабината.

— Исках само да ви съобщя, че бяха изключени няколко лаптопа и мобилни телефони — каза той.

— Благодаря — отвърна Джим. — Нещо друго?

Арън се поколеба.

— Шарлийн ми каза, че имаме някакви проблеми. Има ли… — Той отново се поколеба. — Има ли нещо, което екипажът трябва да знае… Нещо, което да направим?

Джим реши да му каже направо. Не можеше да остави още дълго екипажът да се лута в тъмното. Трябваше да им сподели какво се случва, а последиците да вървят по дяволите.

— Добре, Арън — започна той. — Колкото и налудничаво да звучи това, което се случва или… не се случва.

Интерлюдия II

— Добре, много добре — каза д-р Ричардсън.

Плешивата му глава лъщеше на слънцето, което се прокрадваше в кабинета му. Той седеше срещу нея в елегантен плюшен стол, а тя лежеше на кушетката. Беше декември — осемнайсет месеца преди да кандидатства за работата си в „Оушънс Еърлайнс“ — нещо, което в онзи критичен за нея момент бе немислимо.

— Много похвално решение — продължи той с успокояващ глас. — Малко хора в твоето положение се обръщат за помощ.

Стараеше се да покаже състрадание, да спечели доверието й, но тя не се нуждаеше от това. Ноел Ричардсън беше последната й надежда да вземе обратно в ръце живота си. Тя беше застанала на ръба на същата онази пропаст, в която веднъж вече беше полетяла.

По време на първия от многото им сеанси, Ричардсън я бе помолил да му разкаже историята си. Тя се бе съгласила и първото нещо, с което започна, бе случилото се в онзи незабравим летен ден след смъртта на майка й.

Беше ужасно горещ ден в средата на юли. Неотдавна Шарлийн бе навършила 16 години и преди година, в онзи съдбоносен мартенски ден, животът й се беше променил драстично. Тя току-що се бе прибрала вкъщи, загоряла от слънцето, потна и умираща от желание да вземе душ. Когато пристъпи прага и извика за поздрав, от хола не се обади никой. За момент си помисли, че баща й е излязъл. Един бърз поглед към кухненския плот обаче затвърди други нейни опасения.

Тя свали шапката си с надпис „Лос Анджелис Доджърс“ и влезе на пръсти в къщата. Не, баща й го нямаше в хола. Тя се качи по стълбите в хоби стаята, където го намери, както обикновено. Седеше отпуснат на един стол. С едната си, свита в юмрук ръка подпираше дясната си буза, а другата бе отпусната върху краката му под масата. До него имаше отворен кен бира. Беше видяла доста празни кенчета на кухненския плот.

Той вдигна поглед и я забеляза да стои там. Очите му бяха червени и подпухнали. Косата му беше доста по-прошарена, отколкото преди година и бе натрупал поне десетина килограма. Шарлийн забеляза, че е пиян, но не можеше да прецени колко пиян.

— Добре съм си — смотолеви той.

Шарлийн бе наясно какво имаше предвид и си помисли, че положението пак става зле.

— Защо не си полегнеш малко? — предложи тя, но той презрително махна с ръка.

Ако поспеше, макар и за няколко часа, щеше да поизтрезнее и тя ще може да поговори с него. Преди баща й рядко пиеше концентрат, само по няколко бири седмично и то не много редовно. Сега обаче нещата се бяха променили. В началото не знаеше как да се справи с нарастващата му зависимост от алкохола, но постепенно се научи.

— Имаш ли нужда от помощ?

В момента, в който направи това нелепо предложение, тя успя да задържи езика зад зъбите си на секундата. Баща й реагира, все едно му бяха ударили шамар.

— Не ми трябва ничия скапана помощ! — изфъфли той. — Най-малко от собствената ми дъщеря!

Шарлийн мислеше трескаво. Тя трябваше да накара баща си да легне, за да се съвземе. Той беше ужасен инат и дори да можеше да се държи на краката си, нямаше да отиде да легне. В предишна схватка Дийн Тийър успя да направи една-единствена крачка, преди да се строполи на пода.

— Да ти донеса ли кафе, или чаша вода?

Тя не вярваше, че той ще приеме предложението й, но трябваше да опита.

Баща й вдигна бирения кен.

— По-добре ми донеси още един от тези — изфъфли.

