Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (34)

33.

Джордж чакаше на пейката им под дъба със същата онази синя птичка, кацнала на дебел клон зад стареца, а върху салфетка до него палачинка и газирана вода очакваха Шугър. Джордж се усмихна, когато я видя, и въпреки че Шугър беше толкова разтърсена отвътре, че едва можеше да погледне храна, нишка от същото онова утешение, почувствано от нея последния път в градината, се уви около раменете й като пухкав шал.

— Не съм разказвала това на никого преди — започна тя, сядайки. — Така че, ако не звучи смислено или почна да плача, или хукна нанякъде, ще трябва да ми простиш — давам най-доброто от себе си.

— Всичко, което можеш да направиш, е да дадеш най-доброто от себе си — каза Джордж. — А твоето е по-добро от на повечето други.

— Беше последната събота на август — продължи тя. — По принцип прекалено горещо за сватба в Чарлстън според майката на Грейди, както и да е, но моята просто ни искаше там, на пътеката към олтара, и се опитваше да го уреди колкото се може по-бързо.

Всъщност за късмет утрото беше по-хладно от сутрините на предишните дни и седмици, достатъчно хладно, че Ета да престане да се тревожи за цветята в яхтклуба, където щеше да е празненството, и дали ще е свежозелена моравата в градината на улица „Лагри“, където на следващия ден щеше да даде официален обяд.

Фризьорката беше дошла рано и събра дългата коса на Шугър в изящна повдигната прическа, а шивачката направи малка промяна в последната минута и напасна роклята да й стои като излята.

Гримът й беше безукорен, очите — ласкави и ясни, устните — розови и съвършени.

Дори се бе упражнявала да ходи на високи токчета, за да е сигурна, че няма да се спъне и да падне, както върви под ръка с баща си, разкривайки сатененото бельо „Ла Перла“, което носеше под зашеметяващата рокля.

После всички бяха единодушни, че въпреки случилото се, Шугър е била най-красивата булка, която някога са виждали.

Светлината се процеждаше през елегантните сводести прозорци на епископалната църква „Сейнт Майкъл“ на ъгъла между улиците „Мийтинг“ и „Броуд“: пресечката в самото сърце на Чарлстън, където в близост една до друга се намираха сградата на съда, кметството и пощенската станция.

Снежнобялата църква „Сейнт Майкъл“ беше мястото, на което трийсет години по-рано се бяха венчали родителите на Шугър, а преди тях — и родителите на баща й. Всъщност камбаните на „Сейнт Майкъл“ звъняха за фамилията Уолъс от 1764 година насам.

Шугър и баща й пристигнаха от улица „Лагри“ с бяла карета, теглена от четири пригладени сиви коня — гривите им дълги, копринени, а излъсканите черни ливреи — блестящи.

Органистът се оживи, щом тя слезе от каретата, хорът с плам запя псалма, избран от Ета, когато Шугър влезе в църквата и тръгна бавно по пътеката под ръка с гордия си баща.

Майка й стоеше на първия ред, облечена в поразителен костюм от драпирана коприна в бледо ванилов цвят, със съзнанието, че е спряла да се конти точно преди да засенчи дъщеря си и е доволна от това.

Бен и Трой бяха шафери, приятелките им — шаферки, и двете изключително хубави и руси.

Църквата се препълни. Майката на булката бе надминала себе си в сватбените приготовления с всичко — от първата покана през обещанието за шампанско „Кристал“ на тържеството до подробностите за барбекюто, които трябваше да се спазват на следващия ден.

Всеки, който знаеше, че единствената дъщеря на семейство Уолъс се омъжва този уикенд, не искаше нищо друго, освен да бъде там с тях и да сподели празненствата — от началото до края. Предстоеше необикновено преживяване.

— Грейди прилича на котка, която е докопала сметаната — промърмори братовчед му Люк шепнешком на брат си Ед.

— Той винаги изглежда така — отвърна Ед.

— Много сметана е изял — каза Люк и двамата се засмяха, с което заслужиха смушкване в ребрата от майка си. Но изпитваха и завист към Грейди. Шугър Уолъс беше най-най-вкусната сметана, която някога бяха виждали, и на двамата едва не им потекоха лигите, докато булката плавно пристъпваше към олтара.

Воал от най-фин френски копринен тюл разкриваше частица от изключително рамо под деликатната дантела на роклята й. Всички погледи бяха вперени в Шугър, докато целуваше баща си по бузата и после бавно се обърна към Грейди, който стоеше до нея с блещукащи в очите му сълзи, също толкова заслепен от красотата й, колкото и останалите.

Представляваха поразителна двойка, дори и след години всички помнеха, че тогава са го помислили. Всеки родител си мечтаеше детето му да постигне подобна хармония: двама от най-личните млади хора в града да се съберат ръка за ръка в свещен брак пред очите на видните личности.

Всички помнеха, че са си го мислели, но никой не се сещаше кога е пристигнала първата пчела.

Определено е било някъде след „Ти, Чери Лин Антоанет Уолъс, взимаш ли Грейди Джонсън Хауъл Паркс за свой законен съпруг“, но преди „Сега ви обявявам за съпруг и съпруга“.

