Джак Ланс
Зона (26)

25
Катастрофа

Изпитанията на Джим Никълс бяха преминали всички възможни фази: от мъчителни, през ужасни до непреодолими. В началото беше започнал да се притеснява за мистериозните дефекти на компютърната система в пилотската кабина. После започна да се безпокои за състоянието на собствения си разсъдък, представяйки си странни и ужасяващи картини. Дали „Принцесата“ не се бе изгубила от радарните системи и изчезнала в неизвестното? Дали той, като капитан на самолета, щеше да бъде в състояние да работи нормално? Дали не беше убил жена си?

Когато преди половин час беше влязъл Арън, за да съобщи, че един от пътниците е бил намерен мъртъв в една от тоалетните, той бе положил свръхусилия да запази спокойствие и хладнокръвие, каквото трябва да притежава един отлично обучен и опитен командир на самолет.

После обаче, малко след пет разбра, че има още много, за което да се притеснява. В пилотската кабина беше прозвучал писклив сигнал — силен и дразнещ звук, който го разтърси до мозъка на костите му.

Също толкова потресен, Грег се бе втренчил в EICAS.

— Повреда в двигателите — съобщи той. — Изгасна втори двигател.

Джим не можеше да повярва, докато не видя показанията с очите си.

Двигател 2 ПОВРЕДА.

Двигател 2 ПОВРЕДА.

— Какво, по дяволите, се случва? — извика той, вече неспособен да прикрива тревогата си зад маската на професионално поведение.

Въздушната скорост и температурата на двигателите падаха бързо. Когато „Принцесата“ се наклони наляво, Джим стъпи на педала на стабилизатора с десния си крак, за да изправи самолета. Грег сграбчи листовете и започна да търси инструкциите за действия при повреда на двигател.

— Изключи автоматичния дросел и затвори клапана на горивото — четеше високо на глас той.

Когато Джим изпълни указанията, двигател 2 изгасна.

— Мислех, че имаме много гориво — смутено каза Бен.

— Уредът за измерване на горивото показва, че имаме. — Грег вдигна високо ръцете си, като че ли да каже, че също не може да види смисъла на това.

— Опитай да рестартираш — нареди Джим. — Ние сме на 9100 метра височина, така че не би трябвало да паднем. В добро състояние сме да продължим.

— Окей — каза Грег. Той щракна клапана на горивото — превключвател, намиращ се под регулатора на газта — до най-горна позиция, за да рестартира двигателя. — Ще бъдат нужни две-три минути преди да разберем дали ще запали.

— Да не би някой от предпазителите да е изгорял? — попита Бен.

Грег и Бен грижливо изследваха панела над главите им. Ако някой от предпазителите се претовареше, той би изскочил от гнездото си и трябваше просто да бъде вкаран обратно.

— Наред ли е? — попита Джим.

— Не виждам нищо — каза Грег. — Така че трябва да почакаме и да видим дали двигател 2 ще включи отново — добави мрачно той.

Джим осъзна, че данните за повреда потвърждават това, което отдавна подозираше: системата EICAS на практика функционираше, повреда в радиооборудването и в бордовите компютърни системи също нямаше.

Ако всичко това беше истина, проблемите, с които се сблъскваха, идваха от някакъв източник извън „Принцесата“.

Двайсет секунди по-късно неговите размишления вече нямаха никакво значение.

Внезапно екранът на EICAS направо се възпламени от тревожни сигнали. За изумление на Джим, двигатели 3 и двигател 4 спряха почти в един и същи момент. Неочаквано самолетът се наклони надясно.

Точно когато неговият помощник-пилот изключи блокиралите двигатели и Джим можеше отново да използва стабилизатора, за да изправи самолета, двигател 1 също изгасна.

— Загубихме и четирите двигателя в рамките на 90 секунди — извика Грег, видимо разтревожен. — Това не е възможно!

— Очевидно не е! — тежко каза Джим.

Всъщност за него и за пилоти като него, обучени във военноморските сили, опасността повишаваше способността за хладнокръвно взимане на адекватни решения. Когато алармените сигнали на „Принцесата“ буквално задръстиха таблото, като че ли мъглата в ума му се вдигна. Той беше пилот в сърцето и душата си и за пръв път от много дълго време наистина се чувстваше като такъв.

Джим се концентрира върху това, което трябваше да се направи. Установи, че поне засега автопилотът все още работеше, което беше добър знак.

— Включи спомагателния захранващ блок — каза той.

