Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (18)

17.

Следващия път, когато видя Тео, Шугър продаваше сладолед зад сергията на „Ронибрук Фарм“ на пазара „Томпкинс Скуеър“. Бе работила три седмици поред като доброволка в будката за информация на пазара и управителят след това й препоръча да поработи малко на нечия чужда сергия, преди да отвори своя собствена.

Маркъс Морети от „Ронибрук“ я остави да му помага без желание, защото и преди бе приемал доброволци на работа, но общо взето, те тръгваха за кафе около девет часа сутринта и повече не се връщаха. „Томпкинс Скуеър“ не притежаваше блясъка и очарованието на пазара на „Юниън Скуеър“ в квартала „Флатайрън“, където тълпи от заможни манхатънци подбираха свежи тиквени цветове, докато туристите правеха снимки на златистожълти малини, нагласени в кутийки като бижута и наредени до закръглени ягоди и лъщящи къпини. Тълпите не задръстваха „Томпкинс Скуеър“, колебаещи се между пресните патладжани и веганските сладки, и не се редяха на опашка за квакерски претцели^[1] и вегетариански сандвичи. Нямаше ни най-малка вероятност да пишат за него в лъскавите списания или в популярните пътеводители.

Затова пък разнородна смесица от обитатели на „Ийст Вилидж“ бавно се приближаваше до дузината продавачи, между които касапин, пекар, двама производители на зеленчуци, стопанин на ябълкова градина, човек, отглеждащ лавандула, плюс Маркъс и неговият органичен сладолед.

Атмосферата беше непринудена, повечето продавачи познаваха голяма част от купувачите, а в добавка към характерния привкус на „Алфабет Сити“ беше и пъстроцветната колекция от бездомници, алкохолици и наркомани, които предимно се занимаваха със своите си работи, но — Шугър бе предупредена — можеха да прекарат една цяла неделя в крясъци или по-лошо, в пеене на продавачите и минувачите.

Точно тази сутрин обаче никой на никого не викаше. Нито пък пееше. Нарцисите бяха нацъфтели с пълна сила под знаменитите брястове на парка, поръсени по земята като златен прашец. Група престарели музиканти свиреха етнически джаз на пейките близо до детската площадка, а майките ги гледаха и си бъбреха, потропвайки с крак в ритъма.

Беше от онези дни, които обещаваха съвършено лято, и при такива превъзходни условия на Маркъс Морети му трябваше по-малко от половин час да схване, че Шугър е родена продавачка. След два часа той направи бърза сметка и осъзна, че е удвоил обичайната си печалба. Реши, че тя спада към типа продавачи, от които човек би искал да си купи сладолед още в ранна слънчева сутрин: изненадващо нямаше татуировки или пиърсинг, но имаше усмивка, която намекваше, че ако й се прииска, би могла да примеси малко безразсъдство в своето благоразумие.

Когато му просветна, че клиентите всъщност чакат Шугър да ги обслужи, въпреки че той стоеше плътно до нея, Маркъс й повери изцяло сергията и хукна да се види с приятелката си на ранен обяд. В неговата приятелка нямаше и следа от благоразумие, което до голяма степен бе причината той да я харесва.

Щом Маркъс тръгна, Шугър почти не смогваше да вдигне глава от съдовете със сладолед, толкова беше заета да обслужва хората. Те се струпаха пред нея, подвиквайки за своите любими вкусове, но когато глас от опашката с точно определена напевна интонация даде поръчка за джинджифилов с гъста сметана, тя усети как мъхът по врата й настръхва и застана нащрек. Шугър вдигна поглед и видя отпред да стои Тео.

— А, ти ли си — каза тя, а ръката й изведнъж се изпоти около дръжката на лъжицата. — Здравей — все още нямаше причина да бъде груба. Досега не беше се проявявала като такава. А и освен това едва ли можеше да отиде някъде.

Очите на Тео за малко да изпаднат от орбитите, когато, шляейки се, зави зад ъгъла и видя Шугър да стои отсреща с хубава синя рокля и да раздава сладолед.

След като я подплаши и прогони от „Максорли“, прекара няколко седмици в патрулиране по Източна Седма улица при всеки възможен случай, като се спотайваше зад ъглите с надеждата, че пак ще види Шугър, ще й обясни и ще поправи щетите, които бе нанесъл. Дори репетира кратка реч, но сега му се искаше да я беше записал на лист, защото можеше да мисли единствено за неуловимия аромат на зелени лимони, който се носеше из въздуха около нея, за извивката на пръстите й, обхванали половин пинта бира, и за зъбите й, прехапващи пълничката долна устна.

