Джак Ланс
Зона (6)

5
Във въздуха

От гледна точка на екипажа, по-голямата част от това, което трябва да се направи на борда на „Принцесата на Тихия океан“, вече беше направено в самото начало на полета. След като вечерята на пътниците бе поднесена и подносите им събрани, дойде време членовете на екипажа да се поотпуснат. Докато кабинният състав подреждаше кухнята на самолета, където се намираше Шарлийн, езиците се развързаха.

Александра Голдмахер започна първа. Нейни приятели планирали да се оженят след няколко седмици, но когато кандидат-женихът признал, че имал афера с друга жена, сватбата била отменена незабавно.

— Абсолютно всичко беше готово — обясняваше Александра на колежките си, които жадно попиваха всяка нейна дума. — Сватбената рокля, брачните халки… всичко!

Това, което Александра каза, съвсем естествено даде повод за продължаване на диалога относно непостоянството на мъжката природа.

Шарлийн се държеше на разстояние, след като Александра демонстративно й беше казала, че най-после била намерила сродна душа в лицето на Арън. Вече една година Александра нямаше мъж до себе си и сега хвърляше похотливи погледи на старши стюарда. Тя нямаше да се учуди ако Арън си бе паднал по Александра. Тя беше привлекателна представителка на нежния пол и имаше невероятна прилика с певицата Шакира.

— Надявам се, че е така — кимна уклончиво Шарлийн. — До гуша ми е дошло от мамещи мъже.

— Да, разбира се — рече със завистливи очи Александра.

Шарлийн изобщо не преувеличаваше.

Тод Бауър беше чудовище. В началото изглеждаше дори добър, но след това надмина и най-ужасните представи за мъж. Шарлийн бе силно привлечена от Тод и го определяше като любовта на живота си. Една сутрин той тръгна рано за работа в малката транспортна фирма, която притежаваше. Беше едноличен търговец и неговата радост и гордост бе чисто новият му „Додж Рам Ван 2.5“ с висок покрив. Въпросната сутрин, докато Шарлийн все още беше по нощница в апартамента му, на вратата се позвъни.

Когато отвори, се оказа лице в лице с красиво момиче, което се представи като Кристин. Момичето имаше огненочервена коса, лунички, вирнато носле и снежнобели зъби. Видът й говореше, че би могла да притежава всеки мъж на света, когото пожелае.

Тя не беше сама. В ръцете й лежеше малко момиченце. Това сладко пакетче щастие беше дъщерята на Тод.

Кристин нямаше никакво угризение, че бе споделила с Шарлийн за аферата си с Тод. В края на краищата всичко се свеждаше до факта, че той беше гадно копеле, че бе избягал от нея и от дъщеря им Тина, без да даде нито цент за детето. Тя следеше какво прави бившият й любовник и беше абсолютно наясно, че има нова приятелка. Момичето твърдеше, че изобщо няма за цел да ги разделя и че не желае да има нищо общо с този кучи син. Тя просто искаше да сподели с Шарлийн с какъв развратен подлец бе споделяла леглото си. Когато онази вечер Тод се прибра у дома, Шарлийн му каза за посещението на Кристин сутринта. Той реагира махайки пренебрежително с ръка. Неговата бивша си била бивша, подигравателно рече той, като добави, че всичко е приключено и няма какво повече да добави към темата. Шарлийн обаче имаше какво още да добави и с нетърпящ възражение тон му заяви, че това е нещо, за което се налага да говорят и е недопустимо да държи в тайна от нея случилото се. На свой ред той й каза да спре да се заяжда, защото за него Кристин била вече забравена история.

— А какво ще кажеш за Тина, за твоята дъщеря? — изкрещя тя. — Не можеш със спокойна съвест да зарежеш собственото си дете! Ти имаш ли съвест изобщо?

Тези нейни думи го извадиха от равновесие. Той започна да й крещи, че това не било нейна работа, че всичко било минало и той нямал никакво намерение да отваря стари рани.

Вбесена, Шарлийн бе грабнала ключовете на колата си от кухнята и се провикна, че щом не иска да говори, си тръгва. Тя възнамеряваше да отиде и да говори с Кристин какво всъщност представляваше Тод Бауър като човек и възнамеряваше да използва тази си заплаха като средство, с което да го накара да й сподели тайната си. Това, че той имаше дете, не бе от най-приятните изненади, но то можеше да не се окаже пречка за отношенията им, ако той обещаеше да бъде напълно откровен с нея оттук нататък. Тя все още го обичаше или поне си мислеше, че го обича.

Това, което последва обаче, предизвика пълен обрат в душата й. Тод й заповяда да обуздае нервите си и да си затваря устата. Когато тя му отвърна, че няма никакво право да й говори по този начин и да й казва какво да прави, той посегна и жестоко я шибна през лицето.