Точно това беше отговорът, от който се страхуваше.

— Мисля, че няма повече — каза тя.

Баща й удари с юмрук по масата.

— Стига глупости! Направи нещо полезно и иди до хладилника! Там има още много.

Тонът му беше суров и обвиняващ. Шарлийн трябваше да признае, че в каквото и състояние да беше Дийн Тийър, когато ставаше въпрос за наличната му бира, паметта му ставаше бистра като планинско езеро.

— Престани! — настоя тя. — Не си добре. Иди да си легнеш!

— Първо трябва да си изпия бирата и ти ще отидеш да ми я донесеш! — нареди Дийн с нетърпящ възражение тон.

Шарлийн се приближи до него и се опита да го хване под мишница. И тогава се чу да му казва най-ужасното нещо, което може да бъде изречено в този момент. Не знаеше защо го каза. Може би заради собственото си чувство за безизходица, виждайки в какъв нещастник се бе превърнал баща й, или защото просто беше отчаяна, или защото беше изтощена след толкова дълго време навън.

— Вече си пил повече от достатъчно! — заяви категорично тя.

Баща й се вторачи в нея с изпъкнали очи.

— Как ти дойде наум, че ти ще решаваш, момиченце? — каза вбесен той.

Вместо да си държи устата затворена, Шарлийн продължи с ясна сметка, че това ще свърши зле, но не можеше да спре.

— Спри да си причиняваш всичко това! — изкрещя му с тон, който никога не си бе позволявала в негово присъствие. — Няма никакъв смисъл, по дяволите!

Дийн Тийър не отговори веднага. За момент Шарлийн си помисли, че думите й не са достигнали до него. За миг като че ли прочете разбиране в погледа му. Моментът обаче бе отлетял.

— Намерих това в стаята ти — изсъска през зъби той. Лъхаше на бира, а гласът му беше пресипнал от ярост.

Шарлийн видя баща си да изважда другата си ръка — тази, която лежеше в скута му. Дийн разтвори дланта си и й показа едно самолетче, модел Уестърн Скай Боинг 737, същият, на който бе летяла майка й и на който бе намерила смъртта си.

— Нали щеше да изхвърлиш това нещо? — изръмжа той.

Шарлийн само поклати глава, неспособна да продума.

Дийн взе бирения кен в ръка и го смачка.

— Ето какво се случва със самолетите — каза, вперил поглед право в очите й. Кенчето се изплъзна от ръката му и падна на пода с тъп звук. — Те падат, скъпа. Падат! — добави с леден глас.

Шарлийн отново поклати глава.

— Не! Защо правиш това? Ти…

Тя се сви от ужас, когато баща й я удари силно през лицето.

— Това нещо трябваше да е на боклука! — ръмжеше Дийн Тийър.

Шарлийн не извика. Тя дори не се ядоса. Просто стоеше там, а насъбралия се гняв достигна точката си на кипене.

— Върви по дяволите, ненормалник такъв! — изкрещя му. — Да гориш в ада дано! Не ме интересуваш повече! До гуша ми дойде, чуваш ли? Не искам да имам нищо общо с теб!

Тя побягна от баща си и се заключи в стая, в която, откакто бе починала жена му, той никога не бе влизал — нейната Таперуер стая.

Тази стая беше храмът на Шарлийн. Тя бе единствената, където нейният псевдобаща не я тормозеше. Там бяха тенджерите и тавите на Клаудия във всички възможни цветове, които сега събираха прах по полиците.

Седна на пода с кръстосани крака, прилепи ръце и наведе глава като за молитва. Не можеше повече да сдържа сълзите си. Златното кръстче на майка й се полюшваше на сребърната верижка под брадичката й. Тя хвана с ръка кръстчето и го поднесе към устните си.

— Майчице…

В този момент баща й започна да удря с ритници по вратата на Таперуер стаята.

— Шарлийн! — крещеше с пиянския си глас Дийн. — Шарлийн! Веднага излизай оттам!

Тя сви устни, когато той започна отново и отново да рита с всичка сила по вратата. Поредният противен звук. И отново. Ключалката се счупи.

Останалото не искаше да си спомня.

Шарлийн се върна в кабинета на Ноел Ричардсън.

Тя плахо погледна към вратата, притихнала в рамката си.

Никой не я риташе.