— Да, аз съм — каза той.

— Във фунийка ли искаш този джинджифилов с гъста сметана? — попита тя. — Или в кутийка за вкъщи? Или може би предпочиташ да го задържа четирийсет години и да ти го дам на юбилея ни.

— Хей, нареди се на опашката бе, човек — сопна се застаналата пред него млада майка, подрусваща бебето си на бедрото. — Ще взема една пинта ванилов.

— Веднага пристига, мадам — каза й Шугър, подавайки сладоледа. Майката наперено се отдалечи и Тео дойде по-близо до тезгяха.

— Знам, че общо взето, всичко, което излезе от устата ми — започна той — ще звучи като бълнувания на пълен и абсолютен лунатик…

— Да, така е — отвърна Шугър, приемайки поръчката на клиента зад него, раздразнена, че той я кара да допусне, че понякога, при особени обстоятелства се появява причина да бъде груба, а това противоречеше на всичко, в което открай време вярваше. — Съжалявам, но е така.

— Не, аз съм този, който съжалява — каза Тео. — Повярвай ми, наистина, наистина много съжалявам, че те заведох в „Максорли“ да пием бира, след като съвсем бегло те познавах, както и за всичко останало. За цялото това бълнуване с женитбата и държането за ръце. Съжалявам. Не бях прав.

Шугър престана да си върши работата и лъжицата й увисна във въздуха.

— Не беше прав да смяташ, че ще бъдем заедно завинаги и че ще вървим по Източна Седма улица на стари години?

— Не! — каза Тео. — Не за това. За това съм прав.

— В такъв случай не се ли връщаме пак към бълнуванията на пълния и абсолютен лунатик? Заповядайте, мадам. Две фунийки двоен малинов с бял шоколад. Да ви е сладко!

— Не, сгреших, че ти го изръсих ей така в бар, където хората още плюят по пода — каза Тео. — Беше напълно неадекватно, но моля те, дори за момент не си помисляй, че по какъвто и да е начин съм се подигравал на сериозните връзки и на брака. Аз самият някога бях женен и въпреки че нищо не излезе, все още вярвам в тази институция. Наистина вярвам. Просто говорех, без да отчитам последствията, защото истината е, че ти ми влияеш по такъв невероятен начин, че просто не мога да не признавам всичко. Но ако ми дадеш още един шанс, знам, че мога да ти се докажа. Честно, моля те, повярвай ми. Умолявам те.

— Ти сладолед ли купуваш, или се явяваш на прослушване за пиеса на Шекспир? — прекъсна го нервно възрастен мъж. — Дай ми малко от ментовата дантела, може ли, сладурче?

— Да не сте луд? — присъедини се друга клиентка, пълна жена горе-долу на възрастта на Шугър, облечена с анцуг. — Шоколадов чипс, две пинти. — Тя се наведе към възрастния мъж. — Човекът я моли да се омъжи за него, след като едва се е запознал с нея, и говори сериозно? Моят мъж чака цели четиринайсет години и даже тогава го избълва по време на телевизионните реклами. — Тя махна с ръка към Шугър. — Кажи да, мила. Виж момчето. Аз самата бих се омъжила за него, ако не трябваше след това да каня сватовете на обяд. А и такъв сладък акцент има. Като Джерард Бътлър^[2]. Само че каква е тая риза?

— Прилича на някой от онези лентяи по Западното крайбрежие, които пушат трева и пишат поезия — съгласи се възрастният мъж.

— Не пуша трева. И не пиша поезия, не че има нещо лошо в това — отвърна им Тео. — И не съм я молил да се омъжи за мен. Просто казах, че ни виждам женени.

— Вече звучиш като адвокат — отбеляза възрастният мъж.

— Адвокат ли си? — попита Шугър. — Защото, ако си адвокат, това окончателно ще прелее чашата.

— Няма значение какъв съм, нито женитбата, нито… ще излезеш ли просто на вечеря с мен, Шугър? Моля те!

— Как ще иска да излиза с теб? — възкликна възрастният мъж. — Ти вече си й показал, че си смахнат.

— Някакъв шанс да получим сладолед тук отзад? — попита от опашката мъж с бебе в количка. — Шоколадов. Една пинта.

— Кротко бе, човек, тук тече любовен роман — каза жената с анцуга. — Омъжена ли си вече? — попита тя Шугър.

— Моля ви, наистина предпочитам да се придържаме към темата за сладоледа, ако нямате нищо против, мадам.

— Гадже имаш ли си?

— Обикновен шоколадов или с шоколадови парченца? — обърна се Шугър към мъжа с бебешката количка.