След като навремето баща й я беше бил, тя се бе заклела, че никога няма да позволи да бъде ударена от мъж отново. Излезе от къщата и потегли с колата си, като напусна Тод Бауър завинаги.

Той обаче не прие решението й. Звънеше й по всяко време на денонощието, за да й съобщи колко много съжалявал. Понякога цъфваше на стълбите пред дома й посред нощ и звънеше продължително. Тогава започнаха нейните кошмари.

Всичко тръгна от зле към по-зле.

Това беше преди шест години. Шарлийн беше на деветнайсет, все още младо момиче. И се приемаше точно като такава по онова време — момиче, което бе принудено да мине през кръговете на ада. Това, което беше преживяла дотогава, не бе нищо друго освен прелюдия към окончателното отмъщение на Тод.

Тази нощ обаче тя не намираше смисъл да продължи разказа си. Нека Александра продължава да си мисли, че преувеличава, на Шарлийн хич не й пукаше.

След шест часа летене Арън Дрейк все още беше доста зает с пътниците в бизнес класата. Те не преставаха да натискат бутоните и да го карат да им носи ту поредната бира, ту чаша вино или вода.

Арън беше сам на смяна, очаквайки Мара да го смени, за да може да дремне няколко часа, докато дойде време за закуската. Той се приближи вяло към един от пътниците, който току-що го бе повикал — нисък мъж в кафяв костюм, заемаш място N78А.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита учтиво.

Мъжът вдигна малка бутилка вино от таблата си, смръщи нос и промърмори:

— Това вино е изфирясало!

Арън бързо се пресегна да вземе бутилката и да помирише виното. Той обаче се въздържа от какъвто и да било коментар, защото това, което му бяха набивали в главата по време на тренинга, беше търговският закон, че клиентът винаги има право. Погледна плешивото теме на пътника, което му напомни за друга луда глава на друг дребен мъж — Дани де Вито.

Някои хора смятаха, че работата, която върши, е женска. Други го квалифицираха като оберкелнер. Първото твърдение беше невярно, второто — абсурдно. За всеки член от екипажа на първо място стоеше безопасността на пътниците. Ако някой от членовете на екипажа се провалеше на изпита по безопасност на полетите, който беше сериозен и се провеждаше всяка година, то с неговата или с нейната кариера бе свършено. Без никакви компромиси.

Арън бе започнал кариерата си на 737, после се бе прехвърлил на 767 и работеше като старши стюард на този тип самолет повече от година. Той приемаше работата си на сериозно и се ползваше с уважението на онези, които летяха с него заради професионалния му маниер на работа. Този „Дани де Вито“ обаче, явно гледаше на него като на обикновен келнер.

— Ще ви донеса друга бутилка — кимна Арън.

— И трябва! — изсумтя ниското човече. — Абсолютно неприемливо е да се пие кисело вино!

— Да, сър — любезно отвърна Арън.

— И в този ред на мисли да добавя още… — продължи надуто мъжът. — Предлагали са ми далеч по-вкусни ястия на борда на някои самолети… Очевидно „Оушънс“ не са в челните редици. Другите просто знаят какво означава обслужване на ниво.

Въпреки че на Арън започна да му писва, не можеше да не признае, че човекът донякъде имаше право. „Оушънс Еъруейз“ не можеше да бъде причислена към категория лукс и съществуваше реална опасност да продължи да бъде подценявана спрямо по-големите играчи. Авиолиниите се множаха и се конкурираха и нищо чудно след време „Оушънс“ да бъде избутан на опашката или продаден.

— Да махна ли тази бутилка? — попита Арън.

— Добра идея, момчето ми.

Полет 582 започна като рутинен. В 2 ч. сутринта бяха оставени да мъждукат само светлините на пилотската кабина. Пътниците, които все още бяха будни, се развличаха или с четенето на книга, или гледаха развлекателни програми на мониторите, закрепени върху облегалките на седалките пред тях. Някои гледаха филми, други играеха Блекджек срещу компютъра. Брадат мъж с тънка верижка около врата бе вглъбен в някаква религиозна книга. Широкоплещестият мъж и неговата обична съпруга си говореха какво щяха да правят в Сидни. Той искаше да разглежда забележителностите, докато тя предпочиташе плажовете. Един азиатец търпеливо отговаряше на лавината от въпроси, с които го затрупваше малкият му син, който нямаше никакво намерение да заспива и искаше да знае всичко за самолетите и най-вече как се задържат във въздуха. За членовете на екипажа, които обслужваха всичките тези хора, това беше полет като всеки друг.

