Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding Bees, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Михайлова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сара-Кейт Линч
Заглавие: Сватбени пчели
Преводач: Мария Михайлова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Слънце“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: новозеландска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 5.08.2014
Редактор: Гергана Михайлова
Художник: Вихра Стоева
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-742-207-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14318
История
- — Добавяне
8.
Щом меката ръка на Шугър докосна студеното й чело, очите на Руби запърхаха и се отвориха и тя се вторачи в жената, опитвайки се да осъзнае какво се е случило.
Шугър просто я остави да се взира, а после внимателно й помогна да се изправи отново на крака.
Тя никога не можеше да определи с точност дали хората проявяваха нуждата си от повече помощ, за да се изправят на крака, когато тя беше наоколо, или пък поначало по-често от другите тя забелязваше, че са на земята. Но и в двата случая изглежда много често помагаше на хората да се изправят. Именно те още й пишеха писма.
С много от тях беше изпитала повече затруднения, отколкото с Руби. Тя почти не тежеше; все едно вдигаш облак.
— Името, с което ме е кръстила майка ми, е Чери Лин — каза Шугър, щом крехкото момиче с клатушкане се задържа на тъничките си крака като новородено жребче. — Но не съм сигурна, че то е по-малко глупаво.
— Не е — отвърна момичето. — Аз съм Руби. — Привиждаха й се звезди. Харесваше й да вижда звезди, макар това да означаваше, че болницата не е много далеч, а тя не обичаше болници.
— Знаеш ли, бих пийнала чаша вода — каза Шугър. — Удобно ли е да вляза?
Без да изчака отговор, тя пристъпи напред и затвори вратата зад себе си, после хвана Руби за единия кокалест лакът и я заведе до голямо червено кресло с извити облегалки близо до прозореца.
Апартаментът беше горе-долу два пъти по-голям от нейния и богато мебелиран, но според нея не по начин, по който би го направила млада жена като Руби. Цветовете бяха тъмни и едната стена с книги — повечето доста сериозни произведения, както Шугър успя да види — придаваше на жилището аристократичен, библиотечен вид. С тези тежки завеси, издърпани, но припокриващи се, апартаментът бе придобил противна, спарена атмосфера, сякаш прозорците никога не се отваряха.
— Просто ще те настаня да седнеш тук и ако нямаш нищо против, ще приготвя по нещо за пиене и на двете.
Погледът на Руби я проследи до кухнята. Беше мила, тази жена Шугър, но Руби знаеше докъде обикновено води такава добрина: до ядене.
Руби беше свела храната до шестнайсет осминки от крекер, три резенчета портокал, цял стрък целина, която дори не й харесваше, малко бурканче бебешка храна за витамини и минерали и половин диетична сода на ден и на този етап се чувстваше добре, макар да смяташе, че може би трябва да намали портокала до две резенчета. Разбира се, ако отново се беше докарала съвсем близо до болницата, сигурно трябваше да помисли да повиши дажбата си на четири резенчета портокал и може би дори да добави морков, но работата е там, че в момента се чувстваше толкова добре с три резенчета и само с целината.
— Е, има ли човек, на когото трябва да се обадя за твоето състояние? — викна Шугър от кухнята, прекрасно оборудвана среда за гурме, от която Шугър се съмняваше, че използва дори и малка част. — Мога да се обадя, ако имаш нужда, иначе нямам нищо против да поседя с теб, докато си възвърнеш равновесието. — Тя огледа спретнато подредените като на изложба кутии със зърнена закуска, бойния ред от висококачествена паста, подбраните масла, конфитюрите, рафтовете, натежали от готварски книги. — Равновесието е много важно — продължи Шугър, проверявайки хладилника, препълнен с неотворени сирена, меса, сготвено пиле, кутия с кексчета: нищо не беше докосвано. — Никой не ти го казва, когато си млад. Вечно се задяват за птичките, за пчеличките и за професионалното ориентиране, но от мен да знаеш, равновесието върви ръка за ръка с дишането.
Тя занесе двете чаши вода във всекидневната и подаде едната на Руби.
