Джак Ланс
Зона (22)

21
„Те“

Докато Арън отиваше към пилотската кабина, Шарлийн се спря преди стълбите, които водеха надолу в сумрака. Опитваше се да се концентрира и да събере кураж. Каквото и да бе нещото, което тази вечер я преследваше, беше вероятно да се появи там. Въпреки това не можеше да стои и да се чуди — имаше да върши работа и хората разчитаха на нея. Тя пое дълбоко въздух, стисна зъби и, преди да я завладеят колебанието и страхът, започна да слиза надолу по стълбите.

След кратко сърцебиене се озова в главния салон. Нищо не се случи, нямаше ни хлад, ни демон.

Продължи да върви необезпокоявана към туристическата класа.

Пътниците в близост до тоалетната, където бе заключен Джеръд Кърби, бяха будни, но видимо спокойни. Другата тоалетна беше свободна, но никой не я ползваше. Шарлийн си мислеше, че навярно хората се страхуват да се приближат до мъртвец, или пък са стреснати от случилото се на Джеръд, каквото и да бе то, и се опасяваха да не сполети тях. Девин, Александра и Джойс наблюдаваха пътеките между редовете, но нищо особено не приковаваше вниманието им.

Шарлийн видя Каси и се наведе до нея. Момичето я погледна за миг, но в този момент майка й попита какво става със съпругата на починалия, мисис Кърби.

— Хора от екипажа се грижат за нея — информира я Шарлийн. — Казаха ми, че предвид обстоятелствата, била сравнително добре.

Брюнетката, седнала до майката на момичето, се заслуша в разговора.

— Ужасна работа — поклати глава майката.

— Така е — потвърди Шарлийн. Поколеба се за момент и после попита: — Ще имате ли нещо против да поговоря с Каси?

— Страхувам се, че да — отвърна тя.

— Защо? — попита Шарлийн. — Не искам да бъда нетактична, но…

Майката отчаяно поклати глава.

— Не сте невъзпитана… Просто не можете.

Шарлийн бе крайно озадачена и начинът, по който погледна жената, потвърждаваше смущението й.

— Каси страда от тежка форма на аутизъм — обясни майката. — От две години не е продумвала нито дума.

Шарлийн направо онемя.

— Разказах на Сабрина цялата история — продължи майката и посочи с глава тъмнокосата жена до нея. — Между другото, казвам се Евелин.

Шарлийн търсеше подходящи думи:

— Съжалявам, Евелин… Наистина не знаех — промълви най-накрая тя.

— Няма проблем, напълно разбирам — кимна Евелин. — А какво възнамерявахте да я питате?

Шарлийн обмисляше внимателно думите си. Беше толкова странно да говорят за момичето, все едно беше някъде далеч, а не точно пред нея.

— Когато се качихте на борда и вие, Евелин, стояхте на пътеката, Каси беше между нас. Тогава тя ме погледна и… — Шарлийн се наведе по-близо към жената, — и… каза нещо. Изрече го много тихо, така че не можах да чуя, но съм напълно убедена, че говореше на мен.

Раменете на Каси потрепериха. Тя гледаше право напред, но по изражението й ставаше ясно, че не само слуша, а и разбира казаното.

Евелин сви рамене.

— Не се учудвам. Предполагам, че е бръщолевила нещо. Всъщност тя умее да се изразява, но това не може да се нарече нормално говорене.

Шарлийн поклати глава.

— Не, не беше бръщолевене, Евелин. Тя говореше. Абсолютно съм сигурна.

Нямаше представа защо майката интерпретираше думите й, но точно в момента, в който Евелин и дъщеря й се качиха на борда, Каси реагираше будно и смислено, а мънкането й в никакъв случай не би могло да бъде окачествено като безсмислено бръщолевене. Тя бе изрекла напълно нормални думи.

Тогава обаче Евелин не беше чула Каси и затова не можеше да си го представи и да повярва. Шарлийн въздъхна. Искаше да попита момичето какво бе казала и защо, и най-вече каква бе причината на няколко пъти да се взира така настойчиво в нея, също както онзи нисък мъж от горния етаж.

Шарлийн беше напълно убедена, че Каси може да говори, независимо какво твърдеше Евелин. Защо тогава да не повтори онова, което й бе казала? Така й се искаше момичето да й даде някакъв знак, че я разбира — кимване или махване с ръка — и да убеди майка си, че беше способна на много повече, отколкото само на несвързано бръщолевене.

— Евелин — обади се тогава брюнетката, — аз наистина видях Каси да се взира в тази стюардеса…

Тя се наведе леко напред и с полузатворени очи кимна към гърдите на Шарлийн.

