Джак Ланс
Зона (17)

16
Престъпникът Емилио

Тъй като Емилио Кабрера изпитваше ужас от летене, той почувства неописуемо облекчение, когато турбуленцията спря. Еуфорията му обаче продължи кратко. Когато турбуленцията отслабна, страховете му от процеса, който го очакваше в Сидни, се увеличиха. Помисли си, че някой филм може да отвлече вниманието му. Филм и нещо течно за успокоение на нервите. Когато любезната стюардеса му донесе малка бутилка „Джони Уокър“ — червен етикет, той сложи слушалките на ушите си и успя да намали напрежението, като започна да гледа „Раждането на лъжата“ — романтична комедия за един свят, в който невинните лъжи не само се толерираха, но дори се възнаграждаваха.

Когато филмът свърши, започна да търси друг и попадна на екшън с участието на Брус Уилис, но се отказа да го гледа, защото реши, че има прекалено много насилие, което би подействало зле на нервите му. Започна да превърта каналите и да търси нещо друго. Една актриса с голям бюст и кървавочервени устни се целуваше с партниращия й актьор. Реши, че си заслужава да погледа, но… мили боже, това не беше ли Никълъс Кейдж? Да, той беше, а Емилио го ненавиждаше. Не можеше да обясни защо. Просто го ненавиждаше.

По другия канал даваха уестърн — някакъв стар филм или, както сега казваха — класика. Джон Уейн, който носеше широкопола бяла каубойска шапка и шарена кърпа на врата заемаше целия екран. Реши, че си заслужава да погледа. Като малък много обичаше каубойски филми, така че се отпусна в седалката, доволен от решението си да се наслади на филма.

Сюжетът не беше нищо особено. Джон Уейн играеше шериф на затънтен град, населен предимно със съсухрени каубои. Както в повечето уестърни с участието на Джон Уейн, филмът щеше да свърши с дежурната стрелба и Уейн отново щеше да бъде победителят герой на Стария Запад. Този, който искаше да застреля Уейн, беше издирван престъпник на име Фил Кларк, потаен разбойник с небръснато лице и няколко липсващи зъба, оглавяващ банда гангстери. Фил се беше заклел да отмъсти на Уейн, който играеше шериф на име Джефри Истман, затова, че е убил един от хората му. „Това ще свърши зле за Фил“ — мислеше си Емилио, съпоставяйки несъзнателно филмовият сценарий със собствената си объркана история. Забеляза, че малката му бутилка „Джони Уокър“ беше празна. Искаше да му донесат още една и не се наложи да чака дълго. Стюардесата приближаваше и той вдигна ръка.

— Госпожице!

 

 

След като Арън тръгна към екипажното отделение, Шарлийн реши, че иска да поразпусне малко. Тя мразеше всякакви конфликти с Арън. Съобразно правилника обаче, по време на работа не можеш да отделяш време за себе си. Джесика Ориго и Розет Фиск се бяха присъединили към Глория и Рей в кухненското отделение и водеха оживен разговор.

— Ще обиколя още веднъж — каза им Шарлийн. — Да се поразтъпча малко.

Тя се отдалечи, търсейки уединение. Искаше й се да освободи ума си и да не мисли за нищо. Запъти се към опашката на самолета, зави покрай тоалетните и мястото за почивка на екипажа, и продължи да върви към противоположната страна на самолета.

Един от пътниците вдигна ръка и извика „Госпожице!“.

От мъжа, явно латиноамериканец, лъхаше остра миризма на пот. Съседката му до прозореца изглеждаше раздразнена, може би заради миризмата. Тя беше симпатично младо момиче с къса руса коса, наклонило главата си към стената. Момичето или се преструваше на заспало, или се канеше да поспи, но по нацупената й физиономия Шарлийн можеше да се обзаложи, че беше напълно будна.

— Бихте ли ми донесла още едно уиски, моля? — вежливо попита мъжът.

