Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding Bees, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Михайлова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сара-Кейт Линч
Заглавие: Сватбени пчели
Преводач: Мария Михайлова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Слънце“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: новозеландска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 5.08.2014
Редактор: Гергана Михайлова
Художник: Вихра Стоева
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-742-207-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14318
История
- — Добавяне
23.
Нейт се шмугна през кухненската врата на ресторанта точно когато часовникът до абсорбиращия вентилатор показваше, че е петнайсет секунди след началния час. Всички знаеха, че часовникът е със седем минути напред, но това не означаваше нищо за Главния.
— Толкова ни е приятно, че успяхте да се присъедините към нас, ваше величество — провикна се той с дрезгавия си глас, изпълнен със сарказъм. — Да не си чукал цяла нощ приятелчето си? Тооолкова се радвам за теб. А не, чакай малко, точно така, не се радвам. Не, всъщност пет пари не давам за твоята нощ или ден, или кого и какво чукаш, и дали изобщо става нещо в мизерния ти нищожен свят извън тази кухня. Сега си размърдай жалкия дебел задник и се хващай на работа.
Нейт с тътрене застана зад скарата, бузите му пламтяха, благодарен бе поне за обичайното хлопане и дрънчене, за шумното суетене и свистене в оживената кухня. Тишината само би влошила нещата.
— Не трябва да му позволяваш да се държи така с теб, приятел — каза Льо Брон, свястно хлапе, което работеше при тях от два месеца, но Главния вече му бе ясен. — „Задника“ тези дни има грамадна бълха в гащите.
С всеки изминал ден, откакто „Ситроен“ получи три звезди, бълхата на Задника стигаше все по-далеч, доколкото Нейт можеше да прецени.
— Не му позволявам — каза той колкото можеше по-тихо, докато стържеше плочата на скарата, за да я почисти.
— Вие, двете момичета, престанете с клюките и почвайте да мятате шибаните бъргъри — изрева Главния.
— Подмятаме ги вече, шефе — каза Льо Брон. — Нещата са под контрол. Поръчките — ясни. Ей сега почваме да пращаме на клиентите.
Нейт погледна към всичките категорично неизяснени поръчки, щипнати над главата на Льо Брон. Способно хлапе. Владееше с лекота онази увереност, за която Нейт би дал всичко. Имаше и тяло на здравеняк. Тренирал с по-големия си брат шест пъти седмично, така каза на Нейт, донякъде може би многозначително, но не с лошо чувство и всъщност покани Нейт, ако иска, да тренира с тях, но той не отиде.
Нейт беше пълен, откакто се помнеше, и прекалено стеснителен, за да ходи на фитнес.
Момичетата, които работеха в ресторанта, харесваха Льо Брон. Той можеше да си уреди среща с която и да е от тях, но каза на Нейт, че не са негов тип, даже и Трейси, най-хубавата от всички, чиято гъста руса коса се виеше на гъвкави масури по гърба й. В най-смелите си мигове, които той така или иначе пазеше за себе си, Нейт си мислеше, че Трейси е негов тип. Беше вдигнала престилката му онзи път, когато Главния в пристъп на ярост рязко я дръпна от него и я хвърли на пода. След това Трейси се усмихваше на Нейт поне по веднъж на смяна.
Но само толкова.
Тази смяна Льо Брон щеше да работи само половината ден, така че, след като с Нейт опитаха серия от сложни комбинации с бързо подаване, които той оплеска, както обикновено, хлапето се измъкна.
Като мислеше, че завижда дори на начина, по който Льо Брон можеше да се измъква, Нейт седна на прага на съседната сграда с обяда, който си донесе от вкъщи. Беше до половината на първия си сандвич, когато осъзна, че Трейси и нейните приятелки пушат на стълбите пред съседния вход — и говорят за него.
— Значи Нейт е гей, така ли? — попита Фелиша.
— Явно така мисли Главния — отвърна дружката й Бейти.
— Не знам дали е гей, но може да е едно от нищожествата като братовчед ми Лукас — предположи Трейси. — Той просто седи в дома на леля ми, мотае се по цял ден в интернет и яде гадости като чипс. Вече дори не излиза от вкъщи.
— Може би гледа порно — каза Бейти.
— Не, леля ми проверила компютъра му, докато бил за малко в банята. Откачалката се интересувал от недвижими имоти. Не само че това конте не работи, ами си мисли, че може да си купи къща в Кейп Код.
Всички се засмяха и се заприказваха за някакъв друг загубеняк, когото познаваха, а Нейт пак се притисна към портала, надявайки се да не го видят. Бузите му пламтяха, докато почваше втория си сандвич с артишок и сушени на слънце домати върху ръжено хлебче с прясна селска шунка и моцарела. Не беше гей, но Главния най-вероятно би го тормозил със същия успех, че е хетеросексуален, особено ако знаеше колко е зле в това отношение. В края на краищата Трейси не беше негов тип. Как можа да го зачеркне като „едно от нищожествата“? Как можеше човек да зачеркне някого като нищожество? Никой не беше нищожество.
А братовчед й Лукас може и да стоеше вкъщи, нагъвайки чипс, но поне мечтаеше да е някъде другаде, да прави нещо друго и в това нямаше нищо лошо. Нейт може и да беше лепнат за решетката на скарата в долнопробен ресторант и да мяташе бургери за клиенти, които не различаваха японското говеждо от дупка в земята, но това не означаваше, че вечно ще е така. В края на краищата завърши кулинарен колеж с отлична диплома, всичките му преподаватели бяха убедени, че е човек, роден да храни хората, че има талант за това, че ще се издигне много високо. И макар че семейството му в северната част на щата мислеше, че е луд да иска да готви, за да си изкарва прехраната — „Това е женска работа, а и в Ню Йорк? Моля те!“ — в колежа Нейтън повярва, че е намерил истинското си място в света.
За съжаление, това не беше реалният свят.
В жегата на твоята средностатистическа работеща манхатънска кухня не ставаше въпрос само да нахраниш хората, да вземеш дребничка салата ромен и малко пармезан, идеално сварено яйце, испанска аншоа, италиански зехтин и кротони с квас и да приготвиш най-хубавата салата „Цезар“ на света. Е, може би да, ако работеше за Марио Батали[1] или за Даниел Булюд[2], или даже за Ролан Моран.
Но там е работата, че талантът да храниш хората, беше само малка част от това, което се изискваше. По-важна беше способността да останеш във висша степен самоуверен в йерархия, изградена да толерира безсрамните и самонадеяните и да поглъща тихите и боязливите.
Нищожествата.
Все пак, някъде дълбоко в себе си, заровено под изключителните бадемови кроасани, екзотичните бейгъли за обедната почивка или неговия домашно приготвен ябълков пай и трислойния кокосов кейк, Нейт истински вярваше, че е добър в това, което прави. Ресторантът беше долнопробен, но бургерите, които той сръчно приготвяше, бяха хубави. Дори Главния го знаеше. (Ето защо се държеше с него като с измет, а не го уволняваше.) И един ден Нейт щеше да му покаже колко е талантлив в действителност. Един ден щеше да покаже на всички.
Или поне така си казваше късно през нощта, когато вадеше подредения си комплект с градински инструменти и отрупваше с грижи сандъчетата на прозореца си с цялата нежност, която нямаше на кого другиго да даде.