Шарлийн Тийър бе легнала на леглото в определеното за почивка на екипажа отделение, което се намираше в задната част на самолета. Сивата, затваряща се с цип завеса над главата, й създаваше илюзията, че се намира в малка палатка. В секцията имаше осем легла и всичките бяха заети. Там имаше и няколко седалки с монитори като тези на пътниците. Когато до кацането останеха около два часа, екипажът нямаше кой знае какво да прави. Шарлийн наричаше този отрязък от дългите междуконтинентални полети „мъртвите часове“. Нейният спален чувал не беше луксозен, но все пак й осигуряваше нужното уединение. Отстрани до нея, върху одеяло, точно като меченце до спящо дете, лежеше малкото й черно джобно фенерче, излъчващо дискретна светлина. Чувствайки се поне за кратко спокойна в спалния си чувал, Шарлийн се прозя и скръсти ръце зад врата си.

Сънят обаче й убягваше. Беше я завладяло някакво безпокойство, причината за което не можеше да определи. Знаеше само едно — какво точно не биваше да прави.

Според нейните въображаеми представи, като малко дете тя е била гъсеница. Най-сетне, сега се бе превърнала в млада пеперуда, която колебливо подлагаше на изпитание способността си да лети, като от време на време падаше отново долу на земята. Това усещане я бе обзело за пореден път точно когато тя и Арън напуснаха къщата и когато се счупи токът на обувката й. После на самолета Александра започна да говори за мъжете и защо не може да им се има доверие. Тя и Шарлийн никога не са били близки, а днес Алекс успя да събуди спомени за Тод и тези спомени вдигнаха облаци прах от напоена с отрова мъка. После в сърцето й се настани разяждащо безпокойство. Шарлийн се мъчеше да отблъсне негативните мисли от главата си и да се концентрира върху позитивните преживявания, които й се бяха случили през последните години. Тя беше кандидатствала за работа в „Оушънс Еърлайнс“ и невероятно, но факт — бяха я приели. Днес жънеше успехи, за които само преди няколко години не би посмяла дори и да мечтае. Беше се изкачила по стълбата на служебния успех с учудваща бързина. Все още толкова млада, само на двайсет и пет, вече бе помощник старши стюард на 747. Животът й извън работата все още би могъл да се определи като доста хаотичен и тя прекрасно осъзнаваше това. Арън също беше забелязал склонността й към неподреденост в личния й живот. Но веднъж стъпила на борда на самолета, на преден план изникваше професионализма в работата й и тя определено се открояваше от останалия персонал, от колежките си, някои от които често бяха наричани от пилотите „ученичките“.

Арън бе имунизиран срещу съблазните на Александра. Вече месеци наред бомбардираше Шарлийн с телефонни позвънявания и текстови съобщения и беше сторил всичко, което зависеше от него смените им да съвпадат винаги когато имаше и най-малка възможност за това. Неговото ухажване разбира се я ласкаеше, но тя бе далеч от мисълта да допусне да я оплете в мрежите си. Всеки път, когато усетеше, че сърцето й започва да се поддава на чара му, мозъкът й пращаше предупреждение, напомняйки й за Тод Бауър и за мъките, които той й бе причинил. Освен това съществуваха и други пречки за започване на сериозна връзка. Отстрани изглеждаше, че всичко при нея е наред, но под повърхността плуваха мрачни спомени, един от които бе денят, в който като гръм от ясно небе дойде вестта, че е загубила майка си.

Преди два месеца обаче, когато тя и Арън бяха отпразнували трийсетия му рожден ден в един бар в Токио, тя бе отишла в неговата хотелска стая. Това беше и нощта, когато нейното твърдо убеждение, че все още не е готова за сериозна връзка, изчезна като дим. Изведнъж й светна, че всъщност е много тъпо да държи живота си в режим на стендбай. Той беше толкова привлекателен, толкова мил и ухаеше толкова хубаво. Опияняващият му парфюм „Армани“ отвъртя и последната гайка от душевната й спирачна система.

Застанала пред него, без капка смущение, тя бе разкопчала блузата си и свалила сутиена си. Като се засмя на явното му слисване и чувството му на признателност, тя продължи стриптийза си, откопчавайки бавно едно по едно копчетата на джинсите си и плъзгайки пръсти надолу към белите си бикини.

— Направи нещо, Арън — измърка. — За бога… направи нещо…

И той направи. Направи го с такава ярост и страст, която удиви и двама им.

От този момент любовната им връзка беше бурна и прекрасна. Молеше се тя никога да не загубва това си очарование. Дано се запази точно такава, каквато бе, мислеше си въздишайки, докато оглеждаше тясното пространство в 747.

От другата страна на брезента, извън светлината на джобното й фенерче, беше тъмно. Тъмнината беше ужасна. Тъмнината бе в състояние да нарани човек.

