Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (37)

36.

— Някога хрумвало ли ти е, че пчелите се опитват да кажат нещо? — попита Тео без предисловия, след като отвори входната си врата на Шугър и кимна на Нейт и Руби, застанали срамежливо зад нея.

— Не ми е — отвърна Шугър.

— Досега — обади се Руби, допря кокалестите си ръце в кръста на Шугър и я бутна в апартамента. Нейт се пресегна зад нея и дръпна вратата да се затвори, оставяйки Шугър вътре на сантиметри от Тео.

— Ужасно съжалявам за грубото държание — каза тя. — Сигурно си мислиш, че аз… — но преди изобщо да успее да се сети какво ли може да мисли той, последните петнайсет години упорито старание да пази сърцето си от още поражения взеха връх над нея. Почувства се уплашена и притисната в ъгъла, и в объркването си единственото, което можеше да направи, бе да размахва ръце и да отваря уста за въздух като риба върху опален от слънцето кей.

— Имам чай — каза Тео и нежно я поведе към големия си кожен диван, а Принцеса го следваше по петите. — Имам и мед — взех го от пазара на „Юниън Скуеър“. Мед от покрив, като твоя. Щях да дойда на „Томпкинс Скуеър“ и да купя от теб, но помислих, че може да ме замериш с него. Пробвах най-различни видове и смятам, че си изграждам добър вкус.

Тя седна, още задъхана и умираща от унижение, а Принцеса отпусна брадичка на коляното й и впери поглед в нея, докато Тео тършуваше из кухнята.

— Знаеш ли, че в Африка има напитка, наречена дауа, която е само от джин, свеж лимон и мед? Дауа на суахили означава „вълшебна настойка“, което според мен е доста справедлива интерпретация на нещо, съдържащо само джин и мед. Не намеквам, че трябва да пиеш от нея. Сега е време за чай. Знам. Ето, пийни. — Тео седна до Шугър на дивана и я загледа, докато тя се опитваше да успокои дишането си и да глътне малко.

— Извинявай за цялата тази бъркотия — каза накрая тя. — Майка ми ме е учила никога да не плача пред мъж, защото това понижава тестостерона му, а аз току-що плаках пред цели четирима, петима, ако броим и Итън.

— Е, моята майка ме е учила, че мъжете имат прекалено много тестостерон — отвърна Тео — така че вероятно сме квит.

— Ужасно ми е неудобно, че пчелите причиняват такава суматоха горе, на твоята „Фернандо Ботеро“.

— Нищо, което те води тук, не е суматоха — каза Тео.

— Говориш така, сякаш ме познаваш, но не е така — обясни Шугър. — Има много неща, които не знаеш за мен, и повярвай ми, няма да ти харесат.

— Убила ли си някого?

— Разбира се, че не!

— Да не си на диета без въглехидрати?

— Няма такова нещо. Наистина, Тео, аз съм от Юга. Като при скаридите е. Бъди сериозен. Нямам предвид неща от този сорт. А други. Наистина лоши неща.

— Шугър Уолъс, грозни пръсти на краката ли имаш?

— В интерес на истината те не са най-голямото ми достойнство, но там е работата, че пръстите на краката много лесно се държат скрити, ако имаш ден, в който си стъпил накриво и не ти върви.

— Почти пълен работен ден ми отнема да обуздавам косъмчетата в носа си — призна Тео. — А това е лошо, защото са на лицето, и то в предната му част.

Такова хубаво лице, помисли си Шугър, оставяйки напитката си, и дълго, настойчиво се загледа в него. Всъщност изведнъж то й се стори много познато, като се има предвид колко кратко беше стояла около него и колко упорито бе избягвала да го гледа.

Но ето че сега то беше тук и просто чакаше очите й да се спрат на него.

Почувства, че пеперудите в корема й пак почват да танцуват брейк, и потуши внезапното желание да ги смачка.

Ами ако си позволеше да обича Тео, а той не я обичаше истински, също като Грейди? Беше го преодоляла, но само след като положи огромни усилия, за да си гарантира, че вече никога няма да се повтори. Шугър не знаеше може ли пак да подложи сърцето си на такова изпитание. Дори не беше сигурна дали знае как се прави.