— Как може да нямаш гадже? — попита възрастният мъж. — Ако бях с двайсет години по-млад, самият аз щях да ти предложа брак.

— По-скоро четирийсет години — изсумтя човекът с количката.

— Излез на вечеря с Джерард Бътлър — каза жената.

— Стига да те заведе на някое хубаво място — добави възрастният мъж — и да няма лиготии в таксито на връщане.

— И го накарай той да плати, скъпа — каза жената с анцуга. — Стига вече сме си делили сметката. Толкова мразя това измислено равенство. — После тя и възрастният мъж се измъкнаха заедно, спорейки закачливо дали ментовият сладолед, или този с шоколадовите парченца е за предпочитане.

— Ако нямаш нищо против, ще почакам ей там, докато вече не си толкова заета — каза Тео и се оттегли на една сенчеста пейка, а други разгорещени и гладни клиенти се пъхнаха на мястото, което той освободи. Но Шугър неведнъж усети замисления му поглед върху себе си.

Междувременно тя забеляза госпожа Кешъл, която всяка неделя идваше на пазара най-вече за да се счепка с продавача на ябълки, че плодовете му не са достатъчно кисели. Викна й:

— Искате ли една фунийка сладолед, госпожо Кешъл?

Старата дама дотътри крака до Шугър.

— Какво е онова черното там отзад?

— Това е лакриц^[3], както изглежда, не е най-любимият вкус.

— Тогава ще взема от него — каза старицата. — И най-добре ми го дай на половин цена, щом ще ти помагам да се отървеш от него.

Половин час по-късно и господин Макнали съзря Шугър зад импровизирания щанд и застана отпред, като се провря през опашката, пренебрегвайки оплакванията на онези, които избута с лакът от пътя си.

— Това си ти, значи — каза той.

— Извинявайте — обърна се Шугър към раздразнените клиенти. — Това е моят съсед господин Макнали, който има проблеми с кръвната захар. — Понякога една невинна лъжа правеше чудеса за избягването на размирици. — От кой да ви дам, господин Макнали?

— Какво е онова черното там отзад?

— Това е лакриц. Искате ли малко от него?

— За какво си мислиш, че чакам?

— Той е любим и на госпожа Кешъл — каза тя, докато му подаваше фунийката. За момент си помисли, че Макнали ще я хвърли обратно в лицето й. — Просто го опитайте, преди да направите нещо прибързано.

Старецът опита сладоледа и явно му хареса, защото изръмжа нещо подобно на благодарност и пак смушка с лакти хората, за да се измъкне.

Най-после на опашката настъпи затишие и използвайки възможността да хване Шугър сама, Тео пак се изправи пред нея.

— Само помисли — каза той. — Ако не бях споменал онова нещо с женитбата, нямаше да е толкова странно, че те каня на среща. Това е просто вечеря, Шугър. Погледни го от тази страна. И ако след вечерята още ме мислиш за луд, обещавам вече никога да не те моля за нищо. Всъщност обещавам, че вече никога няма да ме видиш.

Откакто напусна Чарлстън, Шугър беше ходила на много срещи за вечеря — харесваше мъжка компания, беше израснала в такава среда — но ограничи срещите си до мъже, към които не проявяваше сериозен интерес, защото по този начин по-лесно избягваше усложненията. В случаите, в които си бе позволила флирт, за да го развие в нещо по-съществено, тя прекара чудесна зима с един ски инструктор в Айдахо и жарко лято с производител на вино в Напа.

Но не участваше в любовни истории, в които сърцето спира, пулсът препуска, коленете омекват, костите треперят, а челюстта увисва. Вече бе преживяла онова зашеметяващо чувство. Това съсипа живота й, а и не само нейния, затова не искаше да се случва отново.

И въпреки това стоеше в красивия пролетен парк в Ню Йорк, с лъжица за сладолед в ръка, с примряло сърце, препускащ пулс, омекнали колене, треперещи кости, а челюстта й едва ли не бе провиснала до земята. Остави лъжицата да падне обратно в ментовия сладолед.

През всичките тези години си мислеше, че е силна, избягвайки яростната атака на Купидоновата стрела, но втренчена през пъстроцветните кофички сладолед в небесносините очи на Тео Фицджералд, вече не беше толкова уверена. Втренчена през пъстроцветните кофички сладолед, си помисли, че през онова време Купидон може би просто не се е прицелвал в нейната посока. Или пък е бил ужасен стрелец.