Шугър стоеше там, слушаше думите и повтаряше клетвата си, когато чу познато жужене. През отворения горен прозорец над вратата беше влетяла пчела и кръжеше около амвона.

Шугър се вцепени, щом пчелата приближи. Обикновено, щом имаше една, значи има и повече.

И разбира се, през същия прозорец долетя и друга пчела, и друга.

В този момент Грейди държеше и двете ръце на Шугър и не забеляза как веднъж обиколиха олтара, а после се насочиха право към него.

Още бяха само четири, правеха голям, ленив кръг само на около метър над главата му, така че Шугър малко си отдъхна, докато не забеляза, че пчелата най-отпред беше по-голяма от останалите три.

Тогава Грейди загря за тях или пък загря, че има нещо, и издиша въздух с пълни гърди, сякаш да ги издуха.

Те се придвижиха малко по-високо, но още кръжаха над него.

Шугър не можеше да откъсне поглед от тях. Тази най-отпред категорично беше по-едра, изглеждаше като царица. Булката издърпа ръцете си от дланите на Грейди.

Свещеникът я стрелна с предупредителен поглед, но тя го пренебрегна.

— Грейди, къде си занесъл пчелите ми? — попита Шугър.

Хората на първите няколко скамейки почнаха да шушукат и предадоха за инцидента нататък към вътрешността на църквата, където никой не можеше да види точно какво става, освен че булката се е разстроила.

— За бога, не сега, мила — просъска Грейди и замахна с ръка над главата си, за да прогони пчелите.

Но те нямаха намерение да ходят никъде и колкото повече Шугър гледаше голямата пчела отпред, толкова повече се убеждаваше, че това е Елизабет Първа. Разбира се, нямаше как да е напълно сигурна. Нямаше как да е напълно сигурна за нищо. Например, знае ли дали се омъжва за подходящия човек.

„Ти си силна — беше казал дядо й, застанал до своя кошер. — И никога не позволявай на никого да те кара да се чувстваш така, сякаш не си.“

Когато изрече тези думи, стоеше точно до любимата си царица. Възможно ли беше сега царицата да е издирила Шугър, за да й напомни за тях?

Усети дълбоко от гърдите й под дантелата на красивия корсет да се надига паника.

Но паниката не беше за това, какво ще се случи, ако се омъжи за Грейди Паркс. Беше за това, какво ще се случи, ако не се омъжи. Щеше да го нарани, да опозори семейството си, да отблъсне приятелите им и да предизвика скандал, нещо, което цял живот се стремеше да избягва.

Тогава свещеникът енергично размаха бележките си към пчелите и на него те обърнаха внимание, направиха около Грейди по-широки, по-бързи обиколки, преди още веднъж да се спуснат около амвона, а после излетяха през прозореца, откъдето бяха дошли.

— Подай ми ръка, Чери Лин — каза Грейди, щом гостите проточиха вратове и открито започнаха да разговарят помежду си. — Престани да се занимаваш с глупости.

Шугър беше добър човек; винаги е била такава. Искрено вярваше, че трябва да постъпваш с другите така, както би искал те да постъпват с теб, точно както дядо Буун постоянно я учеше. Ако всеки правеше така, казваше той, светът щеше да е по-добро място, а Шугър с цялото си сърце желаеше светът да е по-добро място.

Но нещо се бе объркало. Докато се опитваше да се вмъкне в кожата, която се очакваше от нея, беше изгубила връзка с истински важното — дълбоко в душата й — място, което напоследък й изглеждаше толкова далечно, колкото и кратерите на Луната. Беше го навестила само няколко дни по-рано; в колата с нейните пчели, понесена по „Ашли Ривър Роуд“, а испанският мъх отгоре й махаше за поздрав. Всъщност това беше тя — леко отвеяна пчеларка, която хващаше панорамния път, не най-бързия, която повече обичаше да работи в градината по къси панталонки, отколкото да ходи на токчета по коктейли, която предпочиташе компанията на пчелите си пред абсолютно всеки в тази църква.

Това беше истинската Шугър, а не безупречната героиня в измислено представление, застанала пред олтара и обещаваща да обича и да се подчинява на мъж, от когото, ако не се страхуваше, то определено изпитваше несигурност. И той можеше от време на време да й замайва главата, но не я караше да се чувства силна.

Шугър усети как ръката на Ета я бутна за лакътя.

— За бога, вземи се в ръце — процеди през зъби тя.

— Дали няма нужда от чаша вода? — попита Грейди.

Докато стоеше там, загледана в него, усещайки бучката в клетото си, оскърбено сърце, където разочарованието от любовта вече беше оставило своя белег, Шугър можеше да мисли само, че дори да стане негова жена, това няма да направи света по-добро място, със сигурност не и нейния свят.

Изобщо не беше време да стигне до подобно заключение точно сега, само на секунди преди обявяването на женитбата с него. Имаше съвсем ограничени възможности да измисли какво да прави. Всъщност изборът бе само един. Затова стана така, че пред двеста и петдесет от най-известните и привилегировани граждани на Чарлстън Шугър Уолъс се обърна и избяга от собствената си сватба.

