Джак Ланс
Зона (34)

33
Зона

Джим Никълс, както и всички останали в спасителната лодка, наблюдаваше гибелта на любимата си „Принцеса“. Той седеше на предна позиция, тъй като лодката му беше най-близо до самолета. Когато „Принцесата“ направи финалното си потапяне, той се изправи като струна, все едно отдаваше чест на 747–400.

Джим бе достатъчно близо, за да види как някой полита от страничния прозорец на пилотската кабина.

На светлината от фенерчето си съзря падащото тяло. Като че ли боингът отрони последна сълза, преди да отстъпи пред неизбежното. Величествената машина изчезна и водите на океана се плискаха там, където вече я нямаше.

Огромна тъмна вълна приближаваше лодката му, като я повдигаше и за малко да я прекатури. Тя бе последвана от няколко други, по-малки вълни, които се плискаха в гумените страни на лодката. Пръски солена вода влизаха в очите на Джим и мокреха дрехите му.

Използвайки фенерчето, Джим търсеше тялото, но сред вълните не видя нищо. Погледна пътниците в лодката и преброи петнайсет души — последните, които се бяха спасили от орисания самолет. Повечето от хората бяха ранени. Един мъж беше със счупена ръка, носът на едно момче, което не беше на повече от десет години, също бе счупен, а върху главата на друг мъж зееше голяма рана. Сред пътниците имаше четирима мъже, които изглеждаха невредими и Джим се обърна именно към тях:

— Имам нужда от помощта ви — каза той. — Трябва да гребем в тази посока.

Посочи мястото, където преди секунда беше видял да потъва носът на „Принцесата“. Кой се бе прекатурил през прозореца? Дали не беше Арън?

Доколкото знаеше, стюардът беше единственият останал в самолета. Джим не вярваше Шарлийн да е все още на борда, както твърдеше Арън, но не можеше да го каже с абсолютна сигурност. В суматохата по време на евакуацията той не беше забелязал тя да напуска боинга.

„Дали не съм видял Джоди да напуска самолета?“

Четиримата мъже грабнаха веслата и започнаха да гребат към указаната от капитана посока.

В малката лодка беше тихо, дори и ранените бяха затаили дъх. Джим не се учудваше. Всички те се бяха срещнали лице в лице със смъртта и това бе жизненоважно преживяване за всеки един.

Колко ли пътници беше изгубил? По време на евакуацията Джим бе забелязал няколко загинали, но със сигурност имаше още доста, за които не знаеше. Колкото и лоша да беше ситуацията, можеше да бъде далеч по-зле.

„Може би ще има още жертви. Къде ги бях довел?“

Имаше време да се притеснява за това. Сега най-важното бе да открие падналото във водата тяло, независимо чие беше то.

Джим осветяваше с фенерчето във всички посоки, надявайки се най-после да се развидели, ако изобщо по тези земи съществуваше нещо като зазоряване. Първото нещо, което забеляза, беше сив метален къс. Зад него плуваше някакъв куфар. Тяло нямаше. Навярно Арън е бил засмукан заедно с потъващия самолет и се беше удавил.

Точно тогава лъчът на фенерчето улови носещо се по корем тяло във водата. Той посочи към него.

— Ето, там! — настоятелно извика. — Там!

Четиримата мъже загребаха с всички сили.

Джим задържа светлината върху тялото. Малката лодка се приближи. Изведнъж забеляза дълга руса коса и осъзна, че това бе Шарлийн.

Когато съвсем приближиха тялото, Джим и един от мъжете се наведоха през тумбестата страна на лодката и хванаха по една ръка. Внимателно прехвърлиха Шарлийн вътре и тя се свлече по гръб върху гумения под. Джим клекна до нея. Очите й бяха затворени и не дишаше. Не се долавяха никакви признаци на живот.

Джим се наведе над нея и започна изкуствено дишане „уста в уста“. После скръсти ръце върху гръдната кост и започна да прилага индиректен масаж на сърцето с равномерен интензивен натиск. После започна да редува изкуствено дишане със сърдечен масаж.

Изведнъж тя обърна лице настрани и започна да кашля и да повръща вода. После отвори очи и Джим извика с внезапно облекчение. Шарлийн го погледна като че ли виждаше напълно непознат. Тя примигна с очи и после отново ги затвори, като Джим се надяваше това да е добър знак. Студ скова тялото му.