Задача номер едно беше да включат акумулаторните батерии, защото без двигатели можеха да разчитат само на тях, въпреки че за трийсет минути и те щяха да се изтощят.

Грег завъртя стартерния бутон на спомагателния захранващ блок надясно и го отпусна, като по такъв начин задейства малък турбинен двигател, разположен в опашката на самолета. Част от алармените сигнали на екрана на системата EICAS изчезнаха.

— Сега запусни двигателите и опитай отново — каза Джим.

Грег се захвана със задачата.

— Каква височина губим? — попита Джим.

— Нормалното спускане без двигатели е около 610 метра на минута — отговори Бен.

Джим бързо пресметна. Това трябваше да бъде точно така.

— Добре… какво се случи? — попита той, ядосан до краен предел.

— Вулканична пепел? — предположи Бен.

Джим поклати глава.

— Не, щяхме да забележим. Щяхме да видим нещо като искрящ дъжд.

— „Огънят на свети Елмо“^[1] — с напрежение в гласа рече Грег.

— Това е, да — изсумтя Джим. — И трябваше да усетим някаква силна миризма. Като на сяра.

— Хъм… — смотолеви Бен. — Ако сме останали много или малко по нашия курс, приблизително сега трябва да сме над Пръстена. Не можем да подценим това.

Той имаше предвид Тихоокеанския огнен пръстен — зона в Тихия океан, ползваща се с лоша слава заради вулканичната й активност.

Джим сви рамене:

— Възможно е. Също така може да бъде изтичане на гориво или замърсено гориво, или пък проблем с олово в горивото. — Разтърка лицето си и поклати глава: — Не знам.

— Номер 2 не се запалва — докладва Грег.

— Продължавай. Запускай ги един по един! — настоя Джим.

Той погледна Грег, който използваше горивния клапан, за да запусне двигател 3 и в момента изчакваше, прехапал долната си устна толкова силно, че Джим беше сигурен, че тя кърви.

За минута и половина самолетът се бе превърнал от Джъмбо Джет в безмоторен самолет. Ако той не запуснеше отново двигателите, разполагаха с около трийсет минути преди да се предприеме принудително кацане.

Това беше жестоката действителност и всеки един пилот в кабината на самолета го знаеше до мозъка на костите си.

— Какво искате да направим, ако не запуснем двигателите отново? — попита Бен. — Да продължим ли да опитваме ръчно рестартиране или ще опитаме пълен рестарт?

Джим обмисляше възможностите. Ако усилията на Грег да рестартира ръчно двигателите се проваляха, той разполагаше с едно последно средство: пълен рестарт. За тази цел трябваше да увеличи въздушната скорост като насочи носа на самолета надолу, позволявайки въздушният поток да нахлуе през двигателите. И тогава биха могли да запуснат едновременно всички двигатели, като се надяват и се молят, че този ход ще се окаже успешен.

Това бе план Б. Отрицателната страна на план Б, ако той се провалеше бе, че нямаше план В.

— Много рисковано — въздъхна Джим. — Това ще бъде всичко или нищо. Ако не се получи, ще полетим бързо надолу и не бихме могли да направим нищо повече — поклати глава той. — Не, ще трябва да рестартираме двигателите ръчно и ако по този начин не успеем, ще се спуснем плавно. След това мога да опитам да се приводним с възможно най-ниската скорост. Така че, това е положението, приятели мои: или ще успеем да се справим, или ще се приводним.

— Категорично не съм съгласен! — рязко възрази Бен. — Ако се приводним, то положението е безнадеждно. Трябва да поемем този риск само ако нямаме никакъв друг избор.

— Приводняването на самолета не означава непременно, че положението е безнадеждно — не се съгласи Джим.

— Безнадеждно е, Джим! — извика гневно Бен. — Шансовете ни за оцеляване са почти нулеви и ти много добре го знаеш! Отделно от това, навън все още е пълен мрак. Не бихме имали никакъв шанс.

— Може би няма да стигнем дотам — остро отвърна Джим. Той бе изненадан от яростната реакция на Бен; никога преди не бе виждал приятеля си да се държи така, а и с Бен никога не бяха спорили за каквото и да било. До този момент той дори не си бе представял, че може да спори с Бен.

Джим реши да не настоява повече и погледна подозрително към Грег.

— Правя всичко по силите си, Бен — беше всичко, което каза.

