Джак Ланс
Зона (30)

29
Сама

Шарлийн отвори очи в тъмното и за момент се почувства щастлива, че не усети нищо. После изпищя.

Нещо натискаше краката й. Главата й започна да пулсира, все едно черепът й беше разцепен. След време, когато писъците й преминаха в скимтене, започна да оглежда обстановката наоколо.

Лежеше по гръб на пода. Нещо се намираше при краката й и я връзваше, причинявайки й невъобразима болка. Каквото и да бе това нещо, то имаше правоъгълна форма и беше причината за неописуемата болка, която изпитваше тялото й.

Тя правеше неимоверни усилия да го махне от себе си. Стегна коремните си мускули, задържа въздуха си, стисна зъби и се надигна с всичка сила, когато друг сърцераздирателен писък разцепи нощта. Парчета посипани по пода стъкла се бяха забили дълбоко в дланите на ръцете й.

Шарлийн се строполи назад.

Дали тези змии, които бе видяла, висяха от тавана?

Последният писък заседна в гърлото й. Тя широко отвори очи.

Използвайки ранената си ръка, започна да претърсва джоба на униформата си. Все още ли беше там? Дали не го бе изгубила?

Като търсеше отчаяно, успя да намери джобното си фенерче и внимателно го извади от джоба си. Не можеше да си позволи да го изпусне от окървавената си ръка и да се изтърколи някъде в мрака. Когато обаче натисна копчето, за да го включи, лампичката отказа да светне.

В гърлото й се надигна яростно ръмжене. Тогава фенерчето се смили и облекчи мъчителното положение, в което се намираше.

За нейно успокоение змиите, които тя мислеше, че висят от тавана, се оказаха електрически кабели.

Оловната тежест върху краката й беше количка-контейнер. Тя се намираше в кухнята на горния етаж на самолета. Около нея цереше пълен хаос. Подът беше покрит с чинии, купи, прибори за хранене, късчета храна, парчета стъкла, счупен порцелан и какви ли не други остатъци.

Шарлийн докосна пулсиращото си дясно слепоочие и напипа голяма болезнена цицина. Ръцете и едната страна на главата й кървяха. Количката продължаваше да мачка краката й.

Тя се поотмести и с всичка сила започна да блъска масивната количка. Тя отказа да се помръдне. Шарлийн се строполи назад и пое дълбоко въздух. От очите й течаха сълзи и капеха по бузите й.

Някъде много отдалеч зад нея дочу остър стържещ звук, все едно някой разкъсваше метал. После усети, че подът започва да поддава.

Трябваше да се махне оттук! Но първо трябваше да отмести количката от себе си. Един от острите й ръбове се беше забил в кожата й като изхабен месарски нож и болката стана нетърпима. Можеше да се опита да направи едно-единствено нещо — да се опита да повдигне леко края на количката и да издърпа краката си изпод нея.

Стисна здраво с двете си ръце края на количката, повдигна я, като осъзнаваше, че животът й зависи от това. Успя да я помести достатъчно и освободи десния си крак, но тогава тежката количка се стовари върху левия й крак и предизвика поредна нетърпима болка. Тя нямаше друг избор, освен да продължи борбата. Трябваше да освободи и другия си крак и нямаше никой, който да й помогне. Направи пореден опит да повдигне количката, като едновременно силно дръпна крака си. Панталоните й се скъсаха и на бедрото й се появи кърваво петно, като че ли беше разпорена със скалпел. Шарлийн задържа дъха си, превъзмогна болката и продължи да прави всичко по силите си, за да спаси левия си крак, въпреки че осъзнаваше, че разкъсва плътта си, а може би дори и вените си.

След неистови мъки най-после успя да освободи крака си от ужасната тежест, като в този момент количката беше на път да се стовари върху дясната й ръка. Успя някак си да я отблъсне точно преди тя да направи на каша пръстите на ръцете й.

Най-после свободна, тя лежеше задъхана.

Някога с Тод Бауър беше гледала филма „Убийствен пъзел“. Сцената, която се бе запечатила в съзнанието й, беше за наркоманка, която пада в яма, пълна с голямо количество подкожни инжекции. Тогава Шарлийн се питаше ужасена колко ли силна болка би могло да ти причини подобно нещо.

Сега вече знаеше.

— По дяволите! — изстена.

След няколко ужасни минути болката започна да стихва и тя беше в състояние да обмисли положението, в което се намираше. Какво беше последното нещо, което можеше да си спомни?

Беше издърпана назад.

„Тази черна фигура. Какво ми бе сторила? На мен и на самолета?“

Тя измъчваше мозъка си, но не намираше отговор.