— Какво е това? — чу той гласа на мъжа, който му беше помогнал да изтеглят Шарлийн.

 

 

 

Шарлийн продължаваше да кашля, плюейки солена вода и слуз. Гърлото й вече беше свободно и дишаше дълбоко, насищайки измъчените си дробове със свеж въздух. Тя лежеше изтощена по гръб в едно наистина водно легло. То се люлееше и усещането бе приятно.

Тя отново отвори очи и видя хората, които я гледаха. Срещу нея седеше жена на средна възраст, прегърнала две момиченца на не повече от осем-девет години. До жената, подпряло глава на рамото й, седеше и дългуресто момче приблизително на същата възраст, чийто нос и уста бяха разкървавени. Момчето зяпаше Шарлийн все едно беше някаква знаменитост.

Опряна на страната на огромното водно легло имаше жена с бяло като платно лице, прегърбена, с опряна на гърдите й брадичка. До нея Шарлийн забеляза мъж с изкривено от болка лице, здраво притиснал ръка към гърдите си. Риж джентълмен в смачкан бизнес костюм и импровизирана превръзка около главата беше зареял поглед в небето.

Едва тогава забеляза, че левият й крак е омотан. В същото време я прониза остра болка под превръзката и тя стисна зъби. Солената вода бе навлязла в раните и болката беше ужасна.

После осъзна, че е светло. Над нея се простираше синьото небе и грееше златното слънце. После направи още едно откритие. Джим Никълс беше коленичил до нея и в момента се бе обърнал към жената с двете момиченца. Той жестикулираше оживено и обясняваше нещо на някого във водното легло. Шарлийн току-що откри, че то всъщност беше спасителна гумена лодка.

Тя почувства, че още някой седеше до нея и този някой бе сложил ръка на рамото й.

— Добре ли си? — попита до болка познат глас, въпреки че беше глух и дрезгав. Тя обърна глава.

Беше Арън.

Рамото му — същото, което бе ранила с брадвата, беше омотано с бели превръзки.

— Но, как… как…? — пелтечеше тя.

В съзнанието й проблесна картина като на филм. Тя видя във въображението си неговия образ и черна сянка, застанала зад гърба му в пилотската кабина.

„Той не би могъл да се измъкне навън.“

Сърцето й подскочи от радост. Дали обаче това наистина бе той?

Джим Никълс се обърна, видя, че е в съзнание и се приближи към нея, лазейки. Беше свалил вратовръзката си и бе разкопчал горното копче на ризата си. Върху зачервеното му, плувнало в пот лице, имаше много повече бръчки, отколкото беше забелязвала преди. Уморените му очи светеха от задоволство и той се усмихваше широко.

— Радвам се да те видя отново сред нас, Шарлийн — възкликна той.

Преди да може да отговори, Арън поднесе бутилка прясна вода към устните й.

— Ето, пийни малко — каза той. — Ще ти подейства добре.

Гърлото й беше пресъхнало и тя жадно започна да пие.

— По-спокойно — засмя се Арън. — Не прекалявай!

Бавно взе бутилката и завъртя обратно капачката. Прясната вода наистина вършеше чудеса. Беше й вляла живителна сила и сега се чувстваше по-добре.

— Помогни ми да се изправя! — помоли тя.

— Не, трябва да полежиш още малко — предупреди я Арън. — Не бързай! Няма закъде да се бърза. Няма нищо спешно. Не сме се запътили заникъде.

— Не — решително каза тя. — Помогни ми да се изправя!

Той поклати глава, но й помогна да седне. Зави й се свят и я болеше глава. Но беше жива, беше на крака и с човека, когото обичаше. Сега вече спокойно можеше да гледа от малката лодка навън.

Във водата, близо една до друга, плуваха още десет спасителни лодки, някои от които претъпкани с хора. Боингът го нямаше. Тя не виждаше никаква суша наоколо. Океанът се простираше надлъж и нашир в безкрая. Слънцето грееше и в ясното синьо небе не се виждаше нищо друго, освен няколко малки пухкави облачета. Нямаше никакъв вятър. Тя се обърна и погледна към останалите пътници в лодката, към Арън и Джим.