Единственото, което знаеше, беше, че за първи път след Грейди седеше с мъж, който караше пулса й да препуска, лицето й да поруменява, дланите й да се потят и главата й да се замайва.

Ако любовта беше страшно влакче в увеселителен парк, Шугър вече се возеше на него.

Джордж беше прав. Трябваше да се помири с бъдещето. Най-лошото, което можеше да се случи, беше Руби да получи помощ, Нейт да постъпи на по-добра работа, чудатите старци да престанат да се дразнят и повече от един човек седмично в тази част на великия, грамаден и красив град Ню Йорк да може да си купува балони.

— Някога бях сгодена, но побягнах от собствената си сватба — каза тя. — Унижих годеника си, опозорих семейството си, изоставих приятелите си, зарязах целия си живот и оттогава не съм се връщала вкъщи.

Тео го прие леко. Явно бе очаквал нещо по-лошо.

— Значи си бегълка?

— По-скоро съм без подкрепа от тях, отколкото бегълка.

— Е, било е лошо за теб и годеника ти, за семейството и приятелите ти, без съмнение също за организатора на сватбата, както и за уредника на тържеството, но за мен не е лошо, Шугър. Нали то те доведе тук?

— Бях само на двайсет години — каза Шугър, като се чудеше какво има в съчувствието, че когато го получава, човек се чувства по-зле, отколкото по-добре. — И трябва да призная, че наистина го обичах, Тео, но се оказа, че той има различни представи за обичта си към мен, а аз пък — свой независим ум, въпреки че по онова време не виждах нещата точно така.

— Понякога съм истинска кокона — каза Тео. — Но вече обичам ума ти такъв, какъвто е.

— Чух за теб, че можеш да си кокона — отвърна Шугър. — Но не съм сигурна дали знам какво е това.

— Нещо като голям пъзльо — обясни Тео.

— Е, не помогна особено! — каза Шугър. — Много съм загазила, Тео. Не ми харесват чувствата ми към теб. Изгубих равновесие, разпиляла съм се на всички посоки и това е така, откакто те срещнах. А ти ме заряза, Тео, и сега знам, бил си алергичен, но не искам да се чувствам така никога повече. А пчелите са всичко за мен и по тази причина съм толкова объркана, че не мога да ги накарам да си стоят на мястото, след като досега са били с мен при всякакви обстоятелства. Просто не мога да повярвам, че се вдигат и ме оставят заради човек, който е алергичен.

— Имам вълшебна химикалка от Швеция, нали помниш? А може би не те изоставят. Може би просто идват при мен.

— Отидоха и при Грейди и накрая това не свърши добре за никого.

— Грейди?

— Човекът, за когото почти се омъжих. Не че казвам, че почти съм готова да се омъжа за теб. Тъкмо кралица Елизабет Първа ми каза да не рискувам. Поне си мисля, че беше тя. И мисля, че имаше предвид точно това. Знаеш ли? Малко е сложно за обяснение.

— Значи твоите пчели ти попречиха да се омъжиш?

— Така ми се струва.

— И ти си ги послушала? Вярвала си в тях?

— Разбира се. Аз съм пчеларка. Вярвам в пчелите.

— Добре тогава — Тео се изправи и протегна ръка. — Да се качим сега горе и да видим какво имат да кажат пчелите по мой адрес.

— Няма да направя такова нещо, Тео. Грейди не беше алергичен. Пчелите само го дразнеха — много, но имай предвид, че теб биха могли да те убият. А това просто не е добра основа за лични взаимоотношения.

— Хората всеки ден се справят и с по-лоши проблеми — каза Тео, изправяйки я на крака въпреки всичко. — Не е, като да обичаш Селин Дион или нещо такова.

— Ама аз обичам Селин Дион. Кой не я обича? И защо не: всичко й е съвсем наред. Само чудовище не би обичало Селин Дион. Не е, като да не обичаш човека, който отхапва главите на малки беззащитни птички.

— Аз харесвам този човек!

— Е, както виждаш, Тео, ние изобщо не сме съвместими. Всичко е заради хормоните или феромоните, или какви бяха онези другите неща, които произвеждаш, когато се надбягваш в маратон?

