Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (33)

32.

Планът на Шугър никога вече да не вижда Тео се провали почти моментално, когато се събуди на следващия ден и преди още да е успяла да стане от леглото, видя пчелите й да се издигат над кошера си като една и пак да офейкват право на неговия покрив.

Сякаш я бяха чакали да се събуди и да го направят отново пред нея.

— Сигурно се будалкате с мен — простена тя, след като скочи от леглото и стигна до парапета на покрива си точно когато този път те се настаниха на задницата на скулптурата.

Шугър пак провери кошера и видя, че Елизабет Шеста е отвела почти всяко живо създание, само че този път няколко мързеливи търтеи дъвчеха восъчната пита.

— Нейт? Миличък? Тук ли си? — извика тя, но когато се събуди през нощта, го чу да работи в градинката си, затова не се изненада, че той още спи. Сърце не й даваше да го буди сега, особено след онова, което й каза вчера.

— Еха, Джордж, днес изглеждаш наистина много изискан, знаеш ли? — каза тя долу на покритата веранда, премигвайки с очи по начин, който би накарал всяка южняшка майчица да сияе от гордост.

— Има нещо в окото ти ли, госпожице Шугър? Най-добре много бързо да вземем мерки, преди вятърът да се усили и да те остави цял ден да мигаш като сова на слънце.

— Добре де, не, нямам нищо в окото — каза тя. — Истината е, че ми трябва помощта ти.

— Обичам да помагам, така че само кажи какво трябва да направя.

— Сещаш ли се, споменах ти за мисията, която изпълних вчера?

— Да, мадам.

— Пак трябва да я повторя.

— Това обяснява защо носиш кашона.

— Ще можеш ли да дойдеш с мен?

— Трябва ли да слагам було?

— Не, според мен, най-добре е да не слагаш.

— Тогава мога да дойда, но само ако ми дадеш да нося кашона. И ако ми позволиш да кажа, че си особено голяма радост за окото днес. Особено.

Вярно беше. Шугър среса косата си, сложи си червило, облече любимата си рокля и най-хубавите си сандали. Не защото искаше Тео да я види в по-добра светлина от предишния ден. Не се интересуваше какво иска Тео. Изобщо не се интересуваше. А защото всички в блока щяха да се усъмнят, ако два дни подред се появеше облечена като унищожител на вредители, без всъщност да е такава.

Това си мислеше Шугър, докато двамата с Джордж завиваха зад ъгъла към блока на Тео.

— Моля те, бъди така добър и звънни на апартамент 4р вместо мен — помоли го тя.

— Кой живее там?

— Тео.

Джордж я изгледа с вдигнати вежди.

— Не е каквото си мислиш — набързо каза Шугър. — Изобщо не е. Имам проблем, голям проблем, който не мога да обясня, но и не мога да реша сама, затова ще съм ти благодарна, ако поемеш цялото говорене, като се качим там, за да мога да използвам тоалетната.

Тя сама натисна звънеца и побутна Джордж към домофона, като знаеше, че жени и тоалетни е комбинация, която той най-вероятно би избягвал.

— Джордж Уейнрайт и Шугър Уолъс — обяви той, щом Тео отговори. — Имаш ли нещо против да се качим?

Тео, разбира се, нямаше нищо против, което накара Джордж да вдигне още по-високо веждите си.

— Казах ти — заяви Шугър, щом влязоха в асансьора. — Не е каквото си мислиш.

Когато Тео отвори вратата обаче, беше доволно ухилен, но това, което моментално привлече вниманието на Шугър, беше лъхтящият черен ретривър в краката му.

— Пак си донесла котето — констатира Тео и усмивката му изчезна. — Не мога да кажа как ще се развият събитията.

— Имаш куче? — Създанието гледаше нагоре към Шугър с огромни, черни, гибелни очи. Ако Шугър имаше наистина някаква голяма слабост към нещо, освен куците патета и пчелите, това бяха кучетата.

— Кучета, височини — денят не е добър за Джордж Уейнрайт — каза старецът, отстъпвайки назад.

— Това е Принцеса — каза Тео, сочейки мъжкия пес. — Взех го от програмата за спасяване на кучета. Помниш ли, бях ти казал, че мисля да си намеря един от приятелите на човека?