Часът бе 5:15 и „Принцесата“ постепенно губеше височина — малко по малко от височината и малко по малко от скоростта. Когато преди пет минути всички двигатели работеха, те летяха на 9150 метра. В момента се намираха на 7300 метра.

— Изчислявам, че имаме още двайсет минути, може би няколко повече — каза Джим.

Бен не го опроверга.

Може би оставаше час и половина преди над тази част от Тихия океан да се разсъмне, допускайки, че светът, какъвто го познаваха, все още беше там долу. Океанът си оставаше скрит под тежък слой от облаци, както си беше цяла нощ — друго странно явление. Единствената светлина, която идваше отвън, бе от звездите и от луната, която сега беше в своята трета четвърт.

Джим се беше заслушал в тишината. Той никога не бе преживявал нещо подобно преди, а и не беше и сънувал какъв би бил полета, без да чува отдалечения грохот на двигателите.

Сега немислимото бе станало действителност. Пътниците също не чуваха нищо и за тях тишината бе далеч по-странна и плашеща.

Изведнъж в него се зароди отчаян порив да се свърже с някой от външния свят. Не искаше да бъде самотен. Но нямаше никакъв начин да се предадат съобщения по радиото. Това щеше да бъде все едно че говори в празно пространство.

Освен това не беше сам. Дали стотици хора щяха да живеят или умрат, зависеше от това какво смяташе да направи той.

Беше настъпил моментът на истината. Трябваше да премахне всичко от съзнанието си, освен какво трябва да се направи. Би ли могъл да се справи? Би ли могъл да го задържи? Само допреди няколко минути мислеше, че може. И той твърдо реши да оцелее, независимо от това какво и кой ще носи отговорност за тази предстояща катастрофа.

„Убиец“ — нашепваше Джоди в ухото му.

Той не й обърна внимание.

— Двигател 1 не се запуска — докладва Грег, — ще опитам номер 4.

— Добре! — каза Джим.

Въздухът в пилотската кабина вече беше толкова разреден, че пилотите изпитваха затруднение с дишането. Джим помисли да надене кислородната си маска, но после се отказа. Това важеше и за Бен и Грег, които вероятно бяха взели същото решение.

Все още черпеха електрическо захранване от спомагателния захранващ блок и от спомагателната въздушна турбина — малка перка, която автоматично се разтваряше в корема на самолета при дефект на някой от двигателите. Така поне предполагаше Джим.

Грег посвети цялото си внимание на горивните клапани и оборотите, за да рестартира двигателите. От това зависеше всичко.

В 5:20 часа тяхната крайсерска скорост падна до 460 км/ч.

— Когато индикатора на въздушната скорост достигне 425 км/ч ще пусна задкрилките, в противен случай няма да мога да летя повече — рече Джим. — Но трябва да бъдем под 6000 метра преди да направим това.

В момента, в който той изрече тези думи, Бен забеляза, че височината им е паднала до 6700 метра.

— Ще опитам да забавя падането като повдигна носа нагоре.

— Добре — съгласи се Грег.

— Предай още едно съобщение. Вероятно това няма да промени нищо, но все пак опитай! Все пак е и процедура.

Грег кимна и поднесе микрофона до устата си:

— Мейдей! Мейдей! Мейдей! Тук „Оушънс“ 5-8-2… — Той направи кратка пауза: — Мейдей! Мейдей! Мейдей! Тук „Оушънс“ 5-8-2, предаваме на сляпо. Настоящото ни местоположение е неизвестно. Крайната ни цел беше Сидни. Всички двигатели са извън строя. Загубихме всякаква навигация и комуникация и се подготвяме за приводняване. Това се случва приблизително в 12:45 Zulu, двайсет минути отсега нататък. Имаме 353 човека на борда на Боинг 747–400. Повтарям: Двигателите изгаснаха! Подготвяме се за приводняване! „Оушънс“ 5-8-2! Край!

„Принцесата“ слезе до 6100 метра. Джим отново обмисляше дали да не опита пълен рестарт, както предложи Бен.

Отново реши да се възпротиви. През целия този полет всичко вървеше толкова на терсене, че здравият разум не бе в състояние да повярва, че нещо ще се оправи. Ако не успееха ръчно да стартират двигателите, този последен опит вероятно също щеше да се провали. Вместо приземяване по корем, самолетът щеше да се разбие с носа напред в каквото и да беше там долу.

5500 метра. Дишането все още бе затруднено, но все пак малко по-леко. Трябваше да са под 3000 метра, за да се стабилизира въздушното налягане. Сега, когато вече бе решил какво да направи, ако Грег не успее да рестартира двигателите, Джим имаше малко време да помисли и за други неща, като например да каже тихо сбогом на дъщерите си — Кара и Натали.