„Колко ли е часът?“ — зачуди се и насочи фенерчето към часовника си. 5:56. Беше отсъствала от работа половин час.

Огледа наоколо, като преценяваше степента на разрухата наоколо. Може и да грешеше, но имаше чувството, че „Принцесата“ вече не е във въздуха.

„Ако се окаже така, къде ли бе кацнал Джим?“

„И кога беше кацнал? Къде е той сега? Къде е Арън? Къде са пътниците? И къде е онова нещо, което беше тук с мен?“

Тя обиколи цялата кухня със светлината на фенерчето. Нямаше никакво съмнение. Беше сама.

Подът под нея помръдна отново. Имаше усещането, че се намира на палубата на кораб в развълнувано море. И беше тихо. Нямаше никаква следа нито от пътниците, нито от екипажа, нито от който и да било.

Шарлийн насочи лъча към левия си крак. От двете страни на раздраните й панталони се стичаше кръв. Тя се завъртя надясно, когато усети, че лявата страна на кухненското помещение започна да се движи. Чу остър стържещ метален звук, който я накара да потрепери при мисълта, че това може да е предсмъртната агония на „Принцесата на Тихия океан“.

А сега, какво? Какво щеше да прави тя сега?

Пораженията в кухнята говореха, че самолетът бе извършил грубо кацане.

„Къде са всички?“

„Всички ли са мъртви?“

„Те ни искаха и успяха!“

Но Шарлийн беше все още жива. Тя нямаше никаква представа как бе възможно това.

Пореден свиващ стомаха звук от раздиране на метал прониза цялото й същество.

„Принцесата“ се разпадаше. Всеки момент върху нея можеше да се стовари част от покрива или парче от стена. В катраненочерната тъмнина, която я обкръжаваше, металните стонове звучаха все по-призрачно и страховито.

Ако останеше тук, щеше да бъде погребана сред падащите отломки.

Трябваше да направи нещо! Трябваше да действа!

Но те се криеха в тъмнината, зад кухненската завеса.

Може би тук щеше да бъде в по-голяма безопасност, поне за известно време.

Изкушението да не мърда оттам нарастваше. Мястото тук не бе безопасно, но към момента беше по-сигурно от това да излезе навън и да се срещне с неизвестното.

Остана неподвижна, докато огромен къс метал падна от тавана и се стовари с грохот на пода близо до нея.

Шарлийн се опита да стане, като крещеше за помощ. Осъзна, че това няма да е лесно и наистина не беше. Когато стъпи върху левия си крак, едва не умря от болка. Другият й крак не бе в по-добро състояние, да не говорим за главата й, която пулсираше безмилостно, сякаш щеше да се пръсне. Тя беше зле и й се виеше свят.

Отново си спомни за филма „Убийствен пъзел“. Защо хората се подлагаха на най-ужасни мъчения, само за един слаб лъч надежда? Защо просто не се примирят със съдбата си и да приемат незабавна и не толкова болезнена смърт?

Разбра го едва сега. Инстинктът за оцеляване надвиваше всякакъв вид болка и страдание, когато човек имаше желание за живот.

Когато преди години погълна онези хапчета, беше изгубила всякаква надежда. Нямаше никакво желание да живее. Но оттогава обстоятелствата се бяха променили. Сега тя беше друг човек.

Шарлийн се вкопчи в ръба на тезгяха, използвайки двете си ръце и стараейки се тежестта й да не натоварва контузения крак.

Сега трябваше да дръпне завесата. Какъв ли ужас щеше да се разкрие?

Стисна джобното си фенерче като оръжие, дръпна завесата настрани и насочи светлината към тъмното зад завесата.

Не видя никого. Нищо!

Тя се осмели да поеме въздух. Бързото претърсване не откри нито пътници, нито членове на екипажа. Горният етаж беше безлюден.

Боингът сигурно е предприел аварийно кацане, разсъждаваше Шарлийн. Но къде, за бога, бяха пътниците?

Може би долу, в туристическата класа. Всички бяха там. Трябваше да са там. Стотици хора не можеха просто ей така да изчезнат безследно.

Закуцука към стълбите, като правеше всичко възможно да не натоварва левия си крак. Всяка стъпка напред имаше значение. От горния край на стъпалата тя се взря в непрогледната тъмна пропаст. Не можеше да направи много. Чу шума на вода, която се плискаше в корпуса на самолета. Видя вода и в долния край на стълбите. Веднага си помисли да извика за помощ.

Не го направи, защото демонът, или каквото и да бе това, което сега обитаваше самолета, можеше пак да се появи от тъмното. Това вече не беше халюцинация, свързана с никтофобията. Това беше страшната истина.