Преди Ета, Грейди, свещеникът или изобщо някой да са разбрали какво става, преди да успее дори да прошепне прочувствено „Съжалявам“, захвърли обувките си с високи токчета и се стрелна през страничната врата близо до олтара. Щом се озова отвън, тя хукна през гробището, втурна се в двора на съседните църковни офиси, прескочи оградата на гърба на залата и стъпи на паркинга до нея.

Шугър израсна южно от „Броуд стрийт“. Двете с Мис Пикълс бяха избродили стотици пъти всяка от скришните странични алеи в центъра на Чарлстън, затова познаваше задните улички и тайните проходи на благоуханния град по-добре от самите хора, които ги бяха прокарали там.

От паркинга на залата светкавично прекоси „Сейнт Майкълс Алей“, после притича през една отворена порта, тръгна нагоре по градинската пътека до покритата с бръшлян къща на една стара начална учителка и излезе откъм задната част на имота пред просторна зелена поляна в края на „Роупмейкърс Лейн“.

Оттам зърна отсреща още един отворен заден двор. В него течеше хаотичен ремонт и нямаше врата, а само разкалян терен, пълен с отломки и строителни отпадъци зад къщата, върху която местният аптекар тъкмо си бе върнал правото на собственост заради своя малък проблем с понитата.

Шугър спря зад рушащата се тухлена ограда само за да си поеме дъх и пак ги чу, преди да ги е видяла: още пчели! Жуженето идваше от далечния край на двора, от другата страна на купчината отломки. Тя тромаво се покатери с боси крака по грамадата изпочупени тухли и изкоренена растителност и там намери кошера на дядо си, кошера, който Грейди беше взел и изхвърлил. Плодникът и два корпуса бяха точно поставени едни върху други, занесени там, както Шугър допускаше, от работниците на „Чърч Стрийт“, оформящи градината, за която тя вече никога нямаше да се грижи.

Пред входа кръжеше групичка търтеи в добро здраве, но Шугър нямаше време да проверява дали Елизабет е вътре. Затова отметна назад булото, подхвана роклята си, забърза надолу от едната страна на полуобновената къща и излезе на „Трад стрийт“. Къщата на брат й Трой беше четири имота по-надолу от отсрещната страна и неговият „Експлорър“ бе паркиран на алеята за коли, с ключове на таблото — както винаги.

Като се качи в колата, Шугър изведнъж осъзна какво ще направи.

Излезе на заден ход обратно на улицата и спря на алеята за коли до къщата на аптекаря. Натовари дядовия си кошер върху задната седалка на „Експлоръра“; отново скочи в колата, измъкна се на „Трад стрийт“, свърна от къщата на брат си и настъпи газта.

Изскубна булото си и го хвърли на пътническата седалка, в случай че някой от гостите на сватбата е излязъл на улицата да я търси. Докато караше през Френския квартал, измъкна фибите от косата си, освобождавайки къдриците си, и се насочи към I-26, като внимателно шофираше около туристите на велосипеди и теглените от коне карети, пълни с посетители, удивени от красотата на града, който толкова много бе обичала.

Слънчевата светлина искреше по река Купър и тя отвори прозореца да вдъхне за последен път от тръпчивия, горещ, солен въздух. Той щеше винаги да й оказва влияние, този неин роден южен град, пропълзял между две могъщи реки, с красивите си къщи, изобилни градини, богата история и гордо минало. Но Шугър трябваше да си тръгне в името на своето бъдеще.

По магистралата щеше да пристигне по-бързо в дома на дядо си, съобрази тя, в случай че някой дойдеше да я търси там. Трябваше да се движи с по-висока скорост.

Веднага щом стигна къщата, тя отвори кошера и ето че царицата беше там — изглеждаше точно както пчелата в църквата, но как иначе да изглежда?

Шугър нямаше време да размишлява повече над това, докато събличаше сватбената си рокля за пет хиляди долара. Закачи я в гардероба на стаята за гости и измъкна чифт стари дънки и някакви кецове, оставени при едно от посещенията й.

Прехвърли кошера отзад в стария пикап, натовари инструментите на дядо си, няколко резервни корпуса, бутилка „Мейкърс Марк“, заделените пари в брой, които той винаги държеше на гърба на кутията за хляб, любимата си чаша, безценната колекция на баба й от лечебни масла и една карта от стената в стаята за гости.

 

 

И тогава Шугър Хъни Уолъс и нейните пчели тръгнаха на път.

Близо час и половина пътуваха по I-95, когато усети, че ръцете й треперят върху волана и зъбите й тракат.

Наистина заряза Грейди Паркс пред олтара! Опустошението, скандалът, яростта — беше съсипана.

И спасена.

— Благодаря ти, Елизабет Първа — каза Шугър, а по бузите й се стичаха сълзи на облекчение. — Благодаря ти.

Царицата предаде това на всички свои подчинени и отговори, по свой си начин, че за нея е истинско удоволствие.