Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (40)

39.

Лола и госпожа Кешъл хапваха пържени филийки от хала^[1] в ресторант „Одеса“ на „Авеню А“, докато господин Макнали беше с Итън в парка. И двете жени харесваха киселото като оцет бяло вино, което сервираха в стария ресторант, и вече бяха пресушили първите си чаши, въпреки че беше едва единайсет часът преди обяд.

— Трябва ли да те наричам Хана? — попита Лола.

— Не, не трябва — отвърна госпожа Кешъл.

— Добре. Защото би било странно, нали?

— Странното е, че толкова много редовни клиенти идват в магазина ти, а никой не излиза с балони.

— О, значи срещата ни е на хазяйски начала? — Лола стовари чашата си и се подготви за отбрана. — Ще ми четеш закона за нарушаване на обществения ред? Боже, трябваше да се сетя.

— Първо на първо — каза госпожа Кешъл — аз те избрах да живееш на номер 33, защото харесвам името ти и ти и детето имахте нужда от почивка. Не! Не ме прекъсвай. Ето как стоят нещата. Все още избирам да живееш там — чуваш ли ме? Още искам да живееш там, но ако превръщаш мазето в свърталище на порока, това трябва да спре. Такива са правилата.

— Свърталище на порока? Имаш предвид, като онези с опиума?

— Още ли може да се намери опиум?

— Не знам. Не употребявам наркотици! И съм съвсем сигурна, че не върша и пороци! Вече не. Аз съм самотна майка, госпожо Кешъл. Просто гледам да се справям.

— Добре, но вече не продаваш балони, а имаш много клиенти, затова може би ще ми кажеш какво правиш там долу.

— Обещаваш ли да не изперкваш?

— Не мисля, че преди ми се е случвало, така че да, обещавам.

— Татуировки — въздъхна Лола. — Правя татуировки. И всъщност съм доста добра, но нямам нито диплома, нито разрешително, нищо, просто се научих от моя бивш приятел в Сан Франциско. Отначало нарисувах една на онзи тип, Роло, а после неговият приятел Рекс толкова много я хареса, че и той пожела и изведнъж при мен почнаха да идват хора, така че почнах да правя тату срещу заплащане. Не знаех дали е незаконно, не знаех, че ти си хазяйката, не…

— Да не би сега ти да изперкваш? — попита госпожа Кешъл.

— Съжалявам — каза Лола — но бизнесът с балони не върви.

— Справяш се по-добре от екстрасенса.

— Тя не беше никакъв екстрасенс — отвърна Лола. — Отидох един път при нея и ми взе десет кинта, за да ми каже, че ще се изправя пред много предизвикателства.

— И така ли стана?

— Да, но това можех и аз да й го кажа на нея. Трябваше да познае, че имам идея да отворя магазин точно там, където седи, и че това ще е най-тъпото нещо, което съм правила в живота си.

— Но ако можеш да накараш всеки, който си прави татуировка, да купува по дузина балони, ще успееш всичките да ни заведеш във Флорида за зимата — каза госпожа Кешъл.

— Те просто не са от хората, дето купуват балони.

— Ами тогава защо не го превърнеш в ателие за татуировки?

Лола примигна.

— Вие, разкошни момичета, искате ли да ви налея още? — попита дребничкият сервитьор в „Одеса“. — Там отзад имам цяла бъчва от това вино и искам да се отърва от него, а единствено вашите стомаси го понасят.

— Но аз дори не знам дали е законно да татуираш хора, ако нямаш, не знам, разрешително ли, какво ли — каза Лола, без да му обръща внимание.

— Ще пием още по едно — обърна се госпожа Кешъл към сервитьора. — Между другото, дали случайно не знаете дали е нужно разрешително за татуиране на хора?

— Братовчед ми Уолтър единия ден работеше в месарница „Фиоручио“ в Джърси Сити — каза сервитьорът — а на другия вече беше отворил студио „Хард Нокс Инк“ на две преки по-надолу по улицата. Струваше му едно посещение в Департамента по здравеопазване и сто долара.

— Само това? Сигурен ли сте?

— Ако питате мен, повече го биваше да прави наденички, отколкото татуировки, но спазва закона. Поне напоследък.

— Никога не ми е хрумвало да питам някого — каза Лола, щом той се изпари. — Мислиш, че мога да го правя? В мазето?

— Вече го правиш — отвърна госпожа Кешъл.

— Как да го нарека?

— Какво му е на „Балоните на Лола“? Създава усещане за мистерия. „Балоните на Лола“? Ама съм дошъл за татуировка. Като тайна кръчма през сухия режим, нещо такова.

— Ти си гениална, госпожо Кешъл.

— Че не съм, не съм — каза тя. — Но съм добре. — Двете погледнаха през прозореца, а отсреща господин Макнали хвана Итън за ръката и му обясни как трябва да пресекат улицата на път за ресторанта. — Дори повече от добре.