Трябваше да намери Арън. Би трябвало да е все още на борда. Той не би могъл да я изостави, нали? Не, сърцето й говореше, че не би го направил, освен ако вече не е сред живите.

Много колебливо тя стисна парапета с две ръце и се приготви да слезе едно стъпало по-надолу.

Когато със сетни сили го направи, шумът от нахлуваща и плискаща се вода се увеличи.

Нищо не изскочи от тъмното и нищо не я докосна.

„Къде, къде, за бога, бяха триста и петдесетте пътници и екипажът?“

С изключение на плискащата се вода, наоколо оставаше тихо — все едно се намираше на призрачен кораб, носещ се напосоки в Тихия океан.

Шарлийн имаше чувството, че е абсолютно сама — единствената жива душа на борда на „Принцесата на Тихия океан“.

И тогава чу вик, идващ някъде отдолу.

В началото прозвуча като дълбок гърлен звук, но после се усили и премина в смразяващо кръвта ридание. Веднъж Шарлийн бе чула виенето на хиена и това стенание й напомняше точно този вой. Тя усети как цялото й тяло настръхна от ужас.

„Аз съм зад вратата. А може би все пак съм мъртва, както и всички останали.“

Може би наистина беше така. След като бе погълнала онези хапчета, тя бе успяла да се върне в материалния свят с помощта на висококвалифицирани медици. Сега обаче нямаше кой да й помогне и нямаше шанс да се върне. Тук тя беше в капан.

Страхуваше се да продължи надолу по стълбите, но изведнъж почувства огромна необходимост да помогне. В момента, в който се обърна, кракът й се подхлъзна и тя падна по гръб. Главата й се удари в нещо твърдо, което й причини остра и мъчителна болка. Почувства, че й призлява и че й се завива свят, но успя да се претърколи, да се изправи на ръце и крака и да изпълзи възможно по-надалече от стълбите.

Виенето заглъхна, но „Принцесата“ отново започна да се гърчи от страховити стържещи звуци. Носът й се издигна нагоре, все едно излиташе от писта. Шарлийн се страхуваше, че този път корпусът със сигурност щеше да се пропука, но издигането спря и с него спря и металното стържене.

Тишина. Благословена тишина.

Дали джобното й фенерче все още беше с нея? Тя се притесняваше, че може да го е изгубила, но за нейно върховно успокоение откри, че го стиска в лявата си длан.

Болката в главата и в левия й крак я измъчваше и трябваше да полага неимоверни усилия, за да контролира сетивата си.

Точно в този момент чу тропот на крака по стълбите.

Нещо или някой се приближаваше.

Костваше й доста усилия, за да се изправи. Като се клатушкаше и се опитваше да пази равновесие, тя успя да прогони болката от раните си. Страхът от това, което я очакваше, надви физическата болка. Прехапа език и с куцукане се отдалечи възможно най-бързо.

Единственият изход беше да върви напред. Умираше от страх да погледне назад. Продължи да върви, като имаше чувството, че нейният мъчител я настига. Тя си представяше как облечена в черно фигура я настига и забива острите си нокти в гърба й.

„Направи го! — чу да вика собствения си глас, дрезгав и задъхан. — Какво чакаш, по дяволите? Направи го!“

С хлипане подмина една седалка, забързана незнайно накъде. Вече не й пукаше.

Внезапно шумът зад нея изчезна. Това ли е?

Шарлийн замижа силно, очаквайки смъртта, което вече й беше познато.

Това определено не беше мястото, където искаше да прекара последните мигове от живота си.

Картината от рая се бе закодирала в съзнанието й.

Тя се е изтегнала върху белия пясък и Арън я гали. Слънцето грее над тях като огън в чистото светлосиньо небе. Той я целува и я люби бавно и страстно.

Шарлийн се събуди от прекрасния сън на плажа, за да попадне отново в студения мрачен кошмар, който се бе превърнал в нейна действителност.

Тя се изкушаваше да хвърли един поглед през рамо.

Тогава й стана ясно, че от пилотската кабина я деляха само девет метра. И вратата беше отворена. Насочи фенерчето натам и не видя никого вътре.

Пое дълбоко въздух и направи още една крачка напред. Не й пукаше за болката. Още една стъпка. И още една. Само още една.

Направо невероятно! Каквото и да се намираше зад нея, не се опитваше да я сграбчи или да я отвлече.

Тя се втурна напред. Челюстите й бяха стиснати силно, едната й ръка притискаше кървящия й ляв крак, а другата здраво бе сграбчила фенерчето, като че ли животът й зависеше от него. Стигна до пилотската кабина, влезе вътре и затръшна вратата зад себе си.