„Да се взира…“ В този момент Шарлийн осъзна, че Каси се бе взирала в баджа й.

— Помня, че си мислех колко странно ми се стори това — продължи брюнетката. — Забелязах още как Каси се взира в онзи мъж, докато минаваше покрай нас на път за тоалетната. Когато отвориха вратата и го намериха вътре, тя стоеше на пътеката. Повечето деца никога нямаше да постъпят така, а щяха да се свият и да треперят от страх, дори да плачат.

Евелин въздъхна дълбоко.

— И какво имате предвид, Сабрина? — попита тя.

Шарлийн се замисли. Нещо в тона на Евелин говореше, че прекрасно знае какво имаше предвид младата жена, но не искаше да го чуе, или по-лошо — не искаше да говори за това.

Сабрина пъхна кичур коса зад ухото си.

— Имам предвид, Евелин, че когато Каси е вглъбена в себе си, тя може да чува и да вижда. Ти сама ми го каза. И навярно вижда повече, отколкото ние с вас.

Сабрина се обърна към Шарлийн.

— Аз съм психолог — обясни тя. — Знам някои неща за парапсихологията, защото майка ми… — спря за момент и като че ли тъмен облак мина през лицето й, — … заради майка ми — повтори и с това приключи.

Шарлийн не отговори. Каси продължаваше да гледа вторачено пред себе си.

— Може ли да й споделя историята, която ти ми разказа? — попита Сабрина Евелин.

Евелин разтвори ръце. „Мисля, че не бива, но ако настояваш, давай“ — говореше жестът й.

— Може — рече на глас. — Щом намираш за нужно…

И Сабрина разказа на Шарлийн как родителите на Каси са били брутално убити, как Каси едва е останала жива и как след това е развила аутизъм, и как е била осиновена от Евелин и съпруга й.

Шарлийн бе шокирана. Та това беше по-ужасно дори от нейното минало. Далеч по-ужасно.

Но то не беше всичко. Сабрина й каза, че след смъртта на родителите й, Каси явно беше развила ясновидски способности и можеше да предрече кога някой се намира близо до смъртта — като че ли виждаше приближаващия край.

— Знаете ли — продължи Сабрина почти шепнешком, — не мога да спра да се питам… дали не е видяла, че отивайки към тоалетната, онзи мъж всъщност е отивал към смъртта си?

След този въпрос настъпи тишина. Тогава ръцете на Каси започнаха да треперят, ъглите на устата й се свиха, въпреки че устните й останаха затворени. Приличаше на човек, който всеки момент щеше да получи епилептичен припадък и правеше всичко по силите си да го овладее.

Сега вече Шарлийн беше напълно убедена, че момичето бе чуло всичко, което се каза за нея.

— Мисля, че е така — каза Сабрина, също напълно убедена. — Тя е видяла, че той няма да излезе оттам жив.

Лицето на Евелин беше безизразно. Шарлийн погледна към Каси, която ставаше все по-неспокойна, като боботещ вулкан непосредствено преди изригване.

Сабрина чакаше Евелин или стюардесата да кажат нещо. Те не казаха нищо.

Шарлийн усети леко милване по гърба си и погледна през рамо. Всички пътници бяха по местата си. Никой от колегите й не се виждаше наоколо. За нейно учудване изглежда никой не се интересуваше от странния разговор, който се водеше наблизо. Напълно възможно беше някой да е подслушал какво си говорят, а точно това не й се искаше.

Когато се обърна назад забеляза, че Каси се бе втренчила в нея отново. Това беше първоначалната й мисъл, но почти веднага се убеди, че всъщност момичето бе приковало поглед не в нея, а в нещо зад нея.

Шарлийн отвори широко очи.

„Мили боже! Тя го вижда. Има нещо зад мен и тя го вижда!“

— Каси! — произнесе с треперещ глас. — Какво е това? Какво виждаш? Моля те, кажи ми! Трябва да зная! Моля те! Умолявам те!

Момичето не отговори, само продължи да гледа през рамото й.

— Какво е! — прошепна отчаяно Шарлийн. — Какво е това нещо?

И тогава една дума се изплъзна от устните на момичето:

— Те…

Прозвуча като въздишка, но не беше. Евелин също бе чула. Челюстта й увисна и тя сложи ръка върху рамото на момичето.

— … искат…

Гласът на Каси беше много тих, като шепот във вятъра. Големите й очи не се отделяха от нещото, в което се бе вторачила. Шарлийн гледаше съсредоточено в Каси и не смееше да се обърне назад, умирайки от страх кого или какво можеше да види там. Тя беше наясно, че момичето виждаше нещо, след като изрече последната дума. Една малка думичка, която за Шарлийн беше предупреждение за Страшния съд:

— … нас!