Не се беше влюбила в ски инструктора — привлече я неговата мъка по починалата му от рак жена и знаеше, че може да му помогне. И не бе изпитала нещо подобно дори на трепет към производителя на вино. Той имаше много хубава коса, но страдаше от сенна хрема и Шугър я излекува със своя калифорнийски мед.

Въпреки всички тези години, минали без любовна история, от която да ти спира сърцето, Шугър все пак беше щастлива. Госпожа Кешъл имаше право: чашата на Шугър винаги беше наполовина пълна, дори повече от половината. Освен това напълваше и чашите на всички останали. Просто с това се занимаваше. И въпреки всичко, което й се беше случило, въпреки ужасната каша, която се получи в онази вълнуваща любовна история преди толкова много години, тя никога — с изключение на няколко дни в началото, когато напусна Чарлстън и това беше напълно разбираемо — не усети, че нещо й липсва.

Чувстваше се уверена.

Досега.

Сега, докато гледаше през сладоледите Тео Фицджералд с неговите умоляващи очи и замислената бръчка между тях, осъзна какво липсва там, в празното пространство пред нея. Шугър не можеше да го види, но въпреки всичко то танцуваше между тях като пламъци от огромен огън, само че два пъти по-горещо. През всичките тези години не беше усещала тази горещина, само отчиташе отсъствието й, но сега тя се бе появила, изгаряше кислорода току пред лицето й и Шугър просто не можа да пренебрегне копнежа, който разпалваше у нея.

А тя не го искаше.

Онова, което научи първия път, беше, че на това физическо желание не може да му се вярва за нищо, освен че ще осигури болезнено терзание, чиито мъки тя просто не можеше да понесе отново. Да, Тео изглеждаше добре, имаше симпатичен акцент, разсмиваше я и притежаваше поне минимално количество здрав разум, но начинът, по който я караше да се чувства, подплашваше животрептящата дневна светлина у нея. А животрептящата дневна светлина у нея отдавна се бе наситила на сплашване.

Шугър харесваше силната независима жена, в която постепенно се превърна през тези години. Създаде тази жена горе-долу от прахта и започна да вярва, че винаги ще бъде такава. Не можеше да допусне луд човек като Тео да я превърне отново в неуверена и уязвима.

— Съжалявам, Тео — каза тя. — Наистина съжалявам. Но мисля, че ще е по-добре просто да минем на етапа, в който повече никога няма да се видим. Благодаря, че намина, но наистина ще съм ти благодарна, ако от сега нататък не идваш на пазара в неделя. Не искам да съм груба и съжалявам, ако звуча така, но сега имам работа. — Нова вълна от разгорещени и гладни клиенти погълна пространството между тях и Тео се сля с оживлението в парка.

Нямаше намерение да й напомня, че така и не получи своя джинджифилов сладолед с гъста сметана. Но нямаше намерение и да се предава. Шугър може и да не го искаше на „Томпкинс Скуеър“ в неделя, но той щеше да намери начин да спечели сърцето й дори и без да се връща на пазара.

* * *

Както се оказа, джинджифиловият сладолед с гъста сметана беше любимият вкус и на Шугър, но колкото по-дълго седеше до кошера на своята тераса и дълбаеше в кофичката с цяла пинта от него, толкова повече се объркваше Елизабет Шеста.

Царицата знаеше, че това, което е чакала, е Тео Фицджералд: тази увереност се бе появила от усуканите клонки на нейното ДНК толкова категорично, колкото и инстинктът за оцеляване. Само че не знаеше каква трябва да е следващата й стъпка. Нейното ДНК не й казваше абсолютно нищо по въпроса. Беше помислила, дотолкова, доколкото можеше да мисли една пчела майка, че оттук нататък Шугър ще поеме нещата. Но Шугър поемаше само огромни лъжици пълномаслени млечни продукти със силен дъх на джинджифил, подходящ за предотвратяване на настинки и облекчаване на запек, но не особено любим на пчелите.

Със сигурност нещо трябваше да се промени и тъй като от Шугър не се излъчваше друго, освен огромни вълни тревога, Елизабет Шеста реши, че сама трябва да се заеме с промяната. Тя обърна задница към най-близката килийка за производство на бебета и заседна там.

Нейното умишлено забавяне сега се преобрази в пълно бездействие.

Отначало прислужничките й се паникьосаха. Един кошер не може да оцелее, ако царицата му спре да снася. Почнаха да се катерят върху нея, отчаяно търсещи насоки, ужасени, че тя отслабва и че трябва да се заловят да хранят нова царица. Но сигналите, които Елизабет Шеста им пращаше, ставаха все по-силни.

Имайте ми доверие, каза им тя. И въпреки че бяха озадачени, й се довериха.