Джак Ланс
Зона (29)

28
Дестинация

Когато въздушната скорост на „Принцесата“ се стопи до 350 км/ч, Джим Никълс спусна задкрилките. Височината им беше 2400 метра и облачната покривка приближаваше бързо. Щяха да я пробият всеки момент и тогава най-накрая ще можеха да видят какво ги очаква там долу. Джим реши да не отлага повече своите последни инструкции.

— Грег! Бен! Ето какво ще направим — прочисти гърлото си и направи усилие да запази гласа си спокоен. — Ще продължим да опитваме да рестартираме двигателите, докато достигнем височина от 900 метра. Ако това не стане, а аз се съмнявам да стане в настоящия момент, ще се съсредоточим върху кацането. Грег, при мой сигнал изключи климатичната инсталация и затвори въздухоизпускащите клапани.

Климатичната инсталация използва два въздухоизпускащи клапани, с които се контролира налягането на въздуха вътре в салона. Тъй като тези клапани изпускат въздуха навън от самолета, те трябваше да бъдат затворени преди приводняването, за да се възпрепятства нахлуването на вода вътре в него. Ако всичко мине добре, след приводняването Боинг 747–400 ще служи като плавателен съд и с малко късмет ще може да се носи по водата достатъчно дълго, за да успеят пътниците да излязат.

— Ще вдигна носа максимално високо, ще намаля скоростта до 260 км/ч и ще разтегна задкрилките максимално. След като чрез вълните определим посоката на вятъра, ще обърна носа срещу вятъра. Когато сме почти долу, ще повдигна носа с около десет-двайсет градуса, за да остане над повърхността колкото е възможно по-дълго и да ни позволи да се ударим във водата с минимална скорост. Ще се опитам да кацна успоредно на вълните. След това няма какво повече да направя, освен да се опитам да запазя крилата в хоризонтално положение.

Джим наведе глава и продължи:

— Най-напред ще се удари краят на опашката. Товарът на водата ще накара носа да пропадне. Ако той се окаже под вода…

Той остави да довършат остатъка от изречението на своите помощник-пилоти.

— Какво може да се случи след това, един господ знае — мрачно отбеляза Бен.

— Биха могли да се появят пламъци по крилата — предупреди Грег, — причинени от блъскането на захранващите кабели. А също така може да имаме пламъци и върху водата.

Джим сви рамене:

— Не мисля, че има голяма вероятност за това — поколеба се и добави: — Знаете ли какво? Ще задействам пожарогасителите върху двигателите, докато падаме надолу. По този начин ще можем да бъдем сигурни, че това няма да се случи.

— Добре — рече Грег.

— Други въпроси?

Помощник-пилотът завъртя отрицателно глава.

— А ти, Бен?

— Не! — рязко отсече той.

Тази кратка дума изразяваше дълбоката неудовлетвореност на Бен, че Джим не бе избрал варианта пълен рестарт.

„Аз ли ще бъда убиецът, който ще погуби всеки един на борда след всичко това?“ — горчиво се питаше Джим. Очакваше гласът на Джоди да отговори на този въпрос положително, но тя не каза нищо.

— Грег, продължавай да опитваш да запуснеш двигателите.

Помощник-пилотът продължаваше да прави всичко, на което беше способен. Краткото мълчание, което последва, бе прекъснато от серии пронизителни пиукания: „Летите много ниско! — пищеше алармата. — И колесникът не е спуснат!“.

— Ще изключа сигналите — каза Джим.

Той натисна няколко бутона.

— Системата за предупреждение за удар със земята е изключена. Също така реших да изключа тези за задкрилките и за терена — рече той, когато бе готов.

Телефонът иззвъня.

— Салонът е готов — докладва Арън.

— Добре — каза му Джим. — Двигателите не се запускат, така че ще се приводняваме.

Това не бе напълно вярно, тъй като Грег все още работеше по тях, но той вече не очакваше чудо.

— Изчислих, че имаме още шест или седем минути. Една минута преди да се приводним ще подам заповед за готовност при аварийна ситуация посредством две примигвания на сигнала за затягане на предпазните колани… — Той леко изпъшка. — При условие че този бутон все още работи, разбира се.

