Джак Ланс
Зона (1)

Пролог

В един смахнат ден през март, когато първите цветя започваха да напъпват, всичко се промени. Тя се прибираше към къщи в три часа следобед, след бейзболната среща на отбора на приятеля й Рос. Пред дома й бяха паркирани две патрулни коли — една в алеята и една на тротоара. Лоши новини, помисли си, щом ги видя. Това можеше да означава единствено лоши новини.

Влезе вътре и дочу говор от хола. Баща й, седнал в своя голям зелен фотьойл, бе наведен напред, скрил лицето си в ръце. Двама униформени полицаи стояха прави до него, а облечен в сив раиран костюм мъж тихо му говореше, с длани, допрени като за молитва.

Баща й отпусна ръцете си и погледна през рамото на мъжа. Зачервените му очи срещнаха нейните. Той протегна ръка към нея.

— Шарлийн — промълви. — Ела тук.

Тя колебливо мина между мъжете и застана по-близо до баща си — Дийн Тийър. Той винаги изглеждаше толкова силен, но сега явно нещо го бе пречупило. Когато приближи, полицаите и мъжът в сивия костюм отстъпиха встрани, за да й направят място.

— Какво става? — прошепна Шарлийн.

Имаше странното чувство, че знае отговора, но просто не можеше да повярва. Надяваше се, че това е някакъв кошмар, че е ужасен сън, от който скоро ще се събуди.

Баща й я прегърна. Тя усети сълзите му по бузата си.

— Предпочитате ли да излезем навън, господине? — попита човекът в костюма.

Дийн поклати глава.

— Не. Не е необходимо. Мога да се справя… — Той хвърли пълен с отчаяние поглед към Шарлийн: — Те са тук… заради… майка ти.

Именно от това се страхуваше най-много тя — че вместо майка й, тук беше полицията.

— Станала е катастрофа — продължи тихо Дийн. — Много тежко произшествие… А майка ти… тя дори не трябваше да е на смяна днес. Заместваше друг член на екипажа. Ако тя не… — Той преглътна и обърна лице.

Шарлийн не можа да каже нищо. Просто стоеше там, чуваше думите, които обаче не достигаха до съзнанието й. Искаше баща й да спре да говори. Искаше да вземе думите си назад, да каже, че не е така, че това е било някаква ужасна грешка.

Той я погледна, светлите му очи бяха пълни със сълзи.

— Излетяла е за Финикс тази сутрин — промълви. — Но нещо се е объркало. Все още не знаем какво точно се е случило. Повреда в двигателите, може би. Самолетът се е разбил точно преди едно от предградията на Финикс. Избухнал е пожар… Няма оцелели. Любимата ми Клаудия… майка ти… Тя…

Дийн не успя да довърши изречението. Гласът му секна, той зарови лице в ръцете си и заплака.

Шарлийн бе замръзнала. Имаше чувството, че са я хвърлили в ледена вода. Трепереше, взираше се в баща си и плачеше неудържимо. Униформените служители и човекът в костюма я гледаха с очи, пълни с тъга и съчувствие. Тя бе само на петнайсет години и нямаше никаква представа как да се справи с това.

Изтича нагоре по стълбите, скри се в спалнята си и заключи след себе си. Не можеше да се каже колко време остана там, вперила стъклени очи в нищото, докато тялото й започна да се тресе сякаш от епилептичен припадък.

Чак тогава водопадът от сълзи се отприщи и тя плака неудържимо чак до сутринта.

Няколко роднини бяха дошли при баща й. Последното нещо, което Шарлийн искаше да чуе, бе колко много съжаляват всички. Искаше само едно — майка й да се прибере у дома от летището с червената си „Тойота Камри LE“, която винаги караше.

Шарлийн не можеше да приеме мисълта, че майка й никога повече няма да си дойде вкъщи. Това щеше да бъде кошмар. Кога най-накрая щеше да се събуди?

Каза на баща си как се чувства. Той сложи ръка върху главата си и продължи да се взира в далечината с кух и празен, лишен от емоция поглед.

Беше един откачен ден през март, когато първите цветя започваха да напъпват.