Макар заради бащиния й алкохолизъм да ненавиждаше твърдия алкохол, тя отказваше да го сервира само на видимо прекалено пияни пътници. Този мъж може и да имаше проблеми с аромата на тялото си, но изобщо не беше пиян.

— Да, разбира се — обеща. — Веднага се връщам.

Тя се върна в главната кухня. За нейно учудване там не намери никого и се запита къде ли са отишли Розет, Глория Джесика и Рей. Не че имаше кой знае какво значение.

Шарлийн клекна долу, взе малка бутилка „Джони Уокър“ и я постави на плота до пластмасова чаша и малък поднос.

Завесата зад нея се отвори със замах.

— Къде бяхте? — попита тя, без да погледне кой беше влязъл.

Предположи, че колегите й са последвали примера й и също са тръгнали да обходят самолета. Явно до такава степен е била замислена, че не ги е забелязала, което не беше толкова странно, защото А747 е далеч по-голям самолет, отколкото повечето хора смятаха.

Една ръка погали гърба й. Значи, все пак, не бяха колегите й.

Тя остана в същото положение, като все още не поглеждаше нагоре, наслаждавайки се на ухажването.

— Какво каза Джим?

Той не отговори и тя не му се сърдеше. Та нали току-що в спалното отделение бе изпуснала нервите си и му се беше сопнала, за което сега се разкайваше.

— Виж, Арън, наистина не мислех това, което ти казах. Аз просто…

Тя си блъскаше главата, чудейки се какво да каже, за да оправи положението.

— Нямам представа защо ти се развиках. Вината е моя, не твоя — рече, облизвайки долната си устна. — Като кацнем в Сидни ще говорим за това, нали? Ще ти обясня.

Точно когато се бе отказала от любовта, най-накрая се появи мъж, на когото можеше да разчита. Той също трябваше да може да разчита на нея. Тя беше наясно, че връзката им не може да продължи както до момента, циклейки на едно място. Трябва да послуша сърцето си и да направи крачка напред.

„Дори и той да няма същите намерения и всичко да приключи по негово желание, поне ще сме били честни един с друг. Поне ще знам, че аз съм била честна с него.“

Арън все още не казваше нищо, но ръката му продължаваше да я гали по гърба.

Шарлийн затвори очи и си представи последния път, когато видя слънцето. Бяха на „венецианския плаж“. Никой друг, само те двамата. Двамата, плясъкът на вълните и сянката на надвисналата скала — усамотено място, достатъчно да се гушнат един в друг. Само двамата — точно както сега. През онзи следобед й се искаше времето да спре, но минутите препускаха ужасно бързо.

Арън се притисна по-плътно, като ръцете му продължаваха да я галят. Той хвана гърдите й и нежно започна да ги милва. Тя изстена от удоволствие, когато стисна зърната й.

— Престани, Арън — прошепна, въпреки вълните на възбуда, които се разливаха по тялото й. — Някой може да дойде!

В отговор той я стисна още по-силно.

— Престани! — каза тя, вече по-настойчиво.

„Какво му става? — чудеше се. Не трябва да прави това!“

Представи си колко неловко би се почувствал някой, когато влезе и види главния стюард да опипва стюардесата. Арън обаче не я пускаше. Той продължаваше да милва гърдите й и да стиска зърната й, докато те се втвърдиха въпреки упорството й. И тогава тя чу тъп звук от нещо падащо наблизо.

Шарлийн отвори очи. На пода пред нея лежеше малката бутилка с уиски — тази, която бе поставила на плота, за да я занесе на мъжа с острата миризма на пот. Как е станало това, недоумяваше. Първо, нямаше как да е съборила бутилката и второ, нямаше никаква турбуленция.

Изведнъж усети невероятен студ, все едно я бяха затворили във фризер. Погледна назад през рамо.

Зад нея нямаше никой.