— Нарекъл си „го“ Принцеса? — попита Джордж.

— Хората, които са го изоставили, са му викали Принцеса — обясни Тео. — Зарязали го, просто го оставили да гладува до изтощение, нали, Принцеса? — Кучето вдигна благоговейно поглед, щом Тео го почеса зад ушите. — Само че не знам как се разбира с котета.

— Котета? — повтори Джордж.

— Не се тревожи за котето — каза Шугър, като й се искаше никога да не бе споменавала несъществуващото животинче, а очите й още бяха приковани в Принцеса. Можеше да е сестрата близначка на нейната вярна стара хрътка Мис Пикълс.

— Може ли да влезем? — обърна се Джордж към Тео. — Трябва да говоря с теб за нещо.

— Разбира се — отвърна Тео и ги пусна вътре. — И само ако ми позволиш, Шугър, искам да кажа, че днес изглеждаш много по-добре.

Тя се наежи, но се сети за обещанието си да не се държи гадно.

— Разбира се, че можеш да го кажеш, но да знаеш, че онези дънки бяха съвсем чисти, а фланелката има голяма сантиментална стойност — обясни тя.

— Не, не — уточни Тео. — Имам предвид, че вчера, когато донесе котето, ти не се чувстваше добре.

— За котето ли трябва да говорим? — попита Джордж объркан.

— Не, но след като го спомена, Тео, май пак не ми е толкова добре, колкото изглеждам, затова може ли да използвам отново тоалетната?

Без да дочака отговор, устоявайки на силното желание да спре и потупа кучето, тя се запъти покрай банята нагоре по стълбата. Но Принцеса вече я беше подушил като потенциален източник на привързаност и я последва. Щом Шугър бутна вратата към покривната тераса, усети натиска на топла, дълга и мека козина в краката си.

— Не! Принцеса! Връщай се — изсъска тя, но твърде късно, кучето вече бе излязло отвън и подскачаше из празното пространство като жребче в пролетна трева.

Шугър не можа да не се усмихне. Мис Пикълс някога също беше така своенравна; всъщност тя направо усмъртяваше повечето южняшки красавици със своя копнеж към ласките на непознати и качеството на говеждото филе.

Шугър извика Принцеса да дойде и той веднага довтаса, извитата му опашка неспирно се въртеше, и седна долу, точно както Мис Пикълс беше правила, готов за малко качествени ласки.

— Ще трябва да ми помогнеш, момче — каза тя, навеждайки се, за да може да се облегне на врата му, и помириса скъпия кучешки шампоан, който Тео беше използвал. — Много е важно да взема пчелите си и да ги занеса вкъщи, затова, ако може, просто си стой тук тихичко, докато ги събирам. Скоро ще си тръгна.

Принцеса изглежда разбра и послушно седна с провиснал език, а очите му следяха Шугър, която с ужас забеляза, че Елизабет Шеста пъпли върху своите подчинени, докато се гърчеха под забележителните задни бузи на голата бронзова статуя.

— Не може да продължавате така — каза тя на царицата. — Особено пък тук! Ще ме вкараш в много голяма беля, Елизабет. Просто не знаеш с кого си имаш работа. Всичко ще приключи с потоци сълзи, гарантирам ти го, а знаеш какво ми е отношението към сълзите.

Но в края на краищата не Елизабет Шеста направи белята, а Принцеса. Както се оказа, той не поиска да седи кротко, докато Шугър прибираше пчелите си. Принцеса не искаше Шугър да си тръгва.

В момента, в който кучето разбра, че това, което изгребва в кашона, са истински, живи насекоми, започна така да лае, че можеше да събуди и мъртвец.

И въпреки че пчелите никак не изглеждаха обезпокоени от гръмогласното вмешателство, с Тео не беше така. Тео бе крайно обезпокоен.

— Как Принцеса се е озовал на покрива? — попита той Джордж, който тъкмо беше стигнал до средата на много заплетена история за конкретен обитател на Източна Шейсет и седма улица, който в продължение на шестнайсет месеца, по сметките на Джордж, не бил напускал нито веднъж своя жилищен блок и освен това май се казвал Тео. — И къде е Шугър? Мислиш ли, че е добре?