— Къде се намираме? — попита.

Джим сви рамене:

— Ако имаш някакво предположение, считай, че е и мое.

— Звучи успокояващо — каза Шарлийн с лека усмивка.

Арън я прегърна през рамо със здравата си ръка и я придърпа по-близо към себе си.

— Ти си тук — прошепна той в ухото й. — Където и да сме, сме заедно.

Шарлийн имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

Почна с най-логичния:

— Какво се случи? — попита тя.

— Бих искал да чуя твоята версия — контрира я Джим.

— Първо ти — не отстъпваше тя. — Аз изгубих съзнание още докато бяхме във въздуха.

Джим сви вежди:

— Съжалявам. Не знаех това — рече и след кратка пауза продължи: — Трябваше да приводня самолета. Благодарение на така добре обучения екипаж на „Принцесата“, успяхме да евакуираме всички за броени минути след като ударихме водата. Машината потъна малко след 6 ч. тази сутрин. Няколко минути по-късно те извадихме от океана.

Тя смътно си спомняше отделни откъси от всичко случило се, като че ли това беше много отдавнашен сън.

— За щастие, забелязахме и Арън, който се носеше недалеч от теб, и когото също успяхме да спасим.

— Бях наистина на ръба — съгласи се Арън и добави: — Когато пилотската кабина се напълни с вода, имах чувството, че плувам срещу водопад. Държах се за перваза на прозореца и някак си успях да се изтласна навън. Още не мога да проумея как успях да го направя.

Шарлийн се изкушаваше да го попита за фигурата, която беше съзряла зад него, но запази образа на това привидение за себе си.

— Преброихме 19 жертви, всички от които пътници, и няколко дузини ранени — продължи Джим. — Сега часът е 10:15. Трябва да продължим, докато някой не ни спаси. За щастие радиостанцията ни, излъчваща сигнали за насочване, работи на всички възможни честоти: 121.5, 243 и 406 мегахерца.

— Мислиш ли, че някой ще дойде да ни прибере? — колебливо попита Шарлийн.

— Да, разбира се — категорично отвърна Джим. — Може да отнеме известно време, естествено. Океанът е огромен, но ние разполагаме с всичко необходимо: провизии, непромокаеми якета, термоодеяла. Имаме също така въдици и таблетки за превръщане на солената вода в питейна. В състояние сме да се погрижим и за ранените. Имаме аптечки за първа помощ с превръзки, лекарства и шини. Ако се наложи, може да издържим доста дълго време, при положение че не излезе някаква страшна буря, разбира си.

Несъмнено беше обяснил същото и на пътниците, вероятно със същите думи. Но дали тя му вярваше? Той не посмя да я погледне в очите. И в професионалния, и в личния си живот бе имала вземане-даване с хора, които говореха едно, а мислеха друго, но се проваляха, когато отказваха да я погледнат в очите. Това беше нейният патентован тест и Джим току-що се беше провалил.

Трябваше ли да упреква Джим, че не бе искрен с нея? Не, едва ли сега беше моментът, реши тя. Трябваше да вземе под внимание другите пътници в спасителния сал, които имаха невероятната необходимост да повярват в това, което Джим бе казал — на нея и на тях.

Тя кимна замислено и погледна Арън.

— Твой ред е. Как разбра, че съм в пилотската кабина?

— Бях те изгубил — отвърна той. — След като евакуирането приключи, не исках да напускам самолета без теб. Знаех, че си някъде там, вътре. Нямам представа откъде знаех това… просто го знаех.

Леко сви рамене.

— А какво се случи с теб, Шарлийн? — попита я. — Какво правеше горе в пилотската кабина?

Шарлийн отпи още една глътка вода и реши да не крие нищо от него и да му разкаже всичко, през което бе преминала, независимо колко налудничаво щеше да му прозвучи то.

Започна с това, което й бяха казали Каси, жената в черно и латиноамериканецът. Тя дори му сподели как е била убедена, че турбуленцията е отклонила „Принцесата на Тихия океан“ в друга реалност и как нашественици от този Друг свят са превзели самолета. Каза му, че е искала да отиде и да говори с Джим, защото той е бил единственият, способен да ги върне у дома, но че е успяла да стигне само до кухнята на горния етаж. Последното нещо, което забелязала, била черната фигура. Тогава припаднала и дошла в съзнание едва когато самолетът вече бил във водата. Тя му разказа как се е довлякла до пилотската кабина и как е влязла вътре. Каза му как е помислила, че някакъв демон блъска с нечовешка сила по вратата и как е вдигнала брадвата, ужасена до смърт, когато видяла огънатата врата.