Тя се вторачи в нищото, като трепереше и потриваше ръце. И тогава някой дръпна завесата. Глория и Джесика се бяха върнали. Джесика се намръщи.

— Всичко наред ли е, Шарлийн?

— Аз… — Шарлийн извърна поглед встрани и вдигна бутилката с уиски. — Изпуснах нещо.

— Добре ли си наистина? — попита отново Джесика. — Имаш вид на човек, току-що видял призрак.

Ръцете на Шарлийн трепереха толкова силно, че едва държеше малката бутилка.

„Веднага трябва да се махна оттук! — мислеше си тя. — На секундата!“

Стисна малката бутилка с двете си ръце, остави подноса върху плота и хукна към салона за пътници.

В момента, в който подаваше уискито на латиноамериканеца, забеляза, че е забравила да вземе чашка, но не се върна, защото си помисли, че той вече имаше една в мрежата на седалката пред него.

— Ето, заповядайте — каза.

— Благодаря ви.

— За нищо.

Шарлийн се отдалечи и спря до изхода срещу вратата. Ако сега си бе у дома, сигурно щеше да се пъхне в леглото и да покрие главата си с възглавница. Тук обаче, в самолета, не беше сама.

Относно това, което се бе случило преди малко, обяснението й беше, че пристъпите на безпокойство я бяха нападнали отново — това беше всичко. И преди я бяха сполетявали подобни кошмари, когато си внушаваше, че някой я преследва. Илюзии. Просто илюзии и нищо повече.

Но ако приемем, че това бяха илюзии, какво беше другото? Тя все още усещаше топлината на ръцете върху гърдите си.

Докато опитваше да се съвземе, се случи още нещо странно.

Някаква жена зад нея започна да крещи с всичка сила. Това беше огромна дама, която преди малко бе застанала на пътеката срещу нея и викаше някого на име Джеръд.

 

 

Емилио прие с благодарност бутилчицата скоч. Той отново нагласи слушалките си, наля от златистата течност в чашата си и продължи да гледа филма.

Фил Кларк се спотайваше зад старо буре до входа на кръчмата. Джон Уейн, който играеше шериф Джеф Истман, държеше пистолета си в ръка, приклекнал зад вратата на сградата от другата страна на улицата. Няколко метра пясък и прах деляха двамата мъже. Наоколо се търкаляха разпилени от горещия пустинен вятър бурени.

Камерата показа в едър план измъчените очи на Истман, които гледаха изпод периферията на сивкавобялата му шапка. После приближиха обектива към суровото небръснато лице на Кларк в черна шапка и дълго тъмно палто. Клекнал зад варела с двуцевка, висяща на коляното му, той гледаше заплашително и страшно.

— Покажи се и ще освободя този град — крещеше Кларк на Истман. — Хората ми идват! Няма къде да избягаш!

Камерата отново приближи лицето на Истман. Той не отговаряше, но се виждаше, че умът му работи трескаво. Разбойникът беше прав. Той беше в капан.

Пореден близък план на Кларк, чието лице заемаше целия екран. Гледаше уплашено, присвил очи под черната си шапка, но се хилеше подигравателно.

— За какво правиш всичко това, Джефри? — извика той на разбойника. — Не виждаш ли какво става? Кабрера те мами. Той краде от шефа. Предай ни го!

Очите на Емилио се разшириха. Пресегна се и притисна по-силно слушалките към ушите си.

— Казвам ти, че този гринго е крадец — изръмжа Кларк. — Той ни трябва, Джефри! Този път няма да избяга! Предай ни го!

Емилио издърпа слушалките си и с треперещи пръсти започна да натиска тъчскрийна напосоки. Лицето на Фил Кларк остана на екрана още секунда, след което Емилио натисна бутона за изключване. Екранът потъмня.

Емилио седеше с широко отворени очи.

После дочу някаква суматоха и вдигна очи. Там, отпред, до тоалетните ставаше нещо. Нещо лошо.