— Аз самата го научих преди няколко години, но го научих по трудния начин. На някои им идва естествено отвътре, но за съжаление ще призная, че не бях от тях.
— Добре съм — каза Руби.
— Просто ще поседя тук, ще си изпия водата и после си тръгвам. Имам много неща да свърша днес. Ами ти?
Руби мислеше да отиде пеша до „Органични храни“ на „Кълъмбъс Съркъл“, защото те най-вероятно имаха най-голямата колекция от киноа, но сега вече не беше толкова сигурна. Опита се да си спомни колко време е минало от последния път между появата на звездички и болницата. Имаше ужасното чувство, че не е било толкова отдавна. Може би просто трябваше да помисли дали да не отиде до по-малките „Органични храни Трибека“. Или до „Челси“.
Всъщност, сега като се замисли, беше съвсем сигурна, че между звездичките и болницата са минали две седмици. Вероятно дори месец. Всичко си беше наред, докато сестрите не се обадиха на майка й. Последва сцена, към която не желаеше да се връща. Трябваше да хапне допълнителното парченце портокал и моркова. И малко киноа.
Не можеше да си спомни как дневният й прием на храна се сведе до толкова малко. Беше сигурна, че се старае много повече, че се справя по-добре. Къде беше сбъркала?
— Няма нужда да се обаждаш на никого — каза Руби. — Вече може да си тръгваш, ако искаш. Аз съм добре.
— Хубаво тогава — отвърна Шугър, без да помръдне. — Знаеш ли, винаги съм искала да са ме кръстили на някакво бижу. Всъщност, исках да ми викат Съкровище, но най-доброто, до което се добрах, беше Захар — така ми викаше дядо ми — Медена Захар — Шугър Хъни по-точно, и от неговата уста това звучеше добре, но иначе сигурно е малко прекалено.
— Вече си изпи водата — каза Руби.
— Така е — съгласи се Шугър. — Но още съм страшно жадна, затова имаш ли нещо против да си налея още една чаша, преди да тръгна? Горещо е горе на покрива — живея там, споменах ли? А човек може да се обезводни, докато качи всичките тези стълби. Или просто докато ходи по покрива. Ще донеса и на теб още една чаша, след като ще си наливам на мен.
Руби беше прекалено изтощена да се възпротиви. Реши да почака — докато се почувства по-добре, вероятно още няколко пъти ще се наложи да приседне. После щеше да се разходи до „Трибека“ и може би да си купи диетична сода и да иде с нея до „Батъри Парк“, след като денят беше толкова хубав, че хората навсякъде се обезводняваха. Там имаше от онези фонтани, които изригваха от земята, и ако намериш правилното място да седнеш, можеш да гледаш как децата си играят вътре и да виждаш в далечината зад тях Статуята на свободата. На Руби това й харесваше. В най-долния край на Манхатън се чувстваше възможно най-далеч от Горен Ийст Сайд.
— О, ти си имаш албум с изрезки — каза Шугър, когато се върна с още две пълни чаши, забелязвайки подвързаната с кожа книга, оставена на масичката за кафе близо до креслото на Руби.
Момичето взе албума и го притисна към гърдите си, като се изчерви.
— Той е личен.
— И аз имах албум с изрезки, когато бях по-млада — каза й Шугър. — Години наред лепях всякакви неща вътре. Исках да си водя дневник, но знаех, че майка ми ще го прочете, затова, вместо да си записвам, просто събирах различни парченца, за да ми напомнят за разни случки, мисли, вълнения, радости и трудности.
— Моят албум не е такъв — каза Руби. — Не се отнася до мен.
— Ами за какво е?
— За други хора.
— Други хора, които познаваш или които не познаваш?
На Руби й просветна, че от доста дълго време не беше разговаряла с никого. Струваше й се, че говори на чужд език, например на холандски. Дори не можеше да се сети как Шугър е влязла в апартамента й и е започнала разговор. Тя ли я покани? Или се беше поканила сама? Всичко й изглеждаше някак замъглено, но и познато, в добрия смисъл, сякаш винаги си говореше с хората, а тя не го правеше, освен ако не бяха от тези, на които майка й плащаше, за да й казват, че трябва да яде и че вече не го прави. Тоест че вече не говори с хора.