Гласът й пресипна и тя трябваше да пийне вода, за да може да продължи:

— Това е всичко — заключи и избърза уста с опакото на ръката си. — Хайде, кажи ми, че дрънкам глупости! Чувала съм го и преди. Ще го преживея. По дяволите, може пък наистина да съм луда.

От очите й бликнаха сълзи, когато хвана ранената ръка на Арън.

— Ужасно съжалявам — изхълца тя. — Аз помислих… Помислих… че ти… че ти не си ти. Никога не бих те наранила съзнателно.

— Знам — полушепнешком каза Арън и погали ръката й. — Видях Памела — добави така безучастно, че в началото тя помисли, че става дума за някой от пътниците. Той сви рамене. — Та… или и двамата сме луди, или…

Нямаше нужда да довършва изречението си. В момента, в който тя проумя думите му, челюстта й увисна. Беше й нужно малко време, за да се опомни.

— Тя ли беше онази фигура, която видях зад гърба ти в пилотската кабина? — най-после попита с дрезгав глас. — Видях нещо… Имаше нещо или някой… с теб в кабината.

— Възможно е — отвърна той. — Тогава мислех единствено как да се спася и се молех за това. Възможно е да е била там с мен. Тя или каквото и да е било. Сигурен съм обаче, че това не беше самата Памела. Памела е мъртва.

Говореше неясно, все едно беше пил успокоително. За тази една нощ Арън се бе променил. Той вече не беше същият човек, който бе преди излитането на 582.

Джим Никълс се приближи още повече до тях.

— Шарлийн, знаем, че и други пътници са се сблъскали със същото явление… — Той се поколеба. — В това число и аз…

Тя го гледаше втренчено, с отворена уста.

— Ясно чух женски глас в пилотската кабина — продължи той с мрачен глас. — Беше Джоди, жена ми. Тя говореше нещо за дестинацията… Аз…

Капитанът хвърли бегъл поглед към тях:

— Мислех, че ще изчезнем във въздуха завинаги и точно като теб се усъмних в здравия си разум.

Шарлийн кимна с разбиране.

— А ти какво направи? — попита тя след кратка пауза.

— Молих се — прошепна Джим.

„И Арън е направил същото“ — помисли си тя.

— И ето ни тук сега — рече Джим. — Някой ще дойде и ще ни спаси. Трябва да продължа да вярвам в това. Ще говорим за всичко преживяно по-късно, когато веднъж се махнем оттук. Каквото и да е всичко, случило се предната нощ, трябва да го оставим настрана. В момента не можем да направим нищо повече, освен да положим максимални усилия, за да облекчим ситуацията, в която се намираме и да помогнем на онези, които разчитат на нас за своето избавление.

— Разбирам, Джим — увери го Шарлийн. — Можеш да разчиташ на мен.

— Винаги съм могъл — каза капитанът.

Тя се взря в необятния океан, опасявайки се, че там няма жива душа, която да отговори на радиосигналите им за бедствие, както се беше случило и на борда.

Обзе я подозрение. Не, това беше вътрешно убеждение, че и яркото слънце, и синьото небе също бяха само илюзия. Нищо не беше реално. Те бяха изгубени в буквалния смисъл на думата. Изгубени на място, където не трябваше да бъдат. В един друг свят. В една различна Зона.

Часовете се нижеха. Жегата стана мъчителна и нямаше с какво да се предпазят от изпепеляващите лъчи на слънцето. Пътниците се снишаваха, мъчейки се да се скрият под оскъдната сянка, която брезентовите покривала хвърляха в лодките. За ранените сянката беше наистина въпрос на живот и смърт.

Шарлийн мислеше за Каси, за жената с огромните слънчеви очила и за латиноамериканеца. Тя започна да ги търси и най-накрая съзря момичето и жената в една от лодките. Надяваше се латиноамериканецът също да е оцелял, както се бе измъкнал от „Жътваря на смъртта“ в друга самолетна катастрофа.