Носът на самолета беше наклонен напред. Навън цареше мрак. Огледа наоколо и разбра, че е сама.

Някой започна да удря силно по вратата. После чу оглушителен трясък. После още един. Под ярката светлина на фенерчето забеляза как се появяват вдлъбнатини по металната врата. Ключалката всеки момент щеше да поддаде, точно както беше поддала, когато баща й блъскаше по вратата.

Но тя не се предаваше. Все още не. Шарлийн завърза ръката си около дръжката на седалката на Джим. Събра сили и с неистов вик успя да се надигне.

Трети трясък.

Вратата едва се крепеше на пантите, помисли Шарлийн.

После всичко спря. За неопределен период от време настъпи тишина. Тя огледа пилотската кабина и успя да отпусне мускулите на ръцете и краката си. Секундите се нижеха.

— Шарлийн!

Тя чу глас, който прозвуча заглушено зад вратата.

— Шарлийн!

Този път гласът беше по-висок и принадлежеше на Арън.

Или поне звучеше като неговия глас. Но не можеше да е той. Не беше възможно!

За момент се поколеба, водена от късчето надежда, което й бе останало, хващайки се за него като удавник за сламка.

Но изведнъж сламката се счупи.

Арън вече не беше на борда на самолета. Или не беше на борда, или беше мъртъв, както всички останали. Това сигурно беше гласът на демона, който я бе проследил до пилотската кабина, а демонът не беше човек.

— Остави ме на мира! — истерично изкрещя тя. — Остави ме на мира, по дяволите!

Отново тишина. После го чу да вика отново.

— Шарлийн? Там ли си? Наистина ли си ти?

Гласът наистина звучеше като този на Арън.

— Отвори! Аз съм, Арън!

— Не, не си ти! — тихо промълви тя на себе си.

Дръжката се разтресе и блъскането започна отново, но този път не така силно и решително, както преди.

— Не мога да отворя вратата от тази страна. Ти трябва да отвориш, Шарлийн!

Тя не отговори. Беше замръзнала на мястото си.

— Отвори! — викаше Арън, като не преставаше да удря с юмрук по вратата. — За бога, Шарлийн! Ако можеш, отвори проклетата врата!

Шарлийн стоеше олюлявайки се върху наклонения под. Събра сили и преглътна болката.

Още не беше свършило. Те нямаше да я пуснат. Тя знаеше, че вратата ще се сгромоляса. Това беше нещо неизбежно — като смъртта.

Шарлийн обаче бе решила да се бори докрай, а не да умре безславно. Вече не беше онова уязвимо момиче от миналото.

Пъхна фенерчето в джоба на сакото си, за да освободи и двете си ръце и започна трескаво да претърсва пилотската кабина.

Къде ли я държаха?

После си спомни. Беше зад един от горните панели.

Намери отделението, където беше сложена, издърпа я и сграбчи дървената й дръжка в дясната си ръка. После се втренчи в нея, тъй като изведнъж ударите по вратата се подновиха.

— Отвори, Шарлийн! Побързай! Нямаме много време!

Беше брадва. На единия край на дръжката имаше заточено острие, а на другия — пика. Това беше инструмент, който се държеше в пилотската кабина на всеки самолет.

Шарлийн застана пред вратата и вдигна брадвата.

— Хайде, влизай — измърмори тя. — Чака те изненада!

Демонът от другата страна вероятно не я бе чул. Само че… беше! Шумовете заглъхнаха. Виковете също замлъкнаха. Демонът беше наострил уши.

Шарлийн можеше за малко да си отдъхне. Все още беше нощ и тя се намираше в тъмната пилотска кабина на Боинг 747–400, който беше прокълнат.

Хрумна й идея. Бързо откопча синджирчето си и стисна здраво златното кръстче в ръката си. То беше топло. Излъчваше топлина. Имаше чувството, че сега, когато въпросът беше на живот и смърт, майка й бе тук с нея.

Не беше възможно вратата на пилотската кабина да се отвори с груба сила. Но, както бе очаквала, този път тя не само се отвори, а се отвори мигновено.

Чу един последен разрушителен нечовешки удар. В следващия момент вратата увисна на пантите си, смачкана и зееща.

Сега вече никой и нищо не можеше да спре когото и да било или каквото и да било да влезе в кабината.

Шарлийн стисна брадвата с две ръце и я вдигна високо над главата си. Около дръжката беше увито синджирчето с кръстчето.

Като пепелянка, която търси жертвата си, тя беше готова да нанесе удара.

И тогава на входа се появи сянка.

С всички сили Шарлийн замахна с брадвата.