— За кучето не мога да говоря, но Шугър изглежда знае какво прави — отвърна Джордж.

— Най-добре да ида и да видя какво става — каза Тео и стана от стола си, а Джордж, който току-що беше осъзнал, че затворникът от Източна Шейсет и седма улица всъщност се казва Лео, реши, че каквато и да е играта, тя е разкрита, също стана, за да го последва.

Горе на покрива Принцеса танцуваше около Шугър и нейния кашон, наполовина пълен с пчели, и се пръскаше от гордост, че лично ги е открил и обградил.

— Какво правиш? — попита я Тео, като се приближи до скулптурата и видя голямото черно петно върху бронзовия задник. — Да не обезобразяваш моята „Фернандо Ботеро“^[1]?

— Спри, Тео! — извика Шугър. — Спри там веднага!

— Не съм длъжен да ти се подчинявам — това е моят покрив. Какво става?

— Спри, Тео. Моля те!

Но Тео вече беше само на два метра от това, което смяташе за мястото на нейния вандализъм.

— Ако не ти харесва, може просто да кажеш; и без това трябва да я продам, струва цяло състояние, но всъщност никога не е била…

В този момент той осъзна, че черната татуировка върху задника на безценната му статуя изобщо не е боя. Движеше се. Беше жива. Беше облак от пчели.

— Пчели — изпъшка той, а въздухът се изцеждаше от дробовете му. — Пчели.

— Не съм виновна аз — настоя Шугър, опитвайки се да остърже останалите насекоми от скулптурата. — Няма нищо общо с мен. Бяха си съвсем добре на моя покрив, но после почнаха да долитат тук по своя инициатива и аз все трябва да идвам, да ги спасявам и пак да ги нося вкъщи, и искам да кажа, тоест, много мразя да спестявам дори част от истината, въпреки малката бяла лъжа за Нейт и момчето от „Шейсет минути“, но мислех, че ще се притесниш, ако разбереш, така че…

— Пчелите ти бягат от вкъщи? — попита Джордж.

— Иска ми се хората да престанат да го наричат така — отвърна Шугър. — Те не бягат, а просто…

— Ходят на почивка?

— Пчели — повтори Тео, а после на пресекулки пое шест кратки, повърхностни глътки въздух. Силно стисна очи и заби нокти в дланите си.

— Наистина много съжалявам — каза Шугър. Тео изглеждаше крайно изтормозен и тя се разтревожи, че едва издържа да го гледа в това състояние. Защо трябваше да се притеснява за него? Но се притесняваше. Много. — Сигурно е ужасно за теб.

— Не! — изхриптя Тео. — Добре е!

— Така ли изглежда добрето? — Джордж беше намерил средата на покрива, мястото, най-далеч от всяка възможност да се катурне от който и да е ръб. Държеше се за коляното на статуята и се мъчеше да не се олюлява.

— За терапията — каза Тео със скърцащи зъби. — Пчелната терапия.

— Мога да се закълна, че вече съм чувал за всичко това — заяви Джордж. — Мъжко куче на име Принцеса и мъж на пчелна терапия. Приключи ли вече с мен, госпожице Шугър? Главата ми се върти като на ученичка.

— Добре съм — обади се Тео. — Добре съм. Добре съм.

— Ако той е добре, значи всички сме загазили — каза Джордж на Шугър. — Най-добре махни тези пчели оттук, преди горкият човек да спука някой кръвоносен съд.

— Опитвам се, опитвам се — отвърна Шугър, като измете последната пчела в кашона и го запечата с тиксо.

— Така, добре. Може да тръгваме.

Принцеса най-после спря да лае и спокойно почна да се ближе отдолу по корема; Тео остана на мястото си, потеше се като галопиращ кон и дълбаеше с нокти дупки в дланите си.

— Добре съм — повтори той и дишането му сякаш леко се стабилизира. — Аз съм добре. А котето?

— Боже, няма нужда да се тревожиш за котето — каза Шугър, неспособна да го погледне в очите. — Думи нямам да ти се извиня за всичко, Тео. Сега те оставям на мира и ще взема мерки това никога повече да не се случва.