За нея и за тези трима пътници вратата към Онзи свят беше отворена. Както изглеждаше, същото се отнасяше и за Арън и Джим. Тя мислеше, че знае какво й дава основание да мисли така за Арън. Той бе преживял трагедията с Памела. Какво обаче беше оставило белег в душата на Джим? Тя не знаеше, но беше убедена, че е нещо, свързано със съпругата му, Джоди.

Те се бяха разкрили пред онези, които можеха да ги видят, приемайки характеристиките на техните дълбоко вкоренени страхове. В крайна сметка в кухнята на горния етаж Шарлийн бе видяла демонична черна фигура. Какво означаваше това?

За нея това беше повече от ясно — сега!

„То ми се показа като смърт — моят най-голям страх.“

Как ли изглеждаха лицата им в действителност? Какво искаха от оцелелите от този обречен полет? Защо самолетът и неговите пътници бяха докарани тук?

Може би времето щеше да покаже.

Оцелелите си разказваха истории, които обикаляха от лодка на лодка. Най-увлекателен беше разказът за една майка, която скърби за изгубеното си детенце.

В продължение на часове Шарлийн седеше и наблюдаваше океана. Арън, седнал до нея, правеше същото. Под лъчите на парещото слънце тя си спомни за хотелската им стая в „Токио Гранд Хотел“. Стая 534. Това беше нощта, в която се бяха влюбили и тя се надяваше любовта им да захлопне вратата към нейното минало завинаги. Беше си пожелала нещата за нея и за тях двамата да бъдат по-добри за в бъдеще.

Изглежда, че пожеланието й щеше да остане несбъднато.

 

 

Лодката започва да се клати все по-безмилостно. Тя седи и наблюдава гладката като стъкло повърхност на океана. Отново е настъпила нощта. Всички спят — Арън, Джим, пътниците.

Как е възможно? Няма вятър, повърхността на океана е гладка, а лодката подскача, все едно я блъскат бурни вълни. Тя има чувството, че нещо се движи под водата.

Няколко метра по-напред черни нокти разцепват повърхността. Тя ясно вижда това на лунната светлина. Ноктите раздират водата като перка на акула, приближаваща малката лодка. Хищните остри нокти се забиват дълбоко в дебелата гума.

Черната фигура, самата Смърт, се надига и се плъзга покрай заобления край като змия.

— Шарлийн… — ръмжи тя.

Шарлийн се събуди с писък, изпъната като струна.

Все още беше тъмно. Тя нервно кършеше ръце, изпаднала в ужасна паника. В един момент чу гласа на Арън и усети ръцете му, които я обгръщаха.

— Шарлийн! Господи! Какво има, скъпа?

Тя го гледаше ужасена.

— Тези неща… — каза тя, треперейки. — Те все още са на борда и се връщат за нас…

Джим се беше събудил от писъците й. Останалите пътници в лодката — също. Той се извъртя на колене и се доближи до нея и Арън.

— Боингът е на дъното на океана — увери я. — Ще направя всичко възможно никога, абсолютно никога да не бъде изваден на бял свят.

По бузите на Шарлийн рукнаха сълзи. Тя зарови лице в гърдите на Арън.

Нощта премина без други инциденти. Зазоряваше се.

През следващите няколко часа стана много задушно. Беше горещо като в пустиня, както и предишния ден. Лицето на Шарлийн пламтеше и тя умираше от жажда. Джим Никълс беше определил стриктни дажби на водата, без никакви изключения.

Двама пътника от една друга лодка — и двамата към седемдесетте — се оплакаха, че се чувстват зле. Положението на ранените не беше завидно, но състоянието на някои от тях бе направо критично.

Шарлийн нямаше никакви съмнения, че през следващите 24 часа щяха да умрат още хора. Никой нямаше да издържи още няколко дни, особено ако запасите от вода се изчерпат. Най-немощните ще си отидат най-напред — според закона за естествения подбор. На останалите им оставаше само да се надяват и да се молят.

Когато обаче слънцето беше в зенита си, то се случи.

Изведнъж, някъде високо над тях, чуха боботене. В първия момент Шарлийн помисли, че се задава буря. После забеляза малка черна точка в небето.