Джак Ланс
Зона (11)

10
Сигнал за бедствие

Грег Хафстатър не откъсваше очи от командното табло, докато Джим, който седеше до него, размишляваше върху руините на брака си. Когато обаче изведнъж вторият пилот се наведе напред, Джим забеляза недоумяващия му поглед — навигационният дисплей беше празен. На монитора нямаше нищо.

Познатите локации — летища, радиомаяци, ориентировъчни точки — беше изчезнало абсолютно всичко, все едно от картата за автомобилна навигационна система бяха заличени имената на пътищата и градовете. На монитора се виждаше единствено необятният Тих океан и тук-таме островите като малки точици. От едната страна беше брегът на Калифорния, а от другата — бреговете на Куинсленд и Нов Южен Уелс. Нямаше го дори миниатюрното самолетче, символизиращо „Принцесата“.

Грег разтърси глава, не вярвайки на очите си. „Повреда в паметта на базата данни?“ — колебливо предположи той.

Имаше предвид паметта на базата данни, която съдържаше точките на местоположението. EICAS — системата, която откриваше и сочеше дефектите, също не отбелязваше нищо. Което бе по-лошо обаче — навигационните уреди не показваха нито точката на излитане на самолета — Международното летище в Лос Анджелис, нито точката на приземяване — летището в Сидни. Празната права линия на екрана доказваше, че системата нямаше никаква идея накъде се бяха насочили, тъй като данни нямаше и курсът не би могъл да бъде определен.

— Не-е — измърмори Бен. — Ако това бе проблемът, все още щяхме да виждаме посоката на вятъра. Сигурно нещо не е наред с GPS или с IRS^[1], само че мозъкът ми не може да роди какво би могло да бъде, освен ако нашето правителство не е обявило война на някого и да са изключили GPS системата.

Джим се готвеше да каже нещо по въпроса, когато в пилотската кабина се разнесе силен пиукащ звук.

— Тя използва крилете си — каза той, имайки предвид, че сега 747 лети право напред, следвайки носа си, тъй като автопилотът вече не действаше.

Това не ставаше ясно само от силното пиукане: Джим се бе уверил с очите си, че се бяха отклонили от първоначалната си посока, тъй като една ярка звезда, която стоеше неподвижно отпред, се бе преместила леко вдясно.

— Ще коригирам посоката на курса — съобщи той и направи промени в автопилота, за да регулира посоката на самолета.

След като го направи, звездата зае обратно първоначалната си позиция, правата линия изчезна от навигационната система и пиукането спря. В пилотската кабина се настани зловеща тишина.

И тримата пилоти в кабината бяха наясно, че ръчната промяна на автопилота е само временна мярка. Без данни от компютъра, Джим вече не можеше да се ориентира правилно.

— Добре — въздъхна той. — Какво става, по дяволите?

— Екранът на IRS също е празен! — докладва Грег.

Джим потвърди това съобщение своевременно. Последният път, когато бе проверил дисплея на IRS, той показваше местонахождението им в градуси и координати, оцветени в яркозелено. Сега нямаше нищо. Този монитор също беше празен.

— Това не е истина! — смотолеви Джим.

Отново хвърли поглед на EICAS. Нямаше индикации за нередности в оборудването, което трябваше да означава, че всички системи функционират правилно.

Проблемът беше, че това не отговаряше на истината.

Бен се изкашля, но не каза нищо. Грег също мълчеше. Това, което се случваше, беше далеч извън професионалния опит и на тримата, взети заедно.

— Какво ще кажете за механичния компас? — замислено каза Джим, неспособен да си спомни кога всъщност за последен път изобщо бе помислил за този уред. Сега обаче искаше да се „допита“ до тази примитивна, пълна с течност капсула, застопорена между двете предни стъкла, точно пред него. В съвременната пилотска кабина този компас, наследство от пионерските години на авиацията, беше единственото навигационно помощно средство, което нямаше нищо общо с компютрите.

— Показва север — с възмущение възкликна той, — само че ние летим на югозапад. Дяволите да го вземат! Дори и това проклето нещо се е побъркало!

— Магнитни смущения — предположи Грег.

Джим бе склонен да се съгласи.

— Възможно е — кимна той, — аз, лично, нямам по-добро обяснение, а ти, Бен?

— Аз също — отвърна Бен мрачно.

Звездите около тях обливаха света в бледожълта светлина. Необятният океан под тях оставаше скрит под дебело одеяло от облаци. Всичко изглеждаше нормално.

— Какъв курс следваш сега? — попита Бен.

Джим посочи право напред.

— Към онази звезда там. Виждаш ли я?

Бен примижа.

— Да, виждам я.

Джим прехапа долната си устна и опитваше да потисне спазмите в червата си. Не бе изпитвал тези ужасни бодежи от времето на бойните учения като пилот във военноморските сили.

— Към момента, поне за сега, продължаваме да се придържаме максимално близо към първоначалния ни курс — съобщи той със суров глас и с язвителна усмивка добави: — Явно няма как да разчитаме на визуалната навигация.

— Но какъв е този абсурд? — промърмори Бен. — С какво изобщо си имаме работа?

Джим само сви рамене.

— Ако беше просто някаква неизправност в компютъра или в GPS системата, тогава би трябвало механичният компас да работи. Може би Грег е прав и това са магнитни смущения.

— Възможно е — каза Бен разсеяно. — Важното е какво ще правим оттук нататък.

— Важното е имаме ли избор изобщо — отвърна Джим. — Просто ще продължим да летим. Нямаме достатъчно гориво, за да обърнем и да се върнем обратно в Лос Анджелис. Не мога да се приземя никъде, защото нямам представа къде се намират летищата. Остава да се надяваме и да се молим скоро да установиш контакт с някого, Грег… С когото и да било.

В продължение на няколко минути Грег изпращаше съобщение на всички възможни честоти. Не последва никакъв отговор. Спазмите в стомаха на Джим се засилиха.

— Използвай транспондера — каза. — Трябва да подадем сигнал за бедствие.

— Роджър! — рече Грег.

Джим усети, че той се мъчи да прикрие безпокойството си, прибягвайки до този старомоден жаргон за „прието“.

Вторият пилот въведе код 7600, с който съобщаваше на всички, които евентуално можеха да чуят, че пилотският състав на полет 582 е изгубил всякаква връзка със света.

Електронният радарен сигнал за бедствие, който сега излъчваха, би трябвало да бъде разбран от всички земни станции и от всички екипажи на самолети, намиращи се в радиус от 400 километра. Това бе равностойно на половинчасов полет, приблизително колкото Джим би могъл да види от тази височина през деня.

— Транспондерът трябва да се използва на секундата! — каза Джим. — Продължавайте да изпращате и радиосъобщения на всеки пет минути. Това е всичко, което можем да направим.

Грег кимна и добави с глас, едва успяващ да прикрие безпокойството му:

— Съмнявам се да е чиста случайност фактът, че се натъкнахме на всички тези повреди от първия миг на връхлетялата ни турбуленция.

Вторият пилот не говореше много, но когато кажеше нещо, особено в момент като този, то непременно беше нещо важно.

— Да — кимна Джим. — Наистина всичко започна оттогава.

Той хвърли още един бегъл поглед на навигационния дисплей и на IRS. Фактът, че не последва своевременен отговор на транспондерния код, можеше да означава само едно — единствените хора, които се намираха в обсег 400 километра от сегашното им местонахождение, бяха пътниците и техният екипаж на борда на „Принцесата на Тихия океан“.