Джак Ланс
Зона (21)

20
Там, където не отиваме

Арън вече беше изчезнал зад ъгъла нагоре и остави Шарлийн сама на стълбите с нещото зад нея.

Страхуваше се да погледне. Не можеше да помръдне.

Писъкът беше застанал на гърлото й.

Точно преди да може да извика, леденият дъх зад гърба й се стопи и изчезна.

Тя остана там още малко, опитвайки се да събере кураж. После се завъртя, но нямаше никого.

Вече нямаше никого.

Да, но нещо или някой е бил там. И можеше да се върне.

Тя събра сили, изкачи на един дъх последните няколко стъпала и въздъхна с облекчение, когато видя пътниците от бизнес класата да седят изправени или отпуснати удобно в седалките си, като че ли нищо лошо не се случваше или не се бе случило. Щеше ли да намери сили да се върне по-късно обратно по онези стълби?

Видя Арън, задържан от ниския мъж в кафяв костюм, същият, с очи като на Ханибал Лектър и който по-рано явно имаше ужасно главоболие. Мъжът, който приличаше на Дани де Вито, беше станал от мястото си и жестикулираше разпалено, докато тихо обясняваше нещо на Арън.

Шарлийн се приближи до тях.

— Да, сигурен съм — дочу тя шепота на мъжа. Очите му издаваха трудно контролируем гняв. Той приличаше на човек, който всеки момент ще започне да тропа с крака или да направи нещо друго, характерно за истеричен пристъп.

Арън беше пример за хладнокръвие, независимо от агресивното поведение на мъжа.

— Вярно е, че имаме малък проблем с дисплея за маршрута на полета, но няма причина за безпокойство — чу го тя да казва на мъжа.

— Ние не отиваме в Сидни — прошепна мъжът с нетърпяща възражение убеденост.

— Всичко е наред — напълно спокойно заключи Арън.

— Пълни глупости! — избухна мъжът с нарастваща ярост в гласа.

Започна да разтрива слепоочието си, както Шарлийн го беше забелязала да прави и преди, а лицето му почервеня.

— Вие сте долни лъжци!

Шарлийн се съмняваше някой пътник да е говорил по такъв груб начин на Арън. Този мъж, мислеше си тя, беше не само гневен, но не бе свикнал да му се противоречи.

— Сър, моля ви, седнете на мястото си — каза Арън с авторитетен тон.

Ниският мъж посочи с пръст пилотската кабина.

— Там, вътре, знаят за това. Вие им позволявате да ви залъгват, но мен не могат да ме заблудят!

— Казвам ви за последен път — натърти Арън, като в гласа му се четеше предупреждение. — Седнете и се успокойте. Притеснявате останалите пътници.

В този момент мъжът видя Шарлийн и я погледна заплашително. Нямаше как да избегне пронизващия му поглед.

Устата му се отпусна и тя имаше усещането, че се взира някъде през нея, направо в душата й. Той изблъска Арън от пътя си и с широко отворени очи пристъпи към нея.

Изведнъж протегна ръка и я сграбчи за китката толкова силно, че я заболя.

— И ти ли? — попита той с учудващо спокоен глас.

— Какво? — измънка тя.

Арън махна ръката му от нея и застана между тях. Седящите наблизо пътници любопитно наблюдаваха драмата, която се разиграваше пред очите им.

— Това вече ми дойде в повече! — твърдо заяви Арън. — Седнете на мястото си, сър, или аз ще ви принудя да го направите!

Мъжът стисна юмруци и зае позиция на боксьор. След това обаче отпусна ръце и поклати глава.

— Ще ми повярвате, но тогава ще бъде твърде късно!

Той се взря в Шарлийн за последен път, като да търсеше някакъв отговор.

— Не позволявайте да се стигне дотам, чувате ли ме? Ние не трябва да сме тук!

Това прозвуча повече като молба, отколкото като настояване. Внезапно омекналият му глас издаваше страх, нещо нетипично за характера му. Този неприкрит страх ужаси Шарлийн.

Мъжът се подчини на заповедта. Седна на мястото си и впери поглед в краката си.

— Извикай Мара и й кажи да дойде тук веднага! — обърна се Арън към Шарлийн. — Нека вземе със себе си и Рей. Не трябва да изпускат от поглед този господин.

Въпреки тресящите я емоции, Шарлийн трябваше да изпълни заръката му. Тръгна към екипажното отделение, но не и преди да хвърли поглед към стълбите. Като не видя никого, се приближи и отвори завесата.

Тя се свърза с Глория по телефона и й каза, че Мара и Рей трябва да се качат на горния етаж, тъй като един от пътниците създава проблеми. Докато говореше по телефона, усети скришен поглед над рамото си.

— Ще ги пратя горе — увери я Глория.

Когато Шарлийн сложи обратно телефона на поставката му, думите на разгневения пътник от горния етаж отекнаха като ехо в главата й.

„Ние не трябва да сме тук!“

После напусна отделението и изчака от другата страна на завесата.

Чу стъпки по стълбите. Бяха Мара и Рей. Тя забеляза, че трапчинките от бузите на Мара бяха изчезнали. Бе станала свидетел на смъртта на пътник и сега очите й бяха мрачни и сериозни.

— Вървете! — нареди им тя. — Арън е там.