Скоро след неговия разговор с Арън „Принцесата“ проби облачното покривало.

Джим задържа дъха си.

Самолетът леко се разлюля. За кратко те не виждаха нищо през прозореца на пилотската кабина, освен замъглена маса от стоманеносиво.

„Какво, по дяволите, има долу?“

Джим не искаше да си представя катастрофата, която можеше да ги сполети, ако това под тях бе земя, а не океан. Смъртоносният сблъсък, който неизбежно ще последва, би бил такъв, че дори и Господ с цялото си всемогъщество не би могъл да предотврати.

А дали изобщо съществуваше шанс точно в този момент да се натъкнат на парче земя в необхватния Тихи океан? Това би било като да открият пословичната игла в купа сено. Тогава тази нощ би предложила още една от странните изненади с непредвиден изход.

Показа се черна повърхност с неясни очертания.

„А-ха — помисли си Джим, — нищо друго, освен океан.“

Въздъхна с облекчение.

Грег не го беше видял. Той продължаваше да работи по горивните клапани, опитвайки се с всички сили да рестартира двигателите. Без никакъв успех.

На 900 метра Джим му извика да спре.

— Сега вече можеш да спреш опитите, Грег!

— По дяволите! — помощник-пилотът изруга с отчаяние. За пръв път Джим го чуваше да ругае.

— Климатичната система и въздухоизпускащите клапани! — каза Джим.

Грег изпълни командите в необходимата последователност.

— Климатична система — изключена!

— Въздухоизпускащи клапани — изключени!

— Задкрилки 20!

— Задкрилки 20 — потвърди Грег.

Самолетът потръпна, тъй като задкрилките се разтегнаха още повече.

Джим намали скоростта до 260 км/ч — минималната летателна скорост. Океанът се приближаваше все по-близко и Джим вярваше, че е видял бяла пяна на гребена на вълните. Още няколко секунди и всичко щеше да свърши.

В тези отчаяни последни моменти Джим си представи дома и градината си. Той се видя с Кара и Натали под слънчевите лъчи отвън. Смееха се, както само малките момичета могат да се смеят, гонеха се шумно, играеха някаква игра, която не познаваше. През последните месеци беше забелязал, че дъщерите му се увличат от неща, които той не можеше да разбере.

„Ще си дойда у дома и тогава ще ми кажете всичко за тази ваша игра.“

Кара и Натали бяха една до друга, сияйно усмихнати.

Внезапно усмивките им изчезнаха и те паднаха на земята… Мъртви!

Зад тях се появи жена.

Изглеждаше като Джоди, но не беше тя.

„Убиец!“ — изкрещя и той чу думата толкова ясно, като че ли идваше от няколко метра разстояние.

Джим се почувства, като че ли се беше събудил от някакъв кошмар. Погледна навън в разпръскващата се тъмнина.

„Погледни във водата. Каквото и друго да правиш, не позволявай вълните да удрят напречно носа. Ако това се случи, ще е краят. Няма да позволя вълна да достигне носа. Ще кацна на върха на вълните.“

Джим натисна два пъти светлинния бутон за затягане на предпазните колани.

Изведнъж той рязко се наведе напред от мястото си. Не много далеч, на линията, където самолетът щеше да се удари във водата, той забеляза нещо.

„Божичко, какво е това?“ Почувства пристъп на паника, която завладя цялото му тяло.

Те се приближаваха към това, независимо какво беше то — всичките 353 души на борда.

„Принцесата на Тихия океан“ вече не можеше да остане във въздуха.

Джим Никълс току-що беше забелязал тяхната крайна дестинация.

Интерлюдия IV

Жената в огледалото на банята имаше хлътнали бузи и тъмни кръгове под изцъклените очи.

Тя видя как жената взе малко бяло шишенце от шкафчето под огледалото и отвъртя капачката. Вътре имаше дузина хапчета. Жената в огледалото наклони за секунда главата си настрани, заслушвайки се в „Отивам си вкъщи“, любима песен, която звучеше от стереоуредбата в хола.

Жената в огледалото не се колебаеше. Тя бе решила да го направи веднага, след като песента свърши.

Видя как жената в огледалото допря шишенцето до устните си, повдигна брадичката си и изсипа хапчетата върху езика си.