— Ендорфини — каза Тео, докато я извеждаше нагоре по стълбата и отвън на покрива. — А ние комуникираме, нали? Комуникацията е разковничето към всяка успешна връзка, всеки го знае. За съвместимост с насекоми изобщо не става дума.

Хванал здраво ръката на Шугър, той я издърпа направо до скулптурата, чийто пищен бюст гъмжеше от Елизабет Шеста и нейните поданички.

— Моля те, Тео — примоли се Шугър, като се опитваше да го дръпне назад. — Недей.

— Шугър Уолъс, ти трябва да знаеш, че съм сигурен за теб, по-сигурен съм, отколкото за всичко друго, за което съм бил сигурен в целия си живот, и не се сещам за по-добър начин да ти го засвидетелствам.

Тогава той застана на едно коляно, а главата му беше опасно близо до мърдащия пчелен сутиен на скулптурата и в този момент, за ужас на Шугър, Елизабет Шеста се вдигна над телата на другите пчели и започна да кръжи над тях, докато една по една, по сто и по хиляда, всичките се вдигнаха от „Фернандо Ботеро“ и оформиха плътна черна лента във въздуха зад Тео.

— Ставай, Тео, моля те — увещаваше го Шугър. — Да влизаме вътре. Ще го обсъдим там.

Но Тео остана на мястото си, докато Елизабет Шеста водеше движещата се лента от свои подчинени в кръгообразно знаме над главата му — като холограмен ореол.

— Не — каза той, леко изпотен, но непреклонен. — Няма да вляза вътре. Мислиш си, че пчелите са нещото, което стои между мен и теб, и бъдещото ни щастие, но аз съм тук, за да ти покажа, че не е така.

— Носиш ли си поне шведската химикалка? — попита Шугър. — Ако те ужилят, какво трябва да направя?

— Няма да ме ужилят — отвърна Тео и наистина, царицата и нейната кохорта не се доближаваха на по-близко разстояние. — Няма да бъда ужилен повече, отколкото вече съм, Шугър. Но дори и да се случи… знаеш ли какво? Всички се оказваме ужилени по един или друг начин. Не можем да се крием от страх да не ни се случи пак.

— Можем! Точно това трябва да направим! Особено ти! Моля те, Тео… стани.

— Няма да стана, докато не кажеш, че ще се омъжиш за мен.

— Аз дори не те познавам!

— Мога да те направя щастлива.

Коленичил накриво до статуя на гола жена върху покрива, обграден от пчели, които можеха да го убият, той изглеждаше като човек, най-малко отговорен за нечие щастие. Все пак тя виждаше в тези негови бездънно сини очи непоколебимата увереност, нежността, която я караше да се разтрепери, желанието, което отекваше във всяко нейно потръпване.

— Тео, наистина ме е страх.

— Знам, че те е страх. Но ако се съгласиш да се омъжиш за мен, няма да бъда ужилен до смърт тук, пред очите на всичките ти приятели, които гледат от твоята тераса, и няма да се наложи да носиш до гроб бремето на вината.

Шугър се обърна и видя приятелите си да й махат от собствения й покрив.

— Какво е това… Международен ден на изнудването ли?

— Не е изнудване, ако наистина искаш да кажеш да, но просто си прекалено учтива.

— Не съм прекалено учтива. Само колкото трябва. Тео, моля те. Пчелите не са на себе си; не мога да отговарям за действията им.

— Значи наистина искаш да кажеш да?

— Не! Категорично не искам, Тео, но може би…

— Но може би?

— Може би, добре, чакай малко. Може би, ако се съгласиш повече никога да не ми предлагаш да се омъжа за теб, ще изляза на вечеря с теб.

— Обещаваш ли?

— А ти?

— Обещавам.

— Тогава и аз обещавам.

Щом Шугър изрече тези думи, Елизабет Шеста поведе верните си служителки високо нагоре в небето над двама им, далеч от Тео, далеч от неговия покрив, още по-нагоре към короните на дърветата в „Томпкинс Скуеър Парк“, а после обратно на победоносна обиколка, завихряйки ги накрая пак долу върху скулптурата, и ги настани в чатала на „Фернандо Ботеро“.

На съседния покрив госпожа Кешъл, господин Макнали, Нейт, Руби, Джордж, Лола и дори Итън радостно извикаха.