Той стоеше близо до мъжа в кафявия костюм, който поне към момента покорно седеше на мястото си. Дали съзнаваше, че щеше да си навлече само неприятности, ако провокира някаква кавга, питаше се Шарлийн. Или наистина беше изплашен?

Тя скръсти ръце, като наблюдаваше Арън, който осведомяваше Мара и Рей за създалата се ситуация. После той се върна при нея.

— Добре ли си?

Шарлийн прехапа долната си устна.

— Не, не съм добре, Арън.

Арън нервно прокара ръка през косата си.

— Това ниско човече ми лази по нервите. Рей обеща да го наблюдава отблизо. Ако се наложи… — Той въздъхна. — Да се надяваме, че ще стои мирен. Имам си достатъчно за какво да се притеснявам. Между другото, Ники пое работата на Рей долу — ще бъде при онази жена, мисис Кърби.

Шарлийн почти не чуваше какво й говори. Трябваше да каже нещо, но какво?

— Ти не чу ли какво каза той? — изтърси неочаквано тя.

Арън я погледна озадачено.

— Не. Какво каза?

— Че няма да успеем да стигнем до Сидни.

— А-а, това ли? Не се притеснявай, човекът не е в ред — ядоса се Арън. — А какво ти каза, когато те хвана за китката?

Сърцето й биеше лудо, докато обмисляше въпроса му.

— Не знам. Беше толкова странно.

Не че Шарлийн наистина не знаеше какво бе казал човекът. Тя просто не можеше да го проумее.

За известно време се замисли, преди да вземе решение.

— Отиди и говори с Джим — реши да каже тя. — Аз ще… Имам да свърша нещо.

— Какво? — попита той. — Какво каза той?

— Нищо, просто върви — настоя тя.

Той помисли да възрази, но се отказа. После сви рамене и тръгна към пилотската кабина.

До известна степен бе учудена, че Арън не настоя да получи отговор. Прекалено бързо игнорира темата, което за него не беше типично.

Дали той също не криеше нещо?

В 4:35 ч. Арън Дрейк влезе в пилотската кабина за втори път в рамките на един час. Той докладва на капитана, че един от пътниците е починал, очевидно от сърдечен удар и тялото му временно е било оставено в тоалетната.

Джим Никълс се стресна от това, което чу. Останалите двама пилоти — също. Докато говореше, Арън си припомни, че Джим, или може би Грег, вече се беше сблъсквал с такъв случай на борда. Причината за предишния фатален край бе тромбоза — запушване на кръвоносен съд, вследствие дълго стоене неподвижно на едно място. Този, така наречен „синдром на икономическата класа“, не бе нещо необичайно по време на дълги полети.

— Правилно сте постъпили — въздъхна Джим. — Жалко, че е трябвало да оставите тялото вътре в тоалетната, но поне няма да е пред очите на пътниците. Аз също не бих имал идея къде може да бъде преместено. Моля те, увери се да бъде направено всичко необходимо за съпругата на починалия.

— Вече го правим — потвърди Арън. — Мога ли да бъда полезен с още нещо?

Джим поклати глава.

— Не, засега.

— Нямах време да информирам екипажа за проблемите — призна Арън. — Когато слязох долу, пътникът беше починал и бяхме много заети. Положението същото ли е, както преди?

Арън бе много по-притеснен сега, отколкото преди 45 минути. Тогава беше убеден, че техническите неизправности могат да бъдат отстранени за сравнително кратък период от време. Сега вече не бе толкова сигурен.

Това, което го ядеше отвътре беше, че „Дани де Вито“ бе прав. „Принцесата“ не държеше курс към Сидни. Откъде този човек би могъл да знае това? Само защото на екрана не се появяваше картата за движението на полета?

Арън беше много озадачен и объркан и затова все още не беше споделил с Шарлийн за проблемите на екипажа, дори след като бурята около „Дани де Вито“ бе утихнала. Тя и бездруго беше толкова притеснена.

— Правим всичко по силите си — спокойно каза Джим.

Това, което мина като стрела през ума на Арън, беше с колко гориво разполагат и колко време още биха могли да се задържат във въздуха. Но той само прехапа устни и не каза нищо. Пилотите бяха наясно какво е положението.

— Окей — рече той. — Уведомете ме, ако с нещо мога да бъда полезен. Междувременно ще направим всичко възможно да успокояваме пътниците.

Напусна пилотската кабина и мина покрай д-р Шепърд, който се усмихна любезно.

„Дани“ седеше през две редици по-надолу, точно както бе инструктиран. Беше престанал да вдига шум, но изразът на лицето му оставаше скован и отчаян.

— Изглежда, че всичко е наред — подхвърли Арън, докато минаваше покрай него и продължи пътя си, тъй като не желаеше да дава повод на мъжа за нова тирада.

„Позволявате им да ви правят на глупаци! Ще ми повярвате, но ще бъде твърде късно!“

Мара и Рей стояха пред екипажното отделение на горния етаж.

— Ще проверя как са нещата долу — каза Арън. — Как се чувства мисис Кърби?

— Не много добре, но във всеки случай по-добре, отколкото като я оставих — отвърна Рей.

Арън слезе по стълбите. Започваше да се тревожи прекалено, което не му бе присъщо. „Здраво държи кормилото“ — така го окачествяваха онези, които го познаваха.

„Дали всичко щеше да бъде наред?“

Той беше започнал да се тревожи от мисълта дали някога ще види Сидни отново.

Или което и да било друго място.