Виждаше сладките им лица във въображението си. Ако Бен излезеше прав и самолетът се разбие, той никога нямаше да види как порастват, никога нямаше да има възможността да ги поучава за това колко неблагонадеждни и невъзпитани са момчетата, които те несъмнено щяха да доведат вкъщи. А може би и за самите момчета щеше да е за добро, защото нито един от тях нямаше да бъде достоен за дъщерите му. Абсолютно никакъв шанс. Той обичаше дъщерите си и копнееше да бъде техен закрилник срещу всяко зло на земята.

„Не искам да умра тази вечер!“

С ъгъла на окото си Джим следеше безплодните усилия на Грег да рестартира двигателите.

„Продължавай, Грег!“ — молеше се настойчиво той.

Обърна се към Бен:

— Както казах, няма да рискувам с пълен рестарт. Ако сега не успеем, ще предприема приводняване. Най-напред ще уведомя старши стюарда, а след това и пътниците.

— Сигурен ли си? — попита Бен.

— Абсолютно!

Бен не възрази. Някой трябваше да взима решения и на този полет тази отговорност се падаше на Джим Никълс. Бен приемаше това, поне засега, въпреки че мрачното му изражение издаваше неговите съмнения и страхове.

В 5:30 Джим се обади по телефона на старши стюарда:

— Изгубихме всичките си двигатели и се опитваме да ги рестартираме — каза на Арън. — Не знам дали ще успеем. Подготви салона за аварийно приземяване. Имаш десет минути. Тук се опитваме да правим дори невъзможното, но изглежда най-вероятният изход е приводняване.

— Разбирам — отвърна Арън.

— Знаеш какво да правиш!

— Нещо специално, което трябва да имам предвид?

Джим помисли малко:

— Да! Премести пътниците от бизнес класата в основния салон. Това ще увеличи шансовете им за оцеляване. Евакуирайте ги през предните секции, задните ще бъдат потопени. Заемете позиция при надуваемите лодки и определете двама души от пътниците за помощници. Докладвай ми, когато си готов с всичко това.

Когато приключиха разговора, Джим осъзна, че е забравил да попита какво е положението в салона. Нямаше значение, той прекрасно знаеше какво става там.

„Сега всичко зависи от мен“ — помисли си той.

Макар да полагаше неимоверни усилия, не можеше да потисне мисълта за обзелата го ярост предишния ден. Отново се питаше дали не е сторил нещо на Джоди. Последното, което би искал да направи, бе да я убие. Тя беше добра съпруга от много гледни точки. И особено през първите години на техния брак.

„Не се разстройвай! Не си я убил! Тя си е жива и здрава!“

В този момент Джим се питаше дали Джоди няма да го опровергае, но тя не го направи.

С тежка въздишка той се обърна към пътниците:

— Дами и господа! Говори вашият капитан. Със съжаление трябва да ви съобщя, че имаме сериозен проблем. Всички двигатели излязоха от строя. Полагаме неимоверни усилия да ги рестартираме. Като предпазна мярка екипажът ще започне подготовка на салона за аварийно кацане. Моля ви да изпълнявате техните инструкции и да запазите спокойствие. Искам да ви уверя, че ще направим всичко по силите си, за да се приземим безопасно.

Джим не можеше да се сети какво друго да каже и изключи системата за връзка със салона.

Грег поклати глава:

— Все още не работят. Опитах всичко!

— Не се предавай! — каза Джим и усети вкус на топла кръв в устата си.

Беше се разкървавил, прехапвайки силно долната си устна.

Височината падна до 2700 метра.

„Отвеждаме те към нашата дестинация“ — изведнъж се обади Джоди.

Дъхът му секна. Взря се в нощта през прозореца на пилотската кабина.

„Дестинация? — шепнеше си той. — Каква дестинация?“

Джоди замлъкна отново.

Джим не се бе замислял за тяхната дестинация. Беше се съсредоточил единствено и само върху това какво му бе необходимо, за да приводни самолета. Но това не включваше никаква „дестинация“, не само на подсъзнателно, а и на каквото и да било ниво.

Така че това, което чу, нямаше нищо общо с неговите вътрешни мисли.

Но кой тогава говореше с него?

Джим започна да осъзнава нещо ужасяващо.

„Какво, по дяволите, си ти, Джоди?“