Шугър не беше споменала думата храна. Нито веднъж.
— Помня, че в моя албум имаше картичка за рождения ми ден от моя най-голям брат Трой — казваше тя — който беше написал, че съм най-сладката шестнайсетгодишна, живяла някога в нашия град. Също и изсушена червена роза от момчето, с което за първи път отидох на среща, Чарли Харисън, и се оказа, че той има трийсет и три брадавици на едната ръка и единайсет на другата. Притежавах и снимка на моя дядо от страната на майка ми, онзи, който ми викаше Шугър Хъни — как се жени за баба ми, имах даже и малко парченце дантела от сватбеното й було.
Руби погледна надолу към кожената подвързия.
— О — каза тя. — Моят донякъде е нещо подобно.
Шугър се усмихна и посочи албума.
— Хайде тогава, мила. Да го разгледаме.
Руби усети, за своя собствена изненада, че го отваря, поглаждайки страниците с малките си кокалести пръсти, докато бавно ги разлистваше.
— Боже мой — каза Шугър. — Не очаквах това.
Албумът изобщо не беше свидетелство за пропиляната младост на едно самотно градско момиче или колекция от въжделени тайни, както Шугър предполагаше. На всяка страница имаше внимателно залепена изрезка от вестник „Ню Йорк Таймс“ с младоженци, които, сияещи, се гледаха в очите или се вихреха на дансинга.
— Сватби — каза Руби. — Всеки уикенд публикуват такива банални истории за хора, които се женят. Каква безсмислица! Имам предвид, че разправят всякакви нелепи приказки за влюбване и така нататък. Обясняват как са се запознали и какво са си мислели отначало, и как всичко се объркало, но после пак се срещнали и осъзнали, че така е било писано, затова се оженили.
— Така ли?
— Никой не казва просто: „Запознахме се в един бар и не се намразихме, яйчниците ми бяха тръгнали вече да се сбръчкват и да умират, затова се сдушихме“. Винаги трябва да има нещо грандиозно.
— Наистина?
— Просто започнах да събирам някои от най-странните „излияния“ на едно място, а после някак се оформиха в албум с изрезки. В най-глупавия албум с изрезки на света.
— В колеж ли учиш? — попита Шугър.
— Виж тази — каза Руби. — Кейти Шиън и Адам ОʼНийл се запознават в някаква идиотска онлайн група за фенове на телевизионната игра „Джиопарди“! Можеш ли да повярваш?
— Хората определено се срещат на най-странни места в наши дни — отвърна Шугър. — Дори не трябва да ходиш специално никъде.
Руби обърна страницата.
— Ами Трей Тенфорд и Женевиев Форд? Една птица се изакала върху сладоледа на Трей на първата им среща и това накарало Женевиев да се влюби в него. Заради ако на птица! Можеш ли да си представиш? Ами тези двамата — гледай, двама мъже — живели заедно двайсет години, но единият се разболял от рак, затова отишли в Айова и се оженили. Това е станало, преди да променят закона тук и да разрешат на еднополовите двойки да сключват брак и при нас.
— Еха, изглежда, ти си много романтична натура, Руби.
— Не, не съм — настръхна момичето. — Просто съм човек, който обича истории, в които има пилешко ако. — Тя захлопна албума. — Затова е личен. Затова никога не го показвам на никого. Не се разказва за мен. А за всичките тези загубеняци и глупавите им банални истории.
— Определено е по-добре да се събират такива, отколкото истории за убийства и насилие — каза Шугър.
— Или да се колекционират пощенски марки — добави Руби. — Мразя пощенските марки.
По бузите й се беше прокраднал бледорозов оттенък. Шугър не знаеше какво го е предизвикало — защото разглеждаха цялото това сватбено блаженство, или защото Руби имаше с кого да поговори по въпроса. Беше сигурна само в едно — че това момиче умираше от глад за нещо повече, не само за храна. То беше самотно.
А Шугър я биваше със самотниците.