Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (12)

11.

Лола завърза нов балон за парапета — динозавър, големичък като размер, но с леко изненадано изражение на лицето и не съвсем в същия нюанс на ослепително зелено, какъвто си беше представяла, когато го поръча.

Погледна нагоре по „Флорес стрийт“ и видя как госпожа Кешъл побягва заднешком като морски рак по едната страна на улицата, а господин Макнали старателно я избягва по другата — боядисаната му в оранжево коса проблясваше на слънцето.

Онзи, откачалката, който винаги се обличаше с пурпурна лъскава пелерина, пресичаше „Авеню В“, а актрисата, возена от шофьор, мина край него със своята лимузина, заобикаляйки цяла сграда в другия край на улицата.

Никой от тях не беше купувач на балони.

Лола перна динозавъра с разноцветните си нокти точно когато телефонът й завибрира в джоба. Беше поредното съобщение от Роло, нещо като приятел от лошите стари дни преди Итън. Наскоро се беше сблъскала с него на площада, но той още движеше със старата тайфа и Лола нямаше желание да се забърква с него.

„Толкова беше готина онзи ден — гласеше съобщението. — Сигурна ли си, че не искаш да спечелиш някой $? Обади ми се.“

Не искаше да му се обажда. Наистина не искаше. Но имаше нужда от $.

Пак погледна нагоре и надолу по „Флорес стрийт“. Беше празна. Фрасна динозавъра по главата и с тропот тръгна надолу по стълбите към магазина, затръшвайки вратата зад себе си, без да обърне табелката от „Затворено“ на „Отворено“.

След няколко секунди Шугър и Джордж дойдоха откъм ъгъла. Динозавърът още имаше вид на изненадан и се поклащаше от удара на Лола, много по-закачлив от другите балони. Земното кълбо вече приличаше на прасковена костилка, а супергероят изглеждаше остарял с още десет години.

— Бих купила няколко балона, за да я подпомогна, ако изобщо някога успея да вляза в магазина — каза Шугър. — Или поне да й съдействам да ги надуе малко по-добре. Но тя го държи затворен.

— Някои хора просто не искат да им се помага — отбеляза Джордж.

— Като стана дума, имаме да изкачим четири етажа стълби. Дали ще се справиш?

— Кракът ми сигурно ще се справи, но главата ми ще пострада — каза той, изучавайки входа на блока. — Не си падам много по височините. Тази врата е оригинална, знаеш ли? Убеден съм, че запира и сигурно трудно я буташ, но все пак е една хубава врата.

Шугър се замисли върху казаното, докато Джордж отваряше втория вход, а после бавно се заизкачва след нея по стълбите.

Щом стигнаха до апартамента й, той се залепи за стената като мида и се наложи Шугър да го отскубва и да го води със затворени очи, към дивана.

— Горе, високо над земята, и то в дамски будоар — каза той. — Не се чувствам в свои води.

— Това са и кухнята, и всекидневната ми едновременно — увери го Шугър. — А ако отвориш очи и погледнеш навън, ще видиш, че имам и тераса на покрива.

Джордж отвори едното си око, колкото да се убеди, че е прекалено високо над земята.

— Само дай да погледна крака ти и ще те заведа обратно долу, на твърда почва, за нула време — успокои го тя.

Очите му останаха затворени, докато Шугър промиваше раната, но ги отвори, за да наблюдава как й слага чист мед с капка масло от чаено дърво.

— Мислиш ли, че медът действително може да излекува това? — попита Джордж.

— Мисля, че медът може да излекува всичко — каза тя. — Знам, че повечето хора просто искат да го хапват, но има къде-къде повече неща, които можеш да постигнеш с малко мед. На практика е вълшебен.

— Така ли?

— Силен антисептик е — каза Шугър. — Всяка капчица от него е лековита. В Нова Зеландия има едно дърво, което се казва манука. Не е толкова красиво за гледане; някак тъмно и рошаво, с мънички бели цветове. Както и да е, пчелите го обичат най-много от всичко на света и онези, които се хранят от него, правят най-добрия лековит мед на цялата планета. Опитвала съм го веднъж; много е силен, има дървесен мирис, с нотка на лимон. — Тя му показа етикета на буркана с мед, който беше използвала за крака му. — Този нюхемпширски кехлибар също е много хубав, но ще е необходима около седмица за пълното заздравяване. Все пак, още преди да си се усетил, вече ще отваряш и затваряш врати.

— Де да имах врати за отваряне и затваряне.

— По този повод — каза Шугър — се чудех… Така де, ти си портиер без врата, а това не е добре за състоянието на нещата, въпреки че ние тук, на „Флорес стрийт“ 33, имаме врата — и както ти вече отбеляза, доста нелюбезна — на която според мен много й липсва портиер.

— Наистина имате и наистина й липсва — отвърна Джордж.

— Дори ще си позволя да кажа, че да я отварям и затварям по цял ден, просто изтощава и мен, и другите наематели в сградата. Да си кажа правичката, в повечето случаи те не са в най-доброто си състояние. Затова мисля, че е възможно за известно време да действаш като почетен портиер. Тогава ще помагаш на всички ни да излизаме и влизаме, а и ще си ми подръка да наблюдавам крака ти, докато оздравява.

— Мислиш ли, че другите ще приемат това?

— Кой нормален ще се оплаче, ако има безплатен портиер?

— Разбрах го още в мига, в който те видях — каза възторжено Джордж. — Ти си ангел.

— Повече от сигурно е, че не съм — отвърна Шугър — и според мен ще разбереш, че и никой друг от живеещите тук не е. Запознах се с всички без един и съм сигурна, че дълбоко в себе си наистина са много мили. Но на повърхността…

— Донякъде им липсват добри маниери?

— Да — съгласи се Шугър. — Донякъде им липсват добри маниери. Но съм сигурна, че можем да направим нещо по въпроса. Само ми дай възможност да те кача на сигналната мачта, така да се каже. Ела пак в понеделник и да се надяваме, че ще можем да те назначим на работа.