Жената ги глътна всичките.

За кратко не се случи нищо. В хола беше тихо. Песента беше свършила.

Жената в огледалото реши да я пусне отново, но изведнъж се почувства ужасно зле. Не можеше да диша. Пръстите й се схванаха, когато ги обви около синджирчето на майка си. Тогава припадна.

Изведнъж около нея стана непрогледно черно. Отнякъде — тя не можеше да определи откъде — дочу силен грохот, като при задаваща се гръмотевична буря. Тя не беше сама.

Къде се намираше? Какво се криеше в тази непрогледна тъмнина?

Искаше да се махне оттук! Трябваше да се махне оттук!

Тя усети, че се плъзга назад. Това усещане просто дойде при нея, без да може да го овладее и веднага след това тя премина от тъмнината в ярко осветена стерилна стая.

Виждаше себе си долу, върху болнично легло. Трима лекари стояха около нея. Имаше компютри, монитори и всякакъв вид медицински инструменти.

Лека като перце, тя се носеше над стаята.

В момента, в който осъзна това, се строполи върху собственото си тяло, лежейки със затворени очи. После усети слаби електрически импулси…

… и дълбоко пое въздух.

Лекарите, които току-що бе видяла от тавана, сега се бяха вторачили в нея. Те започнаха развълнувано да обсъждат нещо и един от тях заби хиподермична игла в горната част на ръката й, под рамото. Тя усети болка, но беше прекалено замаяна, за да извика.

По-късно разбра какво се бе случило, след като бе глътнала хапчетата. Беше я намерила нейната приятелка, Нанси Партингтън. Ако Нанси нямаше ключ от апартамента й и ако тогава не беше се отбила, Шарлийн щеше да е мъртва. Всъщност, оказа се, че оцеляването й е истинско чудо. Въпреки че лекарите бяха промили стомаха й, тя едва не си бе отишла. Била е изпаднала в клинична смърт за 57 секунди.

Осем месеца по-късно разказваше за това произшествие в качеството си на пациент на д-р Ричардсън, който я слушаше и си водеше бележки. Беше седнал срещу нея с кръстосани крака, с химикалка в ръка.

— И това се случва, когато започват кошмарите? — попита я той.

— Да — отвърна тя. — Те започнаха още докато бях в болницата. В сънищата си чувам грохота и непрекъснато се връщам в онази непрогледна тъмнина. Там има нещо, което може да ме види. Аз започвам да бягам всеки път, но никога не успявам да се измъкна. Знам, че ме преследват. Всеки път, когато се пробуждам, имам чувството, че ще ме сграбчат.

— Хм… — измънка Ричардсън.

— По-късно преживях друг, но донякъде подобен кошмар. Намирам се в Таперуер стаята на майка ми. Вратата е заключена, но някой иска да я разбие. Изведнъж ключалката се счупва, вратата се отваря и зад нея виждам същата онази тъмнина и… те са там. Сигурна съм в това, въпреки че не ги виждам.

Изтегната върху виненочервената кушетка, тя събра смелост и каза на Ричардсън какво според нея означаваха тези кошмари.

— Аз бях мъртва — прошепна тя. — Помня, че бях умряла.

Ричардсън въздъхна и поклати глава.

— Шарлийн, разбирам за какво говориш. Преживяла си нещо ужасно мъчително. Но…

Пак тази дума.

Но!

Вече примирена, тя остави напиращите думи да се излеят от него като порен дъжд.

Докато лежеше на кушетката, той говореше за майка й, за баща й и за Тод. Тод я беше изнасилил в тъмното и в това се криела причината за страховете й. Това, което бе преживяла след поглъщане на хапчетата, само увеличило прекомерния й страх от тъмното. Сънят й, свързан с Таперуер стаята, твърдеше той, имал връзка с психическия тормоз, който баща й упражнявал над нея. В същото време сънят бил свързан и с любовта й към майка й, която така много й липсваше.

Шарлийн не му вярваше. Тя дори почти не го слушаше. Разбираше какво се опитва да й каже, но за разлика от нея той не е бил там.

Тя беше от другата страна.

Там имаше демони. И тези демони все още бяха с нея.

Всеки път, когато се озовеше сама в тъмното.