— Няма нищо. Приеми моите най-сърдечни поздравления — отвърна Тео, закован на място.

Силното желание на Шугър да не му причинява никаква болка, най-меко казано, бе смущаващо. Това, което наистина искаше да направи, бе да го вземе в прегръдките си, да прогони с целувки страха му, да го утеши и успокои. Но вместо това тя се овладя и бързо се втурна през вратата обратно в апартамента, показвайки с жест на Джордж, че трябва да дойде с нея.

— Благодаря ти за гостоприемството — безгрижно викна тя. — И приятен ден!

— Просто си стоеше там — каза тя, щом влязоха в асансьора. — Алергичен е и просто си стоеше там. А Елизабет Шеста и нейните момичета не трепнаха дори с едно крило. Не схващам. Не разбирам, Джордж. Какво става, да му се не види? Какво значи всичко това?

— Значи, че е време да ми разкажеш останалото от историята си — каза Джордж, щом излязоха на улицата, където той пак можеше да диша свободно. — Ти върни горкото малко коте и пчелите у вас и направи с тях каквото е необходимо, а аз ще взема малко палачинки със скариди и след един час ще се видим в градината на Грейс. Дори и не си помисляй да ме оставяш да те чакам, госпожице Шугър. Стар съм. Мога да си замина по всяко време. А ти едва ли искаш да ти тежа на съвестта.

Шугър имаше достатъчно прегрешения да й тежат на съвестта до края на живота.

— Ще дойда — каза тя.

* * *

Прапрапрабабата на Елизабет Шеста, кралица Елизабет Първа, разбираше кога в махалата има опасност: дали е мечка, или оса, или е човек, сложил си прекалено много афтършейв.

Всеки потенциален хищник носеше своя комбинация от миризми и вибрации и щом Елизабет Първа ги уловеше, предаваше на останалите в кошера да бъдат в повишена готовност. Не й костваше много: просто отделяше феромони и пчелите пазачки усилваха своя електрически заряд, а събирачките оставаха по-близо до кошера, в случай че има нужда от тях.

Всички пчели познаваха Шугър: носеха чувствата си към нея в гените си, можеха да я усетят на повече от половин километър разстояние и по-скоро биха отлетели на Луната, отколкото да я сметнат за опасност. Но Елизабет Първа усещаше и Грейди Паркс от половин километър и в жуженето, което издаваше след това, нямаше благосклонност. Отчасти заради мириса му: афтършейв с основни нотки тютюн, кедър и намек за горчиви билки, както и естествения му дъх, твърде кисел за вкуса на Елизабет Първа. Набеляза Грейди като нещо, с което трябва да се внимава, и предаде това из владенията си.

Но хладината във въздуха, уловена от нея, когато Шугър и дядо й стояха край кошера и разговаряха за Грейди, предупреди царицата за факта, че той може да представлява много по-голяма опасност.

Царицата и дядо Буун бяха близки. Той знаеше как се чувства тя, Елизабет знаеше, че той се страхува за момиченцето си. И знаеше, че причината за неговия страх седи в колата само на един хвърлей разстояние, излъчва непоносими миризми и потиснически нрав.

Непосредствено след смъртта на дядо Буун, Елизабет Първа разбра, че от нея зависи да пази кошера непокътнат, докато Шугър дойде и ги вземе, което действително се случи. Нещо повече, Елизабет Първа хареса новия си дом в градината на „Чърч стрийт“. В хубавото кътче южно от „Броуд“, зад голямата магнолия имаше толкова много аромати за изследване, толкова цветове за навестяване; беше щастлива заради водния басейн и с нетърпение очакваше да опознае своя нов квартал.

Тогава дойде Грейди, почна да ругае и рита по нейния дом и една от работничките, която знаеше, че не бива да му се има доверие, действа на своя глава и предприе незначителна атака. Когато Грейди събори Шугър и тя падна, а феромоните му кипяха, другите работнички преминаха в повишена бойна готовност.

Дядото на Шугър не беше отглеждал пчелите си, за да бъдат свидетели на това.

То нямаше да бъде толерирано.