Шарлийн потърси кръстчето на верижката около врата си и когато го намери, го стисна силно.

След като Джим се изключи от кулата на международното летище на Лос Анджелис двайсет минути след излитането и след като бе осъществил първоначален контакт с центъра в Оукланд, в пилотската кабина се възцари спокойствие. Бяха достигнали нужната си летателна скорост и височина и „Принцесата“ летеше на автопилот.

Това, което Джим бе споделил с Бен и с никой друг, беше, че има намерение да напусне работата си. Каза, че се отказва категорично от дългите полети и ще търси някаква друга работа, нещо по-близо до дома му, за да запази брака си. Джим добави, че е взел това решение още преди година, но все още не е предприел конкретни действия по въпроса, защото щеше да предизвика драстични промени в живота му. Бен бе абсолютно наясно, че Джим не е фен на промените. В това отношение той беше като Грег, особено когато ставаше въпрос за промяна, която би преобърнала живота му с главата надолу. На него му беше нужно време, за да си направи съответните изводи, както самият Джим му бе казал. Ако се откаже от кариерата си, Джоди и децата нямаше да го напуснат, но независимо от това, той беше напълно наясно и за отрицателните страни на този вариант. Обичаше работата си — това беше простата истина.

Тези две страни на характера му непрекъснато кръстосваха шпаги. Това беше ужасно изтощително и го ядеше отвътре постоянно. Той бе убеден, че да напусне тази си работа би означавало, че вдига бялото знаме. Не само защото не обичаше нищо толкова много колкото да лети, но и защото това означаваше да зареже по дяволите всичко, което беше постигнал с толкова много труд. В един период от време беше най-младият пилот на 747. Баща му сияеше от гордост. В златните си години Лари Никълс бе извън всякаква конкуренция. Ръководеше верига от супермаркети в Калифорния и Аризона. Определяше живота си като хубав и мотото му беше: „Добри цени — удоволствие да пазаруваш“. Когато Лари отвори първото си магазинче за хранителни стоки в Лос Анджелис през 1974, му бяха нужни точно три секунди за име и мото. „Единственото нещо, което трябваше да направя, бе да прибавя една буква зад първите три букви от фамилното ми име“ — Джим бе чувал баща си да повтаря това на хората безброй пъти. Неговият първи магазин се разрасна бързо. Скоро бе последван от втори, после от още два, после от още четири. Това беше класически пример за успешен бизнес. „Добри цени — удоволствие да пазаруваш“ се превърна в мото на домакинствата в Лос Анджелис, в Сан Франциско и във Финикс.

Лари отдавна се бе примирил с факта, че синът му Джим имаше нужда да тръгне по свой собствен път. Братята на Джим — Стив и Джак — бяха последвали баща си в бизнеса му. Той обаче никога не успя да се примири, когато след време Джим му казваше, че ще си пререже гърлото. Джим обичаше баща си и никога не поставяше под съмнение факта, че именно той е източникът на собствения му състезателен дух.

Тогава защо да си прерязва гърлото? Защо да напуска? Той не искаше да го прави! Единствената причина беше, че Джоди настояваше.

Дали я обичаше достатъчно силно, че да се прости с кариерата си? Отначало той не можеше да си зададе този въпрос, без да го връхлети чувство за срам. Не би ли трябвало да е очевидно за семейството му, че поставя на преден план работата си?

С течение на времето обаче се срамуваше все по-малко.

Дали наистина щяха да спрат караниците с Джоди, ако той започнеше да работи в офис и се прибираше винаги навреме за вечеря? Дали причината за семейните им проблеми беше честото му отсъствие от дома заради естеството на работата му?

Не! Ако трябваше да бъде честен пред себе си, щеше да признае, че причината вече не бе свързана с Джоди.

Дъщерите му Кара и Натали значеха много за него. Той не искаше да изгуби децата си. За него те бяха на първо място, независимо от това, което говореха другите, в това число и баща му, Лари.

Джим Никълс бе споделил на Бен Райт за тези си притеснения по време на неотдавнашния им полет до Азия. Дали да продължи сам по пътя, който беше поел, или да смени посоката? Трябваше да вземе решение, но колебанията му го измъчваха непрестанно. През последните месеци той спеше лошо, а умът му бе в непрекъснат стрес.

И ето че вчера нещата взеха обрат към възможно най-лошото. Това беше нещо, което все още не бе споделил с Бен.

Да, нещата бяха взели обрат към най-лошото. „Това е един от начините да се справиш“ — мислеше си Джим. Другият начин бе просто да признае, че беше изгубил всичко.

Само преди два дни той смяташе, че нещата не можеха да станат по-лоши. Вчерашният ден обаче му доказа, че греши. Нещата можеха да бъдат